Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (56)

56
ЧЕРНАТА КУЛА

3–4 декември 1816 година

 

ДОКТОР ГРЕЙСТИЙЛ СПЕШЕ и сънуваше. В съня му някой го викаше и искаше нещо от него. Той държеше да изпълни искането на този някой и обикаляше насам-натам да го търси, но все не го намираше, а продължаваше да чува как някой го вика по име. Накрая отвори очи.

— Кой е там? — попита доктор Грейстийл.

— Аз съм, сър. Франк.

— Какво има?

— Мистър Стрейндж е тук. Иска да говори с вас, сър.

— Случило ли се е нещо?

— Той не каза, сър. Но така ми се струва.

— Къде е мистър Стрейндж, Франк?

— Не иска да влезе, сър. Не можах да го убедя. Отвън е. Доктор Грейстийл спусна крака на пода и рязко си пое дъх.

— Студено е, Франк! — каза той.

— Да, сър.

Франк помогна на доктор Грейстийл да облече халата и да обуе чехлите си. Те тръгнаха през поредица от тъмни стаи и десетки акри студени мраморни подове. Във вестибюла гореше лампа. Франк отвори голямата желязна врата, взе лампата и излезе навън. Доктор Грейстийл го последва.

Каменно стълбище се спускаше в непрогледен мрак. Само мирисът на морето, плискането на водата в камъните и редките проблясъци и движения в тъмното подсказваха, че в подножието на стълбището има канал. На прозорците и балконите на някои от околните къщи светеха лампи. Под тях цареше тишина и тъмнина.

— Не виждам никого! — възкликна доктор Грейстийл. — Къде е мистър Стрейндж?

Вместо отговор Франк посочи вдясно от себе си. Изведнъж под един мост блесна лампа и на светлината доктор Грейстийл видя чакаща гондола. Гондолиерът насочи лодката към тях. С приближаването й доктор Грейстийл постепенно различи пътника в нея. Въпреки всичко казано от Франк докторът не можа да го познае веднага.

— Стрейндж! — извика той. — Мили Боже! Какво се е случило? Едва ви познах! Скъпи… скъпи… приятелю! — доктор Грейстийл се затрудни, докато намери подходящата дума. През последните седмици бе започнал да свиква с мисълта, че двамата със Стрейндж скоро ще станат по-близки. — Елате да влезем вътре! Франк, бързо! Донеси на мистър Стрейндж чаша вино!

— Не! — кресна Стрейндж с дрезгав, непознат глас. Той бързо каза нещо на гондолиера. Италианският му беше далеч по-добър от този на доктор Грейстийл, затова докторът не го разбра, но смисълът му стана ясен, когато гондолиерът започна да отдалечава лодката от пристана.

— Не мога да вляза! — извика Стрейндж. — Не ме молете затова!

— Добре, но поне ми кажете какво е станало.

— Аз съм прокълнат!

— Прокълнат? Не! Не го казвайте!

— Само че го казвам. Сгреших във всичко от начало до край! Казах на човека да ме държи на разстояние от къщата. Не е безопасно да се приближавам. Доктор Грейстийл! Трябва да изпратите дъщеря си далеч от тук!

— Флора? Защо?

— Наблизо има някой, който й мисли злото!

— Всемогъщи Боже!

Очите на Стрейндж се разшириха.

— Наблизо има някой, който иска да я осъди на вечно страдание! Да бъде робиня и да се подчинява на един див дух! Да гние в древен затвор, построен както от камъни и пръст, така и от безмилостна магия. Зъл, зъл дух! Макар че може би не е чак толкова зъл — защото какво друго е направил, освен да бъде верен на природата си? Как би могъл да промени това?

Нито доктор Грейстийл, нито Франк проумяваха и дума от това.

— Сър, вие сте болен — каза доктор Грейстийл. — Имате треска. Хайде да влезем вътре. Франк ще ви приготви питие, което ще ви успокои и ще пропъди тези страшни мисли. Да влезем, мистър Стрейндж — той отстъпи назад, за да направи път на Стрейндж да се качи по стълбите, но магьосникът дори не забеляза.

— Мислех — започна Стрейндж и веднага млъкна. Паузата беше необичайно дълга, той сякаш бе забравил какво иска да каже, но след малко отново заговори: — Мислех, че Норел е лъгал само мен. Но съм се заблуждавал. Много съм се заблуждавал. Той излъга всички. Излъга всички нас.

