Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (66)

66
ДЖОНАТАН СТРЕЙНДЖ И МИСТЪР НОРЕЛ

Средата на февруари 1817 година

 

МИСТЪР НОРЕЛ СЕ ОБЪРНА и погледна коридора, който доскоро водеше от библиотеката към останалата част на къщата. Ако имаше някаква вероятност този коридор да го отведе обратно при Ласелс и слугите, той щеше да тръгне по него. Но мистър Норел не се съмняваше, че магията на Стрейндж ще го върне отново на мястото, откъдето е тръгнал.

Откъм библиотеката долетя звук и мистър Норел се вцепени от ужас. Зачака, но никой не се появи. След миг си даде сметка, че знае какъв е този звук. Беше го чувал хиляди пъти — това беше възглас на досада, който Стрейндж издаваше, когато не беше съгласен с някой току-що прочетен пасаж. Звукът беше толкова познат и така тясно свързан в съзнанието на мистър Норел с най-щастливия период от живота му, че му даде смелост да отвори вратата и да влезе.

Първото, което го порази, беше огромният брой запалени свещи. Стаята бе обляна в светлина. Стрейндж не си беше направил труда да потърси свещници, просто бе залепил свещите по масите или лавиците. Някои дори стояха върху купчини с книги. Съществуваше голяма опасност библиотеката да се запали. Навсякъде имаше извадени книги — разпилени по масите, свалени на пода. Много от тях лежаха разгърнати на земята със страниците надолу, за да може Стрейндж по-лесно да намери интересуващия го пасаж.

Самият Стрейндж стоеше в дъното на стаята. Изглеждаше много по-слаб, отколкото мистър Норел го помнеше. Беше се избръснал без особено старание, косата му бе разчорлена. Не вдигна глава, когато мистър Норел се приближи.

— Седем души от Норич през 1124 година — каза той, зачетен в книгата, която държеше в ръцете си. — Четирима от Ейсгарт, Йоркшир, на Коледа през 1151, двадесет и трима от Ексетър през 1201, един от Хадърсейдж, Дарбишир, през 1243 — всичките омагьосани и отведени във Феерия. Така и не е успял да разреши този проблем.

Стрейндж говореше толкова спокойно, че мистър Норел, който очакваше всеки момент да го порази магически гръм, се огледа да види дали в стаята няма още някой.

— Моля? — попита накрая той.

— Джон Ъскглас — каза Стрейндж, все така без да вдига глава. — Не е могъл да попречи на феите да отвличат християни. Как да вярвам, че ще успея да направя това, което той не е успял? — и продължи да чете по-нататък. — Харесва ми лабиринтът ви — небрежно отбеляза той. — Хикман ли използвахте?

— Какво? Не. Де Чийп.

— Де Чийп? Наистина? — Стрейндж за пръв път погледна учителя си. — Винаги съм го смятал за незначителен учен, който няма нито една оригинална мисъл в главата си.

— Той не е по вкуса на хора, които обичат показностите — нервно отвърна мистър Норел, несигурен дали това спокойствие на Стрейндж ще продължи дълго. — Интересувал се е от лабиринти, магически пътеки, заклинания, които се произнасят в комбинация с определени стъпки и движения — такива неща. Магиите му се описват надълго и нашироко в „Напътствия“ на Беласис… — той направи пауза — …която не сте чели. Единственият екземпляр от тази книга е тук. Ще я намерите на третия рафт до прозореца — мистър Норел посочи натам и установи, че рафтът е празен. — Или може би на пода — предположи той. — В онази купчина.

— След малко ще проверя — каза Стрейндж.

— Вашият лабиринт е забележителен — отбеляза мистър Норел. — Прекарах половината нощ в опити да се измъкна от него.

— O, постъпих както обикновено при подобни обстоятелства — небрежно отвърна Стрейндж. — Копирах ви и внесох някои дребни подобрения. Откога е така?

— Моля?

— Откога се намирам в тъмнината?

— От началото на декември.

— А сега кой месец сме?

— Февруари.

— Три месеца! — възкликна Стрейндж. — Три месеца! Мислех, че са минали години!

