Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (13)

13
МАГЬОСНИКЪТ ОТ „ТРЕДНИЙДЪЛ СТРИЙТ“

Декември 1807 година

НАЙ-ИЗВЕСТНИЯТ уличен магьосник в Лондон несъмнено беше Винкулус. Будката му се намираше пред църквата „Сейнт Кристофър Ле Стокс“ на „Треднийдъл Стрийт“, точно срещу „Банк ъв Ингланд“, и беше трудно да се каже кое е по-прочуто — дали банката или тази будка.

И все пак причината за популярността — или славата — на Винкулус бе малко загадъчна. Той не беше по-добър магьосник от всички останали шарлатани с мазни коси и мръсни жълти пердета. Магиите му не действаха, пророчествата му не се сбъдваха и изпадането му в транс беше доказано престорено.

От много години Винкулус обичаше да води задълбочени и важни разговори с духа на река Темза. Той изпадаше в транс, задаваше на духа въпроси и гласът на този дух излизаше от гърлото му дълбок, воднист и ветровит. Един зимен ден през 1805 година непозната жена му даде шилинг, за да попита духа къде да намери избягалия си съпруг. Духът й предостави изобилие от доста неочаквани сведения — толкова, че около будката се насъбра тълпа да слуша. Някои любопитни повярваха в способностите на Винкулус и бяха надлежно изненадани от речта на духа, но други започнаха да се присмиват на магьосника и клиентката му. Един такъв присмехулник (крайно изобретателен) успя да запали обувките на Винкулус, докато последният говореше с духа. Винкулус тутакси излезе от транса си: скочи, развика се и опита да свали обувките си, като тропаше с крака, за да угаси огъня. Той тичаше напред-назад и тълпата истински се наслаждаваше на гледката. Изведнъж от устата му падна нещо. Двама мъже го вдигнаха и го разгледаха: мъничко метално устройство, дълго не повече от инч и половина. Беше нещо като свирка и когато единият от мъжете го постави в устата си, от нея също заизлиза гласът на духа на река Темза.

Въпреки публичните унижения Винкулус запази известен авторитет и вродено достойнство, благодарение на което за разлика от останалите улични магьосници в Лондон се радваше на уважение. Приятелите и почитателите на мистър Норел постоянно го съветваха да посети Винкулус и се учудваха от нежеланието му да го стори.

Един ден в края на декември, когато мрачните облаци рисуваха алпийски пейзажи по небето над Лондон, когато вятърът бушуваше така неуморно, че в един миг градът тънеше в мъгла, а в следващия се къпеше в слънчева светлина, когато дъждът барабанеше по стъклата на прозорците, мистър Норел седеше удобно в библиотеката си и се грееше на веселия огън в камината.

Масата за чай пред него бе отрупана с вкусни неща, а в ръцете му се мъдреше „Езикът на птиците“ от Томас Ланчестър. Мистър Норел прелистваше страниците в търсене на един любим пасаж, когато изведнъж подскочи от уплаха, стреснат от силен глас, който презрително каза:

— Магьоснико! Нима мислиш, че си смаял всички с делата си? Мистър Норел вдигна глава и с изненада установи, че в стаята има още някой: човек, когото виждаше за пръв път през живота си, мършав, опърпан, зловещ на вид. Лицето му беше с цвят на мляко, издоено преди три дни; косата му — като зацапаното със сажди лондонско небе, а дрехите му — като калните води на Темза при Уапинг. Нищо в него — нито лицето, нито косата, нито дрехите — не беше особено чисто, но във всяко друго отношение посетителят отговаряше на широко разпространената представа за това как трябва да изглежда един магьосник (на която мистър Норел със сигурност не отговаряше). Той стоеше изопнат като струна и погледът в зловещите му сиви очи бе някак естествено властен.

— О, да! — продължи непознатият, като гледаше злобно мистър Норел. — Мислиш се за много благороден! Е, чуй какво ще ти кажа, магьоснико! Идването ти беше предсказано много отдавна. Аз те чакам от двадесет години! Къде се криеше досега?

Мистър Норел седеше мълчалив и стъписан и гледаше обвинителя си със зяпнала уста. Сякаш този човек беше бръкнал в гърдите му и бе извадил на показ най-съкровените му мисли. Още с пристигането си в столицата мистър Норел осъзна, че наистина е бил готов от години, че би могъл отдавна да прави магии за благото на Англия, да победи французите и да издигне английската магия до такова положение в очите на сънародниците си, каквото според него заслужава. Измъчваше го мисълта, че със своята нерешителност е предал английската магия. Сега сякаш собственото му съзнание беше приело материална форма и бе започнало да го упреква. Това донякъде го поставяше в неравностойно положение в сблъсъка със загадъчния непознат. Мистър Норел със запъване попита с кого разговаря.