После каза нещо на гондолиера и лодката се изгуби в мрака.

— Почакайте! Почакайте! — извика доктор Грейстийл, но гондолата беше изчезнала. Той се взираше в тъмното с надеждата, че Стрейндж ще се появи отново, но това не стана.

— Да го настигна ли, сър? — попита Франк.

— Не знаем накъде е тръгнал.

— Смея да предположа, че е тръгнал за вкъщи. Мога да отида дотам пеша.

— И какво ще му кажеш, Франк? Сега той няма да те послуша. Не, хайде да се прибираме. Трябва да помислим за Флора.

Но след като влязоха в къщата, доктор Грейстийл застана безпомощно насред коридора, съвсем объркан и неспособен да предприеме каквото и да било. Изведнъж заприлича на старец. Франк внимателно го хвана под ръка и го поведе по тъмните каменни стъпала, които водеха към кухнята.

Кухнята изглеждаше твърде малка, за да обслужва множеството стаи над нея. През деня там беше мрачно и усойно. Имаше само един прозорец. Той се намираше високо в стената, непосредствено над нивото на водата отвън, и на него имаше дебела метална решетка. Тоест по-голямата част от помещението се намираше под водите на канала. След срещата със Стрейндж обаче мястото се стори на доктор Грейстийл топло и приветливо. Франк запали още свещи и разрови огнището, за да съживи огъня. После наля вода в чайника, за да направи чай.

Доктор Грейстийл седеше потънал в размисъл в удобен кухненски стол и се взираше в огъня.

— Когато каза, че някой иска да навреди на Флора… — заговори той накрая. Франк кимна, сякаш знаеше какво следва по-нататък.

— …Стори ми се, че говори за себе си — довърши доктор Грейстийл. — Страхува се, че може да направи нещо, с което да я нарани, затова е дошъл да ме предупреди.

— Точно така, сър! — съгласи се Франк. — Дошъл е да ни предупреди. Това показва, че е добър по душа.

— Той е добър човек — убедено заяви доктор Грейстийл. — Но нещо му се е случило. От магията е, Франк. Сигурно е от нея. Професията му е много необичайна и не мога да не съжалявам, че не е станал нещо друго — войник или свещеник, или адвокат! Какво ще кажем на Флора, Франк? Тя няма да иска да замине — бъди сигурен в това! Няма да иска да го остави. Особено когато… когато е болен. Какво ще й кажа? Трябва да замина с нея. Но тогава кой ще остане във Венеция да се грижи за мистър Стрейндж?

— Ние с вас ще останем и ще помогнем на магьосника, сър. Но накарайте мис Флора да тръгне заедно с леля си.

— Да, Франк! Точно така! Точно това ще направим!

— Но трябва да отбележа, сър — добави Франк, — че мис Флора едва ли се нуждае от някого, който да се грижи за нея. Тя не е като другите млади дами.

Франк бе живял достатъчно дълго с Грейстийл, за да прихване навика на всички в семейството да смятат мис Грейстийл за девойка с изключителни качества и ум.

След като решиха, че в момента не могат да направят нищо повече, доктор Грейстийл и Франк отидоха да си легнат.

Но едно е да кроиш планове нощем, друго е да ги осъществяваш денем. Както доктор Грейстийл бе очаквал, Флора решително се противопостави на идеята да замине далеч от Венеция и от Джонатан Стрейндж. Тя не разбираше защо трябва да заминава.

Защото, обясни доктор Грейстийл, мистър Стрейндж е болен.

Още една причина да остане, каза Флора. Някой трябва да се грижи за него.

Доктор Грейстийл се опита да намекне, че болестта на Стрейндж е заразна, но той беше човек на принципите и на честността. Нямаше навика да лъже и не се справяше добре с това. Флора не му повярва.

Леля Грейстийл прие промяната в плановете не по-добре от племенницата си. Доктор Грейстийл не можеше да се справи с обединената им опозиция, затова се видя принуден да посвети сестра си в тайната и да й разкаже какво е станало през нощта. За беда той не притежаваше таланта да предава емоции. Зловещият хлад, който лъхаше от думите на Стрейндж, изцяло липсваше в разказа му. Сестра му разбра само, че магьосникът е говорил несвързано. Тя логично заключи, че Стрейндж е бил пиян. Този порок не беше чужд на много джентълмени и не й се струваше достатъчна причина двете с племенницата й да се местят в друг град.