Мистър Норел си беше представял този разговор много пъти. Всеки път въображението му бе рисувало Стрейндж гневен и отмъстителен, а самия него въоръжен със силни аргументи в своя защита. Сега, когато най-после се срещаха, безгрижието на Стрейндж беше повече от смущаващо. Смътната болка, която мистър Норел изпитваше в малкото си свито сърце, се пробуди, пусна нокти и се впи в него с всичка сила. Ръцете му се разтрепериха.

— Аз бях ваш враг! — избухна той. — Унищожих книгата ви — целия тираж освен собствения си екземпляр! Очерних името ви и заговорничих срещу вас! Ласелс и Дролайт разказаха на всички, че сте убили жена си! Аз ги накарах да повярват в това!

— Да — отвърна Стрейндж.

— Но това са ужасни престъпления! Защо не сте ядосан?

Стрейндж като че ли сметна този въпрос за достатъчно логичен и се замисли.

— Предполагам, защото след последната ни среща преживях много неща. Бях дървета и реки, хълмове и камъни. Говорих на звездите, земята и вятъра. Не можете да бъдете елементите, през които се движи цялата английска магия, и да останете себе си. Смятате, че би трябвало да съм ядосан?

Мистър Норел кимна.

На лицето на Стрейндж се появи предишната му иронична усмивка.

— Успокойте се! Предполагам, че един ден ще бъда! След време.

— И направихте всичко това, само за да ме дразните? — попита мистър Норел.

— Да ви дразня? — учуди се Стрейндж. — Не! Направих го, за да спася жена си!

Последва кратко мълчание, през което мистър Норел откри, че не може да погледне Стрейндж в очите.

— Какво искате от мен? — тихо попита той.

— Само това, което винаги съм искал — помощта ви.

— За да развалите магията?

— Да.

Мистър Норел се замисли за момент.

— Стотният юбилей на магията често е най-благоприятен за това — каза той. — Има няколко ритуала и процедури…

— Благодаря — отвърна Стрейндж с ясно доловима нотка на сарказъм, — но се надявах на нещо по-бързо.

— Смъртта на магьосника слага край на всички негови договори и магии, но…

— А, да! Точно така! — нетърпеливо заговори Стрейндж. — Смъртта на магьосника! Във Венеция често мислих за това. С цялата английска магия на мое разположение можех да го убия по всевъзможни начини. Да го накарам да падне от много високо. Да го изгоря със светкавици. Да преместя планини и да го смажа под тях. Ако залогът беше моята свобода, със сигурност щях да опитам. Но не става въпрос за моята свобода, а за тази на Арабела и ако опитът ми се окажеше несполучлив, ако той убиеше мен, тогава съдбата й щеше да бъде решена завинаги. Затова се заех да търся други възможности. И стигнах до извода, че само един човек на този свят — и всички светове, съществували някога — ще знае как да победя врага си. Само един човек може да ме посъветва как да постъпя. Реших, че е дошло време да говоря с него.

Мистър Норел изглеждаше по-уплашен от всякога.

— O! Но трябва да ви кажа, че аз вече не се считам за ваш наставник. Вярно е, че съм прочел много повече книги от вас и ще се радвам да ви помогна с каквото мога, но не мога да ви дам гаранции, че ще постигна нещо повече от вас.

Стрейндж се намръщи.

— Какво? За какво говорите? Нямах предвид вас! Имах предвид Джон Ъскглас. Искам помощта ви, за да призова Джон Ъскглас.

Мистър Норел задиша тежко. Въздухът потрепери, сякаш някой наблизо беше изсвирил много ниска нота. Той мъчително усещаше присъствието на мрака, който ги заобикаляше, на новите звезди над тях, на тишината на спрелите часовници. Това беше един-единствен дълъг черен миг, разтегнат до безкрайност, който го обгръщаше, задушаваше го. И в този миг съвсем не му бе трудно да повярва, че Джон Ъскглас е наблизо — на една магия разстояние, — че гъстите сенки в ъглите на стаята са диплите на робата му, че струйките дим от стопяващите се свещи са гарвановите пера на шлема му.

Но Стрейндж съвсем не изглеждаше обзет от подобни страхове. Той леко се приведе с любезна полуусмивка.