— Аз съм Винкулус, магьосникът от „Треднийдъл Стрийт“!

— О! — възкликна мистър Норел, облекчен от факта, че събеседникът му не е свръхестествено създание. — И предполагам, идвате тук да молите за нещо? Е, можете да си вървите откъдето сте дошъл! Аз не ви смятам за свой събрат магьосник и няма да ви дам нищо! Нито пари, нито обещания за помощ, нито препоръки за пред други хора. Всъщност ще ви кажа какво смятам да направя…

— Пак грешиш, магьоснико! Аз не искам нищо за себе си. Дойдох да ти кажа каква е съдбата ти, както ми е отредено още от раждането.

— Съдбата ми? О, занимавате се с пророчества, така ли? — презрително попита мистър Норел. Той стана от креслото си и рязко дръпна шнура на звънеца, но слугата не се появи. — Е, наистина нямам какво да кажа на хора, които имат претенциите да пророкуват. Лукас! Пророчествата несъмнено са едни от най-вредните трикове, с които лешояди като вас заблуждават почтените хора. С магия не може да се вижда бъдещето и магьосниците, които твърдят, че не е така, са лъжци. Лукас! Винкулус се огледа.

— Чувам, че имаш всички книги, писани някога за магията — каза той. — Разправят, че си се сдобил даже с ония, които са изчезнали в пожара на Александрийската библиотека, и сигурно ги знаеш наизуст!

— Книгите и трудовете са основата на задълбочените изследвания и истинското познание — важно произнесе мистър Норел. — Магията трябва да почива на същата основа, на която и другите научни дисциплини.

Винкулус рязко се наклони напред и се надвеси над домакина с пронизващ, съсредоточен поглед. Без да има такова намерение, мистър Норел млъкна и протегна глава към Винкулус, за да чуе какво има да му довери.

— Протегнах ръка — зашепна гостът — и реките на Англия потекоха в обратна посока…

— Моля?

— Протегнах ръка — продължи Винкулус малко по-силно — и кръвта на враговете ми замръзна в жилите им… — той се изправи, разпери широко ръце и затвори очи като в своеобразен религиозен екстаз. Със звучен, ясен, проникновен глас продължи:

Протегнах ръка — мисъл и спомен излетяха от главите им като ято скорци;

враговете ми се сгърчиха като празни мехове.

Дойдох при тях от мъгла и дъжд;

дойдох при тях в среднощен сън;

дойдох при тях с ято гарвани, що порят северно небе по изгрев;

те се мислеха неуязвими, и дойдох при тях с писък, що раздира тишината в зимен лес…

— Да, да! — прекъсна го мистър Норел. — Наистина ли си мислите, че тези брътвежи са нещо ново за мен? Всеки луд на всяка улица крещи същите изтъркани безсмислици и всеки шарлатанин в будка с жълти пердета се прави на загадъчен, като рецитира подобни неща. Те се срещат във всяка треторазредна книга за магия, публикувана през последните двеста години! „Дойдох при тях с ято гарвани!“ Бих искал да знам какво означава това! Кой при кого е дошъл с ято гарвани? Лукас!

Винкулус не му обърна внимание. Звучният му глас надвика слабия писклив гласец на мистър Норел:

Дъждът направи врата за мен, та да мина;

скалите направиха трон за мен, та да седна;

три царства ми дадоха — да са мои навеки;

Англия ми дадоха — да е моя навеки.

Роб без име сложи сребърен венец;

роб без име стана крал в чужда земя…

— Три царства! — възкликна мистър Норел. — Ха! Сега разбирам накъде биете с тези безсмислици! Пророчеството на Краля Гарван! Е, съжалявам, че трябва да ви го кажа, но ако се надявате да ме заинтригувате с легенди за този джентълмен, ще се разочаровате. О, да, горчиво се заблуждавате! Няма магьосник, когото да презирам повече от него!^[1]

Оръжията, що моите врагове вдигаха срещу мен, в Ада са почитани реликви;

плановете, що моите врагове крояха срещу мен, се пазят като свещени книги;

кръвта, що пролях по древните бойни полета, слугите на Ада събраха от земята и сипаха в съд от сребро и слонова кост. Дадох магия на Англия — ценно наследство,

но англичаните презряха моя дар.