— В края на краищата, Ланселот — каза леля Грейстийл, — виждала съм те да правиш и по-лоши неща под въздействие на виното. Помниш ли вечерята у мистър Сиксмит, когато ти настоя да пожелаеш лека нощ на всички пилета? Излезе на двора и ги пусна от птичарника, те се разбягаха и една лисица изяде половината. Не бях виждала Антоанет толкова ядосана (Антоанет беше покойната съпруга на доктор Грейстийл).

Това беше стара и много унизителна история. Доктор Грейстийл изслуша разказа с нарастващо нетърпение.

— За Бога, Луиза! Аз съм лекар! Мога да позная кога човек е болен и кога — пиян!

Наложи се Франк да помага. Той помнеше с по-голяма точност думите на Стрейндж. Картината, която магьосникът бе обрисувал на Флора, пленена за вечни времена в далечен затвор, беше достатъчно зловеща, за да ужаси леля Грейстийл. Не след дълго и тя бе не по-малко убедена от останалите, че Флора трябва да напусне Венеция. Но леля й настоя на едно — нещо, което и през ум не беше минало нито на доктор Грейстийл, нито на Франк: тя настоя да кажат истината на Флора.

За Флора Грейстийл бе особено мъчително да научи, че Стрейндж е загубил разсъдъка си. Отначало помисли, че баща й греши и дори след като всички я увериха, че това е истина, тя все още не виждаше защо трябва да напуска Венеция: беше убедена, че Стрейндж никога не би я наранил. Но видя, че и баща й, и леля й са сигурни в обратното и че няма да се успокоят, докато тя не замине. С голямо нежелание Флора прие да тръгне.

Скоро след заминаването на двете дами доктор Грейстийл седна в една от леденостудените мраморни стаи на голямата къща да се утеши с чаша бренди, като се мъчеше да събере смелост, за да отиде при Стрейндж. В стаята влезе Франк и започна да обяснява за някаква черна кула.

— Какво? — попита доктор Грейстийл. Не беше в настроение да слуша приумиците на Франк.

— Елате да ви я покажа, сър.

Доктор Грейстийл стана и отиде до прозореца.

В центъра на Венеция се издигаше нещо. То можеше да се оприличи на черна кула с невиждана големина. Основата й сякаш покриваше няколко акра. Тя се издигаше високо в небето и върхът й не се виждаше. Отдалеч изглеждаше катраненочерна на цвят и гладка. Но на моменти като че ли ставаше прозрачна, сякаш от черен дим. Виждаха се сградите отзад — или може би вътре в нея.

Това бе най-загадъчното нещо, което доктор Грейстийл беше виждал. — Откъде може да се е взела, Франк? И какво е станало с къщите, които бяха там?

Преди да получи отговори на тези или на каквито и да било други въпроси, някой тежко и солидно почука на вратата. Франк отиде да отвори. След малко се върна с група хора, напълно непознати за доктор Грейстийл. Двама от посетителите бяха свещеници, имаше и трима-четирима млади мъже с униформи в ярки цветове, щедро украсени със златни ширити и сърма. Най-снажният от тях пристъпи напред. Той носеше най-великолепната униформа и дълги руси мустаци. Мъжът обясни, че е полковник Венцел фон Отенфелд, секретар на австрийския губернатор на града. Той представи и спътниците си — офицерите бяха австрийци като него, но свещениците бяха венецианци. Това само по себе си беше достатъчна изненада за доктор Грейстийл: венецианците мразеха австрийците и представители на двете националности трудно можеха да се видят заедно на едно място.

— Вие ли сър доктор? — попита полковник фон Отенфелд. — Приятел на хексенмайстер^[1] на Велик Велинтон?

Доктор Грейстийл призна, че е самият той.

— Ах, сър доктор! Днес ние просители във ваши крака! — фон Отенфелд си придаде меланхоличен вид, подсилен от дългите провиснали мустаци. Доктор Грейстийл каза, че е изненадан да го чуе.