— Хайде, мистър Норел — прошепна младият магьосник. — Много е скучно да се работи за лорд Ливърпул. Не ви ли е омръзнало? Нека други магьосници правят заклинания за защита на скали и брегове. Скоро ще има предостатъчно хора за тази работа! Нека ние с вас направим нещо изключително!

Отново мълчание.

— Страхувате се — каза Стрейндж и недоволно се отдръпна.

— Страхувам се! — избухна Норел. — Разбира се, че се страхувам! Би било лудост — пълна лудост — да изпитвам нещо друго! Но не това ме спира. Просто няма да се получи. Каквото и да се надявате да постигнете, няма да се получи. Дори ако успеем да го призовем — което може и да стане с общи усилия, — той няма да ви помогне по начина, който очаквате. Кралете не задоволяват празното любопитство на хората — най-малко този крал.

— Наричате празно любопитство… — започна Стрейндж.

— Не, не! — побърза да го прекъсне Норел. — Не аз. Само ви обяснявам как ще го възприеме той. Какво го е грижа за съдбата на две изгубени жени? Вие мислите за Джон Ъскглас като за обикновен човек. Имам предвид, за човек като вас и мен. Той е отгледан и възпитан във Феерия. За него обичаите на феите са нещо естествено — а повечето феи държат християнски пленници. Самият той е бил такъв пленник. Няма да види нищо необичайно в това. Няма да разбере.

— Тогава аз ще му обясня. Мистър Норел, промених Англия, за да спася жена си. Промених света. Няма да се уплаша да призова един човек, колкото и могъщ да е той. Хайде, сър! Няма смисъл да спорим за това. Първата ни задача е да го доведем тук. Откъде ще започнем?

Мистър Норел въздъхна.

— Това не е обикновено призоваване. Съществуват затруднения, характерни само за магиите, свързани с Джон Ъскглас.

— Като например?

— Ами първо не знаем как да го наричаме. Заклинанията за призоваване изискват магьосникът да бъде много конкретен по отношение на имената. Никое от имената, с които наричаме Джон Ъскглас, не е истинското му име. Както разказват легендите, той е отведен във Феерия, преди да бъде кръстен, и така става безименно дете, което живее в бръф. Често говори за себе си като за „роб без име“. Разбира се, феите му дават име на своя език, но когато се завръща в Англия, той се отрича от него. Колкото до прозвищата му — Кралят Гарван, Черният крал, Кралят на Севера, — те са измислени от други хора, не от него.

— Да, да! — възкликна нетърпеливо Стрейндж. — Знам това! Но нали Джон Ъскглас е истинското му име?

— О, нищо подобно! Това е името на млад нормански аристократ, починал, струва ми се, през лятото на 1097 година. Кралят — нашият Джон Ъскглас — твърдял, че този човек е негов баща, но мнозина се съмняват дали те изобщо са били роднини. Мисля, че това объркване в имената и прозвищата му не е случайно. Кралят е знаел, че винаги ще привлича вниманието на останалите магьосници, затова е решил да се предпази от натрапчивите им магии, като съзнателно ги обърка.

— Тогава какво да правя? — Стрейндж защрака с пръсти. — Посъветвайте ме!

Мистър Норел примигна с малките си очички. Не беше свикнал да разсъждава толкова бързо.

— Ако използваме обикновено английско заклинание за призоваване — а аз ви съветвам да изберем едно от тях, защото няма по-добри, — може да направим така, че елементите на магията да идентифицират обекта вместо нас. Ще ни трябва пратеник, път и дар^[1]. Ако изберем предмети, които вече познават краля, и то добре, тогава няма да е от значение, че не можем да го назовем правилно: те ще го намерят, ще го доведат и ше го обвържат без нашата помощ! Разбирате ли?

Въпреки целия си ужас мистър Норел все повече се въодушевяваше от перспективата да прави магия — нова магия! — с мистър Стрейндж.

— Не — каза Стрейндж. — Изобщо не разбирам.

