Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Jonathan Strange & Mr Norrell, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Магдалена Куцарова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- nlr (2008)
Издание:
Превод: Магдалена Куцарова-Леви
ИК „Прозорец“ ЕООД, 2006
ISBN-10: 954-733-496-4
ISBN-13: 976-954-733-496-0
История
- — Добавяне
26
ДЪРЖАВА, КОРОНА И СКИПТЪР
Септември 1809 година
ВСЯКА НОЩ БЕЗ ИЗКЛЮЧЕНИЕ лейди Поул и Стивън Блек следваха зова на тъжната камбана, за да танцуват в сенчестите зали на „Изгубена надежда“. По моден блясък и красота това безспорно бяха ненадминати балове, най-великолепните, които Стивън бе виждал, но изисканите дрехи и грацията на танцуващите създаваха странен контраст със самата къща, която показваше множество признаци на бедност и упадък. Музиката беше винаги неизменна. Един и същ оскъден брой мелодии се изпълняваха от самотна цигулка под съпровода на една-единствена флейта. Мазните лоени свещи — с набитото си око на иконом Стивън неволно отбелязваше колко малко са те за такъв многолюден бал — хвърляха причудливи сенки, които се точеха по стените, следвайки движенията на танцьорите.
Случваше се лейди Поул и Стивън да се включват в дълги процесии, чиито участници разнасяха знамена по прашни, зле осветени коридори (джентълменът с коса като глухарче имаше слабост към подобни церемонии). Някои от знамената бяха древни, разпадащи се, плътно избродирани платна, други изреждаха победите на джентълмена над враговете му и всъщност бяха направени от изсушените пожълтели кожи на самите тези врагове, с устни, очи, коси и дрехи, бродирани върху тях от роднините им от женски пол. Джентълменът с коса като глухарче никога не се отегчаваше от тези удоволствия и като че ли изобщо не се съмняваше, че Стивън и лейди Поул се забавляват не по-малко от него.
Макар да бе непостоянен във всичко друго, той проявяваше постоянство в две неща: възхищението си от лейди Поул и привързаността си към Стивън Блек. Последното демонстрираше, като правеше на Стивън екстравагантни подаръци и му изпращаше странни късмети. Някои от подаръците както и преди поднасяше на мисис Бренди от името на Стивън, а други даваше направо на иконома. Джентълменът весело обясняваше:
— Злият ви враг няма да разбере нищо (имаше предвид сър Уолтър). Аз хитро го заслепих с магия, за да не му хрумне да се чуди какво става. Дори утре да станете архиепископ на Кентърбъри, той няма да се изненада! Никой няма да се изненада.
Изведнъж като че ли го осени мисъл.
— Искате ли утре да станете архиепископ на Кентърбъри, Стивън?
— Не, сър, благодаря ви.
— Сигурен ли сте? Не е никак трудно и ако църквата ви привлича…
— Уверявам ви, сър, че ни най-малко не ме привлича.
— Както винаги добрият ви вкус си казва думата. Митрата е изключително неудобна за носене и никак няма да ви отива.
Животът на горкия Стивън изобилстваше от чудеса. Кажи-речи през ден ставаше нещо, което му носеше някаква облага. Понякога фактическата стойност на придобивката беше незначителна — не повече от няколко шилинга, — но начинът, по който тя стигаше до него, бе винаги невероятен. Веднъж например при Стивън дойде управител на ферма, който настояваше, че преди няколко години двамата са се срещнали на бой с петли край Ричмънд в северната част на Йоркшир и Стивън се е обзаложил с него, че един ден Уелският принц ще направи нещо, с което ще опозори страната. Тъй като това наистина се е случило (управителят посочи като срамно деяние факта, че принцът е изоставил съпругата си), той дошъл в Лондон с пощенския дилижанс, за да донесе на Стивън двадесет и седем шилинга и шест пенса — стойността на залога. Икономът напразно твърдеше, че никога не е ходил нито на бой с петли, нито в Ричмънд, нито в северната част на Йоркшир, но управителят не се успокои, докато Стивън не взе парите.