— Ние идва днес. Ние моли ваше… — фон Отенфелд се намръщи и щракна с пръсти. — Vermittlung. Wir bitten um Ihre Vermittlung. Wie kann man das sagen?^[2].

Последва кратък спор относно правилния превод на думата. Един от италианските свещеници предложи „посредничество“.

— Да, да — енергично се съгласи фон Отенфелд. — Ние моли посредничество от нас за хексенмайстер на Велик Велинтон. Сър доктор, ние много уважава хексенмайстер на Велик Велинтон. Но сега хексенмайстер на Велик Велинтон направил нещо. Какъв беда! Хора във Венеция страхува. Много остави свой къща и замине!

— А-ха — измънка с неразбиране доктор Грейстийл. Той се замисли за момент и изведнъж го осени прозрение: — О! Сигурно мислите, че мистър Стрейндж има нещо общо с онази черна кула?

— Не! — отсече фон Отенфелд. — Това не кула. Това нощ! Какъв беда!

— Моля? — попита с недоумение доктор Грейстийл и се обърна за помощ към Франк. Франк сви рамене.

Един от свещениците, който говореше английски малко по-добре, обясни, че тази сутрин слънцето е изгряло във всички части на града, освен в една — енорията „Санта Мария Дзобениго“, където живее Стрейндж. Там продължава да бъде нощ.

— Защо хексенмайстер на Велик Велинтон прави това? — попита фон Отенфелд. — Ние не знае. Моля, сър доктор, отива. Поиска, моля, върне слънце в „Санта Мария Дзобениго“? Любезно помоли хексенмайстер не прави вече магия във Венеция?

— Разбира се, че ще отида — каза доктор Грейстийл. — Положението е крайно обезпокоително. И макар да съм напълно сигурен, че мистър Стрейндж не го е направил преднамерено и че всичко това ще се окаже плод на недоразумение, ще се радвам да помогна с каквото мога.

— Ах! — възкликна разтревожен свещеникът, който говореше добър английски, и вдигна ръка, сякаш се боеше, че доктор Грейстийл на мита ще се втурне към „Санта Мария Дзобениго“. — Моля ви, вземете слугата си! Нали няма да отидете сам?

 

Валеше пухкав сняг. Всички меланхолични цветове на Венеция се бяха превърнали в оттенъци на сивото и черното. Площад „Сан Марко“ приличаше на бледосив акварел върху бяла хартия. Никъде не се виждаха хора. Доктор Грейстийл и Франк крачеха в снега. Доктор Грейстийл носеше фенер, а Франк държеше черен чадър над главата му.

Оттатък площада се издигаше черният стълб на Нощта. Те минаха под арката на Атриума и тръгнаха между смълчаните къщи. Мракът започна насред едно мостче. Това беше най-невероятната гледка на света: едрите снежинки падаха косо и изведнъж нощта ги засмукваше, сякаш беше живо същество, което ги поглъщаше с жадни устни.

Спътниците хвърлиха последен поглед към тихия бял град и се гмурнаха в Мрака.

Улиците бяха пусти. Обитателите на енорията бяха намерили убежище при роднини и приятели в други части на града. Но венецианските котки, не по-малко своенравни от котките във всички останали градове, се бяха стекли в „Санта Мария Дзобениго“ на танци, лов и игри в безкрайната Нощ, която за тях очевидно беше празник. В тъмното котките сновяха покрай доктор Грейстийл и Франк и няколко пъти докторът се стъписваше при вида на чифт блеснали очи, втренчени в него от прага на някоя къща.

Когато наближиха сградата, където живееше Стрейндж, там беше тихо. Те започнаха да чукат на вратата и да викат, но никой не се появи. После забелязаха, че е отключено, и влязоха. В къщата беше тъмно. Доктор Грейстийл и Франк намериха стълбището и се качиха в стаята на последния етаж, където Стрейндж правеше магии.

След всичко случило се те очакваха да видят нещо необикновено, да заварят Стрейндж в компанията на демон или страховит дух. Затова останаха малко разочаровани от обичайния характер на гледката. Стаята изглеждаше като всеки друг път. Имаше много запалени свещи, желязната печка гореше приветливо. Стрейндж седеше на масата надвесен над сребърния си леген и лицето му бе озарено от ярка бяла светлина. Не се изправи. В ъгъла кротко тиктакаше часовник. Всички налични повърхности бяха осеяни с книги, листа хартия и записки, както обикновено. Стрейндж прокара пръст по повърхността на водата и два пъти леко удари по нея. После се обърна и си записа нещо.