— Тази къща е построена на земята на краля с камъни от неговото абатство. Край нея тече река — най-много на двеста ярда от стаята, в която се намираме. Тази река често е носила лодката на краля по водите си. В градината ми има круша и ябълка — преки потомци на семките, изплюти от него една лятна вечер, докато седял в абатската градина. Нека камъните на старото абатство бъдат нашите пратеници, нека реката бъде нашият път, нека следващата реколта ябълки и круши от тези дървета бъде нашият дар. Тогава можем да го наречем просто „Краля“. Тези камъни, тази река, тези дървета не знаят друг крал!

— Добре — съгласи се Стрейндж. — А кое заклинание препоръчвате? Има ли нещо подходящо у Беласис?

— Да, три.

— Струва ли си да ги пробваме?

— Не, не бих казал — мистър Норел отвори едно чекмедже и извади лист хартия. — Това е най-доброто, което знам. Нямам навика да използвам заклинания за призоваване, но ако ми се наложи, бих се спрял на него.

Той го подаде на Стрейндж. Листът беше изписан с дребния старателен почерк на мистър Норел. Най-горният ред гласеше: „Мистър Стрейндж — заклинание за призоваване“.

— Това е заклинанието, с което сте призовали Мария Авесалом^[2] — обясни Норел. — Аз внесох някои промени. Пропуснах флорилегиума, който сте преписали дума по дума от Ормскърк. Както знаете, аз нямам високо мнение за флорилегиите като цяло, а този ми се вижда особено безсмислен. Добавих епитом за предпазване и освобождаване и подправка за молба, макар че не вярвам да ни помогнат особено в този случай^[3].

— Сега това заклинание е също толкова ваше, колкото и мое — отбеляза Стрейндж. В тона му нямаше и следа от неприязън или завист.

— Не, не — възрази Норел. — Тъканта е изцяло ваша. Аз само изгладих ръбовете.

— Добре! Значи сме готови, нали?

— Има още нещо.

— Какво е то?

— Необходими са някои предпазни мерки, които да осигурят безопасността на мисис Стрейндж — обясни мистър Норел.

Стрейндж го стрелна с поглед, който красноречиво казваше, че е малко късно да се тревожат за безопасността на Арабела, но мистър Норел беше отишъл при рафтовете и полагаше усилия да извади един дебел том, затова не забеляза.

— Магията е описана в „Либер Новус“ на Частън. А, да! Ето! Трябва да построим магически път и да направим врата, за да може мисис Стрейндж безопасно да напусне Феерия. Иначе може да остане там завинаги. После ще ни трябват векове, за да я намерим.

— O, това ли? — възкликна Стрейндж. — Вече го направих. Назначих и портиер, който да я посрещне, когато излезе. Всичко е готово.

Той взе едно парче свещ, сложи го в свещник и го запали^[4]. После започна да произнася заклинанието. Нарече камъните на абатството пратениците, които ще търсят краля. Нарече реката пътя, по който той ще дойде. Нарече следващата реколта ябълки и круши от дърветата в градината на мистър Норел дар за краля. Определи момента на угасването на свещта като времето, в което кралят трябва да се появи.

Свещта трепна и угасна…

…и в този миг…

…в този миг в стаята се появиха гарвани. Черните им криле запляскаха във въздуха като махащи ръце и изпълниха полезрението на Стрейндж с подобие на взрив от черни пламъци. От всички страни го удряха криле и го драскаха нокти. Граченето и плясъкът бяха оглушителни. Гарваните се блъскаха в стените, в прозорците, в самия Стрейндж. Той закри главата си с ръце и падна на пода. Врявата и плясъкът на крилете продължаваха.

После изведнъж птиците изчезнаха и в стаята стана тихо.

Всички свещи бяха угаснали. Стрейндж се търкулна по гръб, но известно време не можеше да помръдне, само се взираше в мрака.

— Мистър Норел? — промълви той накрая. Никой не отговори.

В непрогледната тъмнина Стрейндж се изправи на крака. Успя да намери една от масите и започна да опипва повърхността й, докато ръката му докосна съборена свещ. Той извади от джоба си прахан и я запали.

Вдигна свещта над главата си и видя, че в стаята цари невъобразим хаос и безпорядък. По рафтовете не беше останала нито една книга. Повечето маси и библиотечни стълби бяха преобърнати. Няколко хубави стола бяха станали на трески. Всичко беше покрито с дебел слой гарванови пера, сякаш бе навалял черен сняг.