Няколко дни след посещението на управителя на улицата пред къщата на „Харли Стрийт“ се появи голямо сиво куче. Бедното животно бе цялото мокро и кално от дъжда и по всичко личеше, че е пропътувало голямо разстояние. Още по-любопитно беше, че в зъбите си кучето стискаше някакъв документ. Лакеите Робърт и Джефри и готвачът Джон Лонгридж всячески се мъчеха да изпъдят животното, като викаха и хвърляха по него бутилки и камъни, но то понасяше философски това отношение и отказваше да се махне, докато Стивън Блек не излезе на дъжда и не взе документа от устата му. После кучето си тръгна с вид на кротко доволство, сякаш се поздравяваше за добре свършената тежка работа. Документът се оказа карта на село в Дербишир и покрай всички останали чудновати неща показваше тайна врата в склона на някакъв хълм.
Друг път Стивън получи писмо от кмета и съветниците на Бат, в което се съобщаваше, че преди два месеца маркизът на Уелсли посетил Бат и по време на престоя си не правил нищо друго освен да говори за Стивън Блек и за забележителната му честност, ум и преданост на своя господар. Кметът и съветниците останали толкова заинтригувани от думите на Негово сиятелство, че веднага поръчали да се направи медал в чест на живота и добродетелите на Стивън. След като били изработени петстотин екземпляра от този медал, за радост на всички управниците на града поръчали те да се раздадат на най-големите домакинства в Бат. Кметът и съветниците изпращаха един медал на Стивън и го молеха следващия път, когато дойде в Бат, да им се представи, за да организират пищна вечеря в негова чест.
Никое от тези чудеса не допринасяше за повдигане на духа на горкия Стивън. Те само подчертаваха призрачното естество на настоящия му живот. Икономът знаеше, че управителят на фермата, кучето, кметът и съветниците са действали против природата си: управителите обичат парите и не ги раздават наляво и надясно без причина, кучетата не тичат седмици наред, за да изпълняват странни поръчения, а кметовете и съветниците не проявяват внезапен интерес към прислужници негри, които никога не са виждали. Но никой от приятелите на Стивън не изглеждаше изненадан от обрата, който беше приел животът му. Повдигаше му се от гледката на злато и сребро, а малката му стаичка под покрива на къщата на „Харли Стрийт“ беше препълнена със съкровища, които не му трябваха.
Вече близо две години Стивън живееше под властта на магията на джентълмена с коса като глухарче. Той често молеше джентълмена да го освободи — или ако не него, то лейди Поул, — но благодетелят му не искаше и да чуе. Затова Стивън правеше опити да разкаже на някого на какво са подложени двамата с лейди Поул. Отчаяно се мъчеше да открие прецеденти за техния случай. Надяваше се да намери някого, който да им помогне да се освободят. Първият човек, с когото заговори за това, беше лакеят Робърт. Стивън го предупреди, че ще му открие нещо много лично за една тайна тегоба, която го измъчва, и Робърт придоби подходящо за случая важно и заинтересовано изражение. Но когато икономът заговори, за свое най-голямо учудване откри, че изнася увлекателна научна беседа по съвсем друг въпрос: отглеждането и използването на граха и фасула, неща, от които не разбираше. И което беше още по-лошо, част от сведенията в тази беседа бяха от крайно необичайно естество и несъмнено биха учудили всеки земеделец или градинар. Стивън обясняваше различните свойства на фасула в зависимост от това дали се засажда или бере при пълнолуние, при новолуние, в Нощта на огньовете или срещу Еньовден и как тези свойства се променят, ако фасулът се засажда или бере със сребърна лопатка или с нож.
Следващият човек, на когото икономът се опита да каже за нещастието си, беше Джон Лонгридж. Този път той установи, че разказва подробната история на делата и преживелиците на Юлий Цезар в Британия. Историята му беше по-точна и вярна от версиите на всички учени и създаваше впечатлението, че Стивън е изучавал предмета двадесет години и повече. Отново в разказа му се съдържаха сведения, които не се срещаха в нито една книга[1].
Той направи още два опита да разкаже за тежкото си положение. На мисис Бренди Стивън изложи странна защита на Юда Искариот, в която обяви, че в последните си действия Юда изцяло е следвал напътствията на двама мъже — Джон Медна глава и Джон Калаен крак, които смятал за ангели; а на Тоби Смит, продавача в магазина на мисис Бренди, изреди списък на всички хора в Ирландия, Шотландия, Уелс и Англия, отвлечени от феи за последните двеста години. За никого от тези хора Стивън дори не беше чувал.
Той бе принуден да заключи, че колкото и да се опитва, не може да говори за омагьосването си.