— Стрейндж! — обади се доктор Грейстийл.

Стрейндж вдигна глава. Нямаше предишния безумен вид като миналата нощ, но в очите му блестеше същата тревога. Той дълго време съзерцаваше доктора, без изобщо да покаже, че го познава.

— Грейстийл — промърмори накрая магьосникът. — Какво търсите тук?

— Дойдох да видя как сте. Безпокоя се за вас.

Стрейндж не отговори. Отново се вгледа в сребърния си леген и размаха ръце над него. На лицето му се изписа неудовлетворение. Той взе една чаша и я напълни с вода. После извади малко шишенце и внимателно отмери две капки от течността.

Доктор Грейстийл го наблюдаваше. На шишенцето нямаше етикет, течността беше с цвят на кехлибар, можеше да бъде какво ли не.

Стрейндж усети погледа на доктор Грейстийл върху себе си.

— Сигурно ще кажете, че не бива да пия това. Е, можете да си спестите усилията! — той изпи сместа на един дъх. — Няма да говорите така, ако знаете защо го правя!

— Не, не — възрази доктор Грейстийл с най-утешителния тон, на който бе способен и който използваше за убеждаване на най-упоритите си пациенти. — Уверявам ви, нямах намерение да казвам нищо подобно. Просто исках да знам дали нещо ви боли. Или може би сте болен? Миналата нощ ми се видяхте болен. Вероятно бих могъл да ви посъветвам… — той млъкна. Долови някаква миризма. Доста силна — суха и натрапчива с примес на нещо граниво и животинско — и най-любопитното от всичко беше, че я позна. Изведнъж си спомни мириса на стаята, където живееше старицата, лудата старица с многото котки.

— Жена ми е жива — каза Стрейндж. Гласът му прозвуча дебело и дрезгаво. — Ха! Видяхте ли! Не го знаехте, нали?

Доктор Грейстийл се вцепени. Ако имаше нещо, което все още можеше да го стъписа, то беше току-що изказаното от магьосника твърдение.

— Казаха ми, че е мъртва! — продължи Стрейндж. — Казаха ми, че е погребана! Не мога да повярвам, че съм се оставил да ме излъжат така! Тя е омагьосана! Откраднаха ми я! Ето защо се нуждая от това! — той размаха шишенцето с кехлибарената течност под носа на доктора.

Доктор Грейстийл и Франк отстъпиха крачка-две назад. Франк промърмори в ухото на господаря си:

— Всичко е наред, сър. Всичко е наред. Няма да му позволя да ви нарани. Държа го под око. Не се бойте.

— Не мога да се върна в онази къща — каза Стрейндж. — Той ме прогони и няма да ме остави да се върна. Дърветата няма да ме пуснат. Опитах различни заклинания за разваляне на магия, но не вършат работа. Не вършат работа…

— От вчера ли правите магии? — попита доктор Грейстийл.

— Какво? Да!

— Много ми е неприятно да го чуя. Трябва да си починете. Смея да предположа, че не помните какво стана снощи…

— Ха! — възкликна Стрейндж с горчива ирония. — Никога не бих забравил и най-малката подробност!

— Така ли? Така ли? — повтори доктор Грейстийл със същия утешителен тон. — Е, няма да крия, че видът ви ме обезпокои. Не бяхте на себе си. Убеден съм, че това е последица от прекомерно натоварване. Може би ако…

— Простете, доктор Грейстийл, но както вече ви обясних, жена ми е омагьосана, тя е пленница под земята. Колкото и да ми се иска да продължим този разговор, имам къде-къде по-важна работа!

— Добре. Успокойте се. Нашето присъствие ви разстройва. Сега ще си тръгнем и утре пак ще дойдем. Но преди да си отидем, трябва да ви съобщя следното: тази сутрин губернаторът изпрати при мен делегация. Той най-любезно ви моли засега да се въздържате от всякакви магии…

— Да не правя магии? — Стрейндж се разсмя с хладен, рязък, безрадостен смях. — Искате да спра точно сега? Абсолютно невъзможно! За какво Бог ме е направил магьосник, ако не за това? — той отново се надвеси над сребърния си леген и започна да чертае знаци във въздуха, точно над повърхността на водата.