Магията ще се изпише с дъжд на небето, но те не ще я прочетат;

магията ще се изпише на скалите, но умовете им не ще я съхранят;

зиме голите дървета ще бъдат черни писмена, но те не ще ги разгадаят…

— Рождено право на всеки англичанин е да се ползва от услугите на компетентни и добре образовани магьосници — прекъсна го мистър Норел. — А вие какво предлагате в замяна? Тайнствени брътвежи за скали, дъжд и дървета! Като Годблес, който казва, че трябва да се учим на магия от дивите животни в гората. Защо не от свинете в кочината? Или от бездомните кучета, питам аз! Това не е магията, която цивилизованите хора искат да виждат в съвременна Англия! — той хвърли злобен поглед към Винкулус и в този момент нещо привлече вниманието му.

Винкулус беше облечен доста небрежно. Мръсният му шал, омотан надве-натри около врата, разкриваше ивица мръсна кожа точно над ризата. На тази ивица се виждаше причудлива синкава заврънкулка, която приличаше на надраскана с мастило. Може би беше белег, останал от някоя улична свада, но по-скоро напомняше на онези варварски рисунки по кожата, разпространени сред жителите на островите в Южно море. Странно, че Винкулус, който съвсем не се чувстваше неудобно от това, че е влязъл без покана в чужда къща и крещи на стопанина й, като че ли се смущаваше от този белег и когато забеляза накъде гледа мистър Норел, сложи ръка на врата си и подръпна шала, за да закрие оголеното място.

— В Англия ще се появят двама магьосници…

От устата на мистър Норел се изтръгна подобие на възклицание, което започна като вик и завърши като тиха недоволна въздишка.

Първият ще се бои от мен, вторият ще жадува да ме познае;

първият ще слугува на крадци и убийци, вторият ще заговорничи за собственото си унищожение;

първият ще погребе сърцето си в тъмна гора под снега, но пак ще чувства как боли;

вторият ще види най-скъпото си във вражески ръце…

— О! Сега разбирам, че сте дошли тук с едничката цел да ме оскърбите! Лъжемагьоснико, вие завиждате на успеха ми! Не можете да разрушите магията ми, затова сте решили да очерните името ми и да разрушите покоя ми…

Първият ще живее в самота, сам ще си бъде тъмничар;

вторият ще върви по самотни пътища, буря ще бушува над главата му,

а той ще търси тъмна кула на висок връх…

В този момент вратата се отвори и в стаята се втурнаха двама мъже.

— Лукас! Дейви! — истерично записка мистър Норел. — Къде се изгубихте? Лукас започна да обяснява нещо за шнура на звънеца. — Какво? Хванете го! Бързо!

Дейви, файтонджията на мистър Норел, беше също толкова мощен, колкото и останалите представители на тази професия, и притежаваше сила, развита в резултат на ежедневното противопоставяне на волята на четири охранени впрегатни коня в разцвета на силите им. Той стисна Винкулус за кръста и за врата. Неканеният гост енергично се съпротивляваше, като междувременно продължаваше да рецитира на мистър Норел:

Ще седя на черен трон в сенките, но те няма да ме видят.

Дъждът ще направи врата за мен, та да мина;

скалите ще направят трон за мен, та да седна…

Дейви и Винкулус се блъснаха в малка маса и събориха купчината книги, натрупани върху нея.

— А-а-а! Внимавайте! — провикна се мистър Норел. — За Бога, внимавайте! Ще разлеете мастилницата! Ще повредите книгите ми!

Лукас се присъедини към Дейви в опитите му да обуздае дивото боричкане на Винкулус, докато мистър Норел сновеше из библиотеката с бързина, невиждана у него от години, събираше книги и ги трупаше на безопасно място.

— Роб без име ще сложи сребърен венец — извика Винкулус задъхан: Дейви го стискаше за гърлото и определено правеше рецитацията му по-малко внушителна отпреди. Магьосникът напрегна сили за последно, освободи врата и гърдите си от хватката на Дейви и извика: — Роб без име ще стане крал в чужда земя… — После Лукас и Дейви го повлякоха навън от стаята.

Мистър Норел седна в креслото край огъня. Отново взе книгата си, но установи, че е прекалено развълнуван, за да се върне към четенето. Той се въртеше, гризеше ноктите си, крачеше из стаята, току се връщаше към книгите, които бе разместил в суматохата, и ги оглеждаше за следи от повреда (такива нямаше), но най-често отиваше до прозорците и тревожно надничаше през тях, за да види дали някой не наблюдава къщата. Към три часа в стаята се смрачи. Лукас се върна да запали свещите и да засили огъня. Веднага след него влезе Чайлдърмас.