Норел полулежеше — полуседеше на пода с гръб, опрян в една маса. Очите му бяха широко отворени, но невиждащи. Стрейндж размаха свещта пред лицето му.

— Мистър Норел? — повтори той.

Норел прошепна замаяно:

— Предполагам, можем да смятаме, че сме привлекли вниманието му.

— Мисля, че сте прав, сър. Разбрахте ли какво стана?

Все така шепнешком Норел отвърна:

— Всички книги се превърнаха в гарвани. Тъкмо гледах „Фонтана на сърцето“ на Хю Понтифекс, когато тя се промени пред очите ми. Често го е използвал, знаете ли? Този хаос от черни птици. Чел съм за него още като момче. Доживях да го видя, мистър Стрейндж! Доживях да го видя! Има дума за това на езика на Ший, езика на детството му, но тази дума се е изгубила^[5] — той стисна ръката на Стрейндж. — Книгите цели ли са?

Стрейндж вдигна една книга от земята, изтръска я от черната перушина и погледна заглавието: „Седем врати и четиридесет и два ключа“ на Пиърс Русиньол. Разгърна я и зачете произволен пасаж: „…и там ще зърнете чудна страна като шахматна дъска, където се редуват голи скали и плодородни градини, обрасли с тръни пущинаци и поля златна пшеница, тучни ливади и пустини. И в тази страна Богът на магьосниците Трижди Великият Хермес е сложил пазачи на всяка порта и всеки мост: на едно място овен, на друго място змия…“ Нормално ли ви звучи? — попита недоверчиво той.

Мистър Норел кимна. Извади от джоба си кърпа и избърса кръвта от лицето си.

Двамата магьосници седяха на пода сред книгите и перата и известно време мълчаха. Светът сякаш се беше смалил до пламък на свещ. Накрая Стрейндж каза:

— На какво разстояние трябва да е от нас, за да направи такава магия?

— Джон Ъскглас? Доколкото знам, той може да прави такава магия през сто свята от нас — от недрата на Ада.

— Все пак си струва да проверим, нали?

— Мислите ли? — попита Норел.

— Е, например ако разберем, че е наблизо, бихме могли… — Стрейндж се замисли за момент. — Бихме могли да отидем при него.

— Добре — въздъхна Норел. Не изглеждаше особено обнадежден.

Първото — и всъщност единствено — изискване за установяване на местонахождение е сребърен съд с вода. В абатството Хъртфю мистър Норел държеше своя сребърен съд на малка маса в ъгъла на библиотеката, но масата беше строшена от гарваните и съдът не се виждаше никъде. Магьосниците започнаха да търсят и го намериха в камината с дъното нагоре, заровен в купчина гарванови пера и влажни скъсани листа от книги.

— Трябва ни вода — каза Норел. — Винаги карам Лукас да ходи на реката. Бързо течащата вода е най-подходяща за установяване на местонахождение, а реката в Хъртфю тече бързо дори през лятото. Ще отида да донеса вода.

Но мистър Норел нямаше навика да прави каквото и да било сам и му трябваше известно време, докато излезе от къщата. Той застана на поляната и се загледа в звездите, които не беше виждал досега. Не се чувстваше затворен в кула от мрак насред Йоркшир; по-скоро му се струваше, че останалият свят е отплавал надалеч и двамата със Стрейндж са останали сами на пуст остров или нос сред морето. Тази мисъл го смути значително по-малко, отколкото бихме могли да предположим. Той никога не се бе интересувал от света наоколо и понасяше философски загубата.

Той коленичи сред тревата на речния бряг, за да напълни съдината с вода. Непознатите звезди блестяха от дълбините. Мистър Норел отново се изправи (леко замаян от необичайното физическо натоварване) и веднага го обзе чувството, че наоколо действа магия, много по-силна от всичко, което бе виждал досега. Ако някой го помолеше да опише какво става, той би казал, че целият Йоркшир се обръща наопаки. В първия миг не можа да определи в коя посока се намира къщата му. Обърна се, направи една крачка и налетя право на мистър Стрейндж, който по някаква причина се бе озовал точно зад гърба му.