— Тогава поне освободете енорията от тази неестествена нощ. Поне това направете — заради мен! Заради нашето приятелство! Заради Флора!

Ръката на Стрейндж застина неподвижно във въздуха.

— Какво говорите? Каква неестествена нощ? Какво й е неестественото?

— Боже мой, Стрейндж! Сега е почти пладне!

В първия миг Стрейндж не каза нищо. Погледна тъмния прозорец, тъмнината в стаята и накрая доктор Грейстийл.

— Нямах никаква представа — прошепна смаян магьосникът. — Повярвайте ми, това не е мое дело!

— Тогава чие е?

Стрейндж не отговори, само се огледа безпомощно из стаята. Доктор Грейстийл се боеше да не го разстрои още повече, ако продължи да говори за тъмнината отвън, затова просто попита:

— Можете ли да върнете дневната светлина?

— Аз… не знам.

Доктор Грейстийл каза, че с Франк ще дойдат пак на другия ден и още веднъж се възползва от възможността да препоръча съня като отлично лекарство.

Стрейндж не го слушаше, но когато гостите му тръгнаха да излизат, той стисна ръката на доктора и прошепна:

— Може ли да ви попитам нещо?

Доктор Грейстийл кимна.

— Не се ли страхувате, че може да угасне?

— Кое да угасне?

— Свещта — Стрейндж посочи челото на доктора. — Свещта в главата ви.

Отвън мракът изглеждаше още по-зловещ отпреди. Доктор Грейстийл и Франк мълчаливо тръгнаха из тъмните улици. Когато стигнаха дневната светлина в западния край на площад „Сан Марко“, двамата въздъхнаха облекчено. Доктор Грейстийл заговори:

— Възнамерявам да не казвам на губернатора, че Стрейндж е загубил разсъдъка си. Бог знае какво могат да направят австрийците. Могат да изпратят войници да го арестуват — или по-лошо! Просто ще кажа, че в настоящия момент не може да пропъди нощта, но не иска да навреди на града — защото вярвам, че е така, — и не се съмнявам, че мога да го убедя да оправи нещата в най-скоро време.

На другия ден, когато слънцето изгря, енорията „Санта Мария Дзобениго“ все така тънеше в мрак. В осем и половина Франк излезе да купи мляко и риба. Хубавичкото чернооко момиче, което продаваше мляко на една лодка в канала „Сан Лоренцо“, харесваше Франк и винаги разменяше по някоя дума и усмивка с него. Тази сутрин, като му подаваше пълната кана с мляко, го попита:

— Hai sentito che lo stregone inglese u pazzo?^[3]

На рибния пазар при Канале Гранде един рибар продаде на Франк три кефала и за малко да забрави да му вземе парите, защото цялото му внимание бе погълнато от спор със съседа относно това дали английският магьосник е полудял, защото е магьосник, или защото е англичанин. На път за вкъщи Франк видя две монахини, които миеха мраморните стълби на една църква. Те го поздравиха и му казаха, че възнамеряват да се молят за злочестия луд английски магьосник. После, почти пред вратата на къщата, където живееха Грейстийл, изпод седалката на една гондола се измъкна бяла котка, протегна се на кея и измери Франк с поглед. Той зачака котката да каже нещо по адрес на Джонатан Стрейндж, но тя си замълча.

— Как, за Бога, е станало това? — попита доктор Грейстийл и седна в леглото си. — Мислиш ли, че мистър Стрейндж е излязъл и е разговарял с някого?

Франк не знаеше. Той излезе отново да разпита. Стана ясно, че Стрейндж не е напускал стаята си на горния етаж на къщата в „Санта Мария Дзобениго“, но лорд Байрон — единственият човек в града, за когото Вечната нощ бе своето рода забавление — го посетил към пет часа предишната вечер и го заварил все така да прави магии и да говори за свещи, ананаси, балове, които продължават векове, и тъмни гори, задръстващи улиците на Венеция. Байрон се прибрал и разказал за това на любовницата, хазяина и слугата си и тъй като те са общителни люде, прекарващи вечерите си сред големи групи словоохотливи приятели, на сутринта за случилото се знаели забележителен брой хора.