Човекът, който страдаше най-много от необяснимото мълчание и посърналия вид на Стивън, несъмнено беше мисис Бренди. Тя не разбираше, че той се е променил за целия свят и виждаше само, че се е променил към нея. Един ден в началото на септември Стивън отиде да я навести. Двамата не бяха се виждали от седмици и това толкова бе натъжило мисис Бренди, че тя писа на Робърт Остин, а Робърт отиде при Стивън и го нахока за пренебрежителното му отношение към дамата. Но когато икономът дойде в малката всекидневна над магазина на „Сейнт Джеймс Стрийт“, никой не би обвинил мисис Бренди, ако го помолеше тутакси да си тръгне. Той седеше, подпрял глава с ръце, въздишаше тежко и нямаше какво да й каже. Тя му предложи вино от Констанция[2], мармалад, кифла със стафиди по стара рецепта, всевъзможни деликатеси, но Стивън отказа всичко. Нищо не искаше, затова мисис Бренди седна от другата страна на камината и се захвана с бродерията си — нощна шапка, която украсяваше за него.
— Може би — каза тя — Лондон и аз сме ви дотегнали и искате да се върнете в Африка?
— Не — отвърна Стивън.
— Предполагам, че Африка е много очарователно място — продължи мисис Бренди, която сякаш бе твърдо решена да се самонакаже, като незабавно изпрати Стивън в Африка. — Всички казват, че е така. Където и да погледнеш, има портокали и ананаси, и захарна тръстика, и какаови дървета — тя беше работила четиринадесет години в бакалия и представата й за местата по света бе тясно обвързана със стоките, които се внасяха от там. Мисис Бренди се засмя горчиво. — Сигурно в Африка не бих могла да въртя търговия. Каква нужда ще имат хората от магазин, когато трябва само да протегнат ръка, за да откъснат плод от близкото дърво? О, така е! В Африка бих се разорила за нула време — тя скъса конец със зъби. — Не че не бих тръгнала още утре — мисис Бренди ядосано вдяна конеца в невинното ухо на иглата, — ако някой ме помоли за това.
— Бихте отишли в Африка заради мен? — попита изненадан Стивън Блек. Мисис Бренди вдигна глава.
— Бих отишла навсякъде заради вас — отвърна тя. — Мислех, че го знаете. Двамата се спогледаха натъжени.
Стивън каза, че трябва да се прибира, защото има работа на „Харли Стрийт“.
Когато излезе на улицата, небето беше притъмняло и валеше дъжд. Хората се криеха под чадъри. Стивън тръгна по „Сейнт Джеймс Стрийт“ и видя странна гледка — черен кораб плаваше към него през сивия мокър въздух точно над главите на минувачите. Беше фрегата, висока около две стъпки, с мръсни опърпани платна и олющена боя. Тя се издигаше и спускаше, повтаряйки движенията на корабите в морето. Щом я видя, Стивън потръпна. От тълпата изскочи един просяк, негър с тъмна и лъскава кожа като на иконома. Корабът беше закрепен на шапката му. Докато вървеше, човекът ту навеждаше, ту надигаше глава, за да може фрегатата му да плава. Той правеше тези любопитни движения с глава и се полюшваше много бавно и предпазливо от страх огромната му шапка да не падне. Отстрани изглеждаше така, сякаш просякът изпълняваше необичайно бавен танц. Името на човека бе Джонсън. Той беше беден сакат моряк, комуто бяха отказали пенсия. Тъй като нямаше други средства за препитание, просякът пееше по улиците и просеше, за да се изхранва, при това с голям успех, и в целия град го познаваха заради странната му шапка. Джонсън протегна ръка към Стивън, но той се извърна. Икономът винаги се стараеше да не разговаря и да не общува с негри с ниско обществено положение. Боеше се, че ако го видят да говори с такива хора, могат да го свържат по някакъв начин с тях.
Той чу някой да го вика по име и подскочи като ужилен, но после видя Тоби Смит, продавача в магазина на мисис Бренди.
— О, мистър Блек! — извика Тоби запъхтян. — Ето къде сте били! Обикновено вървите толкова бързо, сър! Бях сигурен, че вече сте се прибрали на „Харли Стрийт“. Мисис Бренди ви изпраща много поздрави, сър, и казва, че сте забравили това до стола си.