— Мислех, че ще стоите в библиотеката! — учуди се мистър Норел.

Стрейндж го гледаше стъписан.

— Аз стоях в библиотеката! В един момент четях „Ключарят на Аполон“ на Губърт и в следващия бях тук!

— Не тръгнахте ли след мен? — попита Норел.

— Не, разбира се! Какво става? И защо, за Бога, се забавихте толкова?

— Не можах да намеря палтото си — отвърна виновно мистър Норел. — Не знаех къде го е сложил Лукас.

Стрейндж повдигна вежди, въздъхна и каза:

— Предполагам, и вие сте почувствали същото като мен? Точно преди да се озова тук, сякаш ветровете, водите и пламъците се сляха в едно.

— Да — отвърна Норел.

— И се разнесе слабо ухание на полски треви и хълмисти равнини?

— Да — каза Норел.

— Феина магия?

— О, несъмнено! Това е част от същата магия, която ви държи във вечния мрак — Норел се огледа. — Докъде стига?

— Кое?

— Мракът.

— Е, трудно ми е да кажа със сигурност, защото се мести заедно с мен. Но други хора са ми казвали, че е с размерите на една енория във Венеция, където живеех. Да речем, половин акър.

— Половин акър! Стойте тук!

Мистър Норел остави сребърния съд с вода на замръзналата земя и тръгна към моста. Скоро от него остана да се вижда само сивата му перука. На звездната светлина тя приличаше на малка каменна костенурка, която пълзи в тъмното.

Светът отново се завъртя и изведнъж двамата магьосници се озоваха един до друг на моста над реката.

— Какво, за Бога… — понечи да каже Стрейндж.

— Виждате ли? — мрачно възкликна Норел. — Магията не ни позволява да се отдалечаваме един от друг. Пленила е и мен. Вероятно в магията на феята е имало някаква печална неточност. Заклинателят е проявил небрежност. Смея да предположа, че ви е нарекъл „английския магьосник“ — или е използвал друго отвлечено наименование. В резултат на това магията, предназначена само за вас, сега действа върху всеки английски магьосник, който попадне в обсега й!

— А! — това беше единственият отговор на Стрейндж. Като че ли нямаше какво друго да се каже.

Мистър Норел се обърна към къщата.

— Ако не друго, мистър Стрейндж — отбеляза той, — това е отлично доказателство за необходимостта от точно назоваване на обектите в заклинанията!

Зад гърба му Стрейндж завъртя очи.

В библиотеката магьосниците сложиха сребърния съд с вода на маса между тях.

Странно, но откритието, че сега е пленник на вечния мрак заедно със Стрейндж, беше въодушевило мистър Норел, вместо да го потисне. Той весело напомни на бившия си ученик, че все още не са измислили начин да назоват Джон Ъскглас и че това несъмнено ще бъде голяма пречка за намирането му.

Подпрял главата си с ръце, Стрейндж гледаше мрачно.

— Опитайте „Джон Ъскглас“ — предложи той.

Направиха магията, назовавайки обекта на търсенето с името „Джон Ъскглас“. Норел раздели повърхността на водата на четвъртини с искрящи лъчи светлина. Нарече всяка четвъртина: Рай, Ад, Земя и Феерия. Тутакси в частта, която представляваше Земята, заблестя синя светлинка.

— Ето! — възкликна победоносно Стрейндж. — Виждате ли, сър? Нещата не винаги са толкова трудни, колкото изглеждат.

Норел плесна по повърхността на четвъртината и светлите лъчи изчезнаха. Той ги начерта отново, като този път нарече частите Англия, Шотландия, Ирландия, Другаде. Светлинката се появи в Англия. Норел плесна по водата в четвъртината, наново раздели повърхността и изчака светлинката да блесне. Продължи да прави магията и да уточнява резултата. Светлинката не изчезваше.

Изведнъж той ахна.

— Какво има? — попита Стрейндж. Норел отвърна с недоумение:

— Мисля, че може би все пак сме успели! Магията казва, че той е тук. В Йоркшир!