— Лорд Байрон! Разбира се! — възкликна доктор Грейстийл. — Съвсем бях забравил за него! Трябва да го посетя и да го предупредя да бъде дискретен.

— Мисля, че вече е малко късно за това, сър — отбеляза Франк.

Доктор Грейстийл бе принуден да признае, че е така. И все пак му се искаше да поговори с някого за случилото се. И с кого, ако не с другия приятел на Стрейндж във Венеция? Затова вечерта той се облече грижливо и отиде с гондолата си до дома на графиня Албрици. Графинята беше умна гръцка дама в зряла възраст, написала няколко книги за скулптурата, но основното й занимание бе да дава балове, на които да събира всички модни и учени хора. Стрейндж бе посещавал баловете й един-два пъти, но досега доктор Грейстийл не си беше правил този труд.

Поканиха го в просторна зала на първия етаж. Тя беше пищно обзаведена: мраморен под, прекрасни статуи, изрисувани стени и тавани. В единия край на залата дамите бяха насядали в полукръг около графинята. Мъжете стояха в отсрещния край. Щом влезе, доктор Грейстийл усети погледите на другите гости върху себе си. Неколцина го сочеха и шушукаха със съседите си. Нямаше съмнение, че говорят за Стрейндж и за тъмнината.

До прозореца стоеше дребен хубав мъж. Той имаше тъмна къдрава коса и пълни меки червени устни. Тези устни биха изглеждали поразителни на лицето на жена, но за мъж те бяха просто необичайни. С ниския си ръст, грижливо подбрани дрехи и тъмни очи и коса той приличаше малко на Кристофър Дролайт — но само ако Дролайт притежаваше зловеща интелигентност. Доктор Грейстийл отиде право при него и попита:

— Лорд Байрон?

Мъжът се обърна да види кой го е заговорил. Очевидно не остана доволен, че заговорилият го е невзрачен набит англичанин на средна възраст. Въпреки това не можа да отрече, че е самият той.

— Да?

— Казвам се Грейстийл. Приятел съм на мистър Стрейндж.

— А! — възкликна Негова светлост. — Лекарят с хубавата дъщеря!

Докторът на свой ред не остана доволен, че един от най-прочутите развратници в Европа говори по този начин за дъщеря му, но въпреки това не можа да отрече, че Флора е хубава. Без да обръща внимание на казаното, той отвърна:

— Ходих да видя мистър Стрейндж. Най-лошите ми страхове се оправдаха. Разумът му е съвсем размътен.

— O, съвсем! — съгласи се Байрон. — Аз бях при него преди няколко часа и не можах да го накарам да говори за нищо друго освен за мъртвата си жена и за това как тя всъщност не е мъртва, а омагьосана. И сега той се обгражда с мрак и прави черни магии! В това има нещо достойно за възхищение, не мислите ли?

— Възхищение? — рязко реагира докторът. — По-добре кажете „съжаление“!

Но мислите ли, че Стрейндж е създал тъмнината? Той съвсем ясно ми каза, че не е.

— Разбира се, че той я е създал! — заяви Байрон. — Мрачен свят в съзвучие с мрачното си разположение на духа! Та кой от нас не е искал поне веднъж да угаси слънцето? Разликата е там, че когато човек е магьосник, наистина може да го направи.

Доктор Грейстийл се замисли над това.

— Може би сте прав — съгласи се той. — Може да е създал тъмнината и после да е забравил. Струва ми се, че не винаги помни какво говори или върши. Установих, че почти не си спомня предишните ни разговори.

— А, да. Сигурно — отвърна Негова светлост, сякаш в това нямаше нищо чудно и самият той би се радвал да забрави разговора си с доктора по най-бързия начин. — Знаете ли, че е писал на шурея си?

— Не, не знаех.

— Писал му е да дойде във Венеция, за да види мъртвата си сестра.

— Мислите ли, че ще дойде? — попита доктор Грейстийл.

— Нямам ни най-малка представа! — тонът на лорд Байрон подсказваше, че е някак самонадеяно от страна на доктор Грейстийл да очаква от най-великия поет на своето време да се интересува от подобни неща. Последваха няколко секунди мълчание, след което Негова светлост добави по-снизходително: — Честно казано, не вярвам да дойде. Стрейндж ми показа писмото. Беше пълно с несвързани брътвежи и разсъждения, които само луд — или магьосник! — би разбрал.