— А! — възкликна мистър Норел. — Най-после! Чу ли какво се случи? Предателство ме дебне от всички страни! Други магьосници ме наблюдават и кроят планове да ме провалят! Мързеливите ми слуги пренебрегват задълженията си. За тях е напълно безразлично дали някой ще ми пререже гърлото! А колкото до теб, ти си злодей, най-лошият от всички! Казвам ти, че този човек изведнъж изникна в стаята — сякаш с магия! И когато позвъних и извиках, никой не дойде! Трябва да отложиш всичките си други дела. Единствената ти задача сега е да разбереш с какви заклинания си е послужил този човек, за да влезе в дома ми! Къде се е учил на магия? Какво знае?

Чайлдърмас иронично измери господаря си с поглед.

— Е, ако това е единствената ми задача, тя е вече изпълнена. Няма никаква магия. Една от слугините в кухнята е забравила прозореца на килера отворен и магьосникът е влязъл през него, тръгнал е из къщата и се е натъкнал на вас. Това е всичко. Никой не е дошъл, защото Винкулус е прерязал шнура на звънеца, а Лукас и другите не са ви чули да викате. Едва когато той се е разкрещял, слугите са дотичали веднага. Не е ли така, Лукас?

Лукас, който бе коленичил пред камината с ръжен в ръка, потвърди, че наистина е било точно така.

— И аз понечих да ви обясня, сър, само че вие не ме слушахте.

Но мистър Норел беше изпаднал в такова тревожно състояние заради предполагаемите магически сили на Винкулус, че в началото това обяснение съвсем не го задоволи.

— И все пак аз съм убеден, че той иска да ми навреди. Всъщност вече ми навреди достатъчно.

— Да — съгласи се Чайлдърмас, — и още как! Докато е бил в килера, е изял три пая с месо.

— И две пити сирене! — добави Лукас.

Мистър Норел бе принуден да признае пред себе си, че такива действия не прилягат особено на велик магьосник, но все пак за да се успокои докрай, трябваше да излее гнева си на някого. И тъй като Чайлдърмас и Лукас му бяха подръка, той започна с тях — произнесе дълга реч, окачествяваща Винкулус като най-големия злодей, живял някога, и завършваща с красноречиви намеци за това какво очаква безочливи и нехайни слуги като тях.

Чайлдърмас и Лукас, които откакто бяха на служба при мистър Норел, почти всяка седмица слушаха подобни неща, не се разтревожиха особено, а просто изчакаха, докато господарят им изрази възмущението си, след което Чайлдърмас каза:

— Като оставим настрана пайовете и сиренето, той е преминал през сериозни затруднения, за да ви посети, излагайки се дори на риск от обесване.

Какво толкова е искал?

— О! Да ми съобщи пророчество на Краля Гарван. Нищо оригинално. Точно толкова неразбираемо, колкото всяко подобно бръщолевене. Споменаваше се за някакво бойно поле, за някакъв трон и сребърен венец, но основното значение на това, което имаше да каже, според мен бе да се представи за магьосник, за какъвто очевидно се смята.

След като се успокои, че Винкулус не е страховит съперник, мистър Норел започна да съжалява, че изобщо е влязъл в спор с него. Каза си, че би било по-добре да запази надменно и гордо мълчание. Той се утеши със спомена за далеч по-безобидния вид на Винкулус, когато Лукас и Дейви го извеждаха от стаята. Постепенно тази картина, както и съзнанието за собственото му превъзходство откъм познания и способности му помогнаха да възвърне предишното си спокойствие. Но — уви! — това спокойствие се оказа краткотрайно. Защото след като отново разгърна „Езикът на птиците“, мистър Норел се натъкна на следния пасаж:

…В магията няма нищо друго освен дивия устрем на птицата, която се стрелва във висините. Няма друго създание на земята с такъв потенциал за магия. Дори най-слабите от тях могат да отлетят от този свят и неволно да достигнат Другите земи. Откъде идва вятърът, който брули лицето, който разлиства страниците на книгата? Там, където безгрижната магия на малките диви създания среща магията на Човека, където езикът на вятъра, дъжда и дърветата става разбираем, ще открием Краля Гарван…^[2]

Следващия път, когато мистър Норел видя лорд Портисхед (а това стана два дни по-късно), той незабавно отиде при лорда и се обърна към него със следните думи:

— Надявам се, милорд, че в следващия брой на списанието ще отправите остри критики към Томас Ланчестър. Години наред аз се възхищавах от „Езика на птиците“, считайки го за смел опит за предоставяне на ясно и разбираемо определение за магията на Ауреатите, но след по-обстоен преглед открих, че текстът съдържа някои от най-лошите им характеристики… Той е загадъчен, милорд! Той е загадъчен!