— Това е много печално — отбеляза доктор Грейстийл. — Наистина много печално! Завчера се разхождахме из града. Той беше в такова приповдигнато настроение! Да изгубиш разума си до степен на пълна лудост в разстояние на една нощ — не разбирам. Чудя се дали няма някаква физическа причина. Може би инфекция?

— Глупости! — обяви лорд Байрон. — Причините за лудостта са напълно метафизични. Те лежат вдън неизбродната бездна между това, което човек е, и това, което иска да бъде, между душата и тялото. Простете ми, доктор Грейстийл, но аз имам опит в тези неща. За тях мога да говоря с авторитет.

— Но… — доктор Грейстийл се намръщи и млъкна, за да събере мислите си. — Но периодът на силен душевен смут като че ли беше отминал. Работите му вървяха добре.

— Ще ви кажа само едно: преди да го обсебят тези мисли за мъртвата му съпруга, той беше изцяло погълнат от друга тема: Джон Ъскглас. Сигурно сте го забелязали. Аз знам твърде малко за английските магьосници. Те винаги са ми се стрували шайка скучни старци, потънали в прах — с изключение на Джон Ъскглас. Той е съвсем друго нещо! Магьосникът, покорил иноземците!^[4] Единственият, победил Смъртта! Магьосникът, когото Луцифер е принуден да приеме като равен! Когато Стрейндж се сравнява с това свръхчовешко създание — както вероятно му се случва от време на време, — той вероятно вижда какъв е в действителност, посредствен, прикован към земята труженик! Всичките му постижения — така превъзнасяни на сиротния малък остров^[5] — се превръщат в пух и прах пред очите му! Както сигурно разбирате, това би хвърлило всекиго в отчаяние. Туй значи да си смъртен и да ламтиш към туй, което е над смъртността — лорд Байрон направи пауза, сякаш се мъчеше да запамети последното изречение, вероятно за да го използва в някоя поема. — Самият аз бях обзет от почти същата меланхолия през септември сред планините на Швейцария. Разхождах се и веднъж на пет минути дочувах грохот на лавини — сякаш Бог бе намислил да ме разруши! Бях изпълнен със съжаления и копнежи за безсмъртие. Няколко пъти силно се изкушавах да си пръсна черепа — и наистина щях да го направя, но си спомнях за удоволствието, което това би доставило на тъща ми.

Лорд Байрон можеше да се застреля в който ден от седмицата му хрумне — доктор Грейстийл изобщо не го беше грижа. Но Стрейндж беше друго нещо.

— Мислите ли, че е способен да сложи край на живота си? — попита докторът разтревожен.

— O, несъмнено!

— Но какво може да се направи?

— Какво да се направи ли? — попита озадачен Негова светлост. — Че защо трябва да се прави каквото и да било? — после, сякаш почувствал, че са говорили достатъчно за други хора, лорд Байрон насочи разговора към себе си. — Като цяло се радвам, че се запознахме, доктор Грейстийл. Аз бях довел със себе си лекар от Англия, но ми се наложи да го освободя в Генуа. Сега ми се струва, че зъбите ми се клатят. Вижте! — Байрон отвори широко уста и показа зъбите си на доктор Грейстийл.

Доктор Грейстийл внимателно опипа един едър бял зъб.

— Виждат ми се напълно здрави и стабилни — отвърна той.

— O, мислите ли? Боя се, че няма да е за дълго. Започвам да остарявам. Да вехна. Чувствам го — Байрон въздъхна. После го осени по-весела мисъл и добави: — Знаете ли, тази криза на Стрейндж не можеше да се случи в по-подходящ момент. По едно съвпадение точно сега пиша поема за магьосник, който се бори с неумолимите сили, властващи над съдбата му. Разбира се, Стрейндж далеч не е съвършеният модел за моя магьосник — липсва му истински героична природа, — затова ще ми се наложи да добавя нещо от себе си.

Покрай тях мина красива млада италианка. Байрон склони глава под причудлив ъгъл, притвори очи и придоби страдалчески вид, сякаш страдаше от хронични проблеми с храносмилането. Доктор Грейстийл предположи, че Негова светлост демонстрира пред младата жена байроновския профил и байроновското настроение.