Тоби му подаде сребърна диадема, изящен предмет с размери точно като за главата на Стивън. По нея нямаше други украшения, освен няколко причудливи символа и непознати букви, издълбани върху повърхността й.
— Но това не е мое! — каза Стивън.
— О! — възкликна Тоби в недоумение, но после явно реши, че Стивън се шегува. — Мистър Блек, сякаш не съм виждал тази диадема на главата ви стотици пъти!
После се засмя, поклони се и се втурна обратно към магазина, като остави Стивън с диадемата в ръка.
Икономът прекоси „Пикадили“ и влезе в „Бонд Стрийт“. Не беше направил и няколко крачки, когато чу викове и видя по улицата да тича дребна фигура. На ръст изглеждаше не повече от четири-петгодишно дете, но мъртвешки бледото изнурено лице като че ли принадлежеше на юноша. В далечината тичаха двама или трима мъже с викове „Крадец“! и „Дръжте го!“.
Стивън се изпречи на пътя на крадеца. Но макар че момчето не можеше да избяга от иконома (който беше пъргав), последният не успя да удържи злосторника (който беше ловък). Крадецът стискаше обемист вързоп от червен плат, който някак съумя да пъхне в ръцете на Стивън, преди да потъне в тълпата от хора пред дюкяна на златаря Хемингс. Тези хора бяха току-що излезли от дюкяна и не знаеха за крадеца, затова не се дръпнаха, за да сторят път на преследвачите му. Никой не видя накъде избяга момчето.
Стивън стоеше насред улицата с вързопа в ръка. Платът беше меко старо кадифе, плъзна се и разкри дълъг сребърен прът.
Първият от преследвачите, който се приближи към него, бе хубав джентълмен, строго, но елегантно облечен в черно.
— За малко да го хванете — каза той на Стивън.
— Много съжалявам, сър — отвърна икономът, — че не можах да го задържа, докато дойдете. Но както виждате, взех откраднатото — и подаде на мъжа сребърния прът и парчето червено кадифе, но той не ги взе.
— Майка ми е виновна! — гневно възкликна джентълменът. — Как може да е толкова небрежна? Казвал съм й хиляди пъти, че ако оставя прозореца на всекидневната отворен, рано или късно ще влезе крадец. Не съм ли й го казвал стотици пъти, Едуард? Не съм ли, Джон? — последните две изречения бяха адресирани към слугите на джентълмена, които току-що бяха настигнали господаря си. Те бяха прекалено задъхани, за да отговорят, но с енергично кимане увериха Стивън, че джентълменът наистина е казвал това.
— Целият град знае, че в дома ми има много ценни вещи — продължи мъжът, — а тя продължава да отваря прозореца напук на всичките ми предупреждения! И сега, разбира се, плаче за загубата на тази скъпоценност, която семейството ми притежава от стотици години. Иначе майка ми много се гордее със семейството ни и богатството ни. Този скиптър например е доказателство, че ние сме потомци на древни крале от Уесекс, защото той е принадлежал на Едгар или Алфред, или някой друг от тамошните крале.
— В такъв случай трябва да го вземете, сър — каза Стивън. — Предполагам, че на майка ви много ще й олекне, като го види цял и невредим.
Джентълменът посегна да вземе скиптъра, но изведнъж отдръпна ръката си.
— Не! — възкликна той. — Няма да го взема! Няма, кълна се! Ако върна тази скъпоценност на майка ми, тя никога няма да научи какви тежки последици може да има нейната небрежност! Никога няма да се научи да държи прозореца затворен! И кой знае какво ще изгубим следващия път! Току-виж утре съм се прибрал и съм заварил къщата празна! Не, сър, задръжте скиптъра! Това е награда за усилията ви да заловите крадеца.
Слугите на джентълмена закимаха, сякаш това им се струваше съвсем логично, после към тях се приближи файтон, всички се качиха и потеглиха.
Стивън остана на дъжда с диадема в едната ръка и скиптър в другата. Пред него бяха магазините на „Бонд Стрийт“, най-модните в цялото кралство. На витрините им бяха изложени коприни и кадифе, шапки с перли и паунови пера, диаманти, рубини, скъпоценности и всевъзможни златни и сребърни украшения.
„Е — помисли си икономът, — със сигурност той ще ми предостави най-различни чудни скъпоценности от съдържанието на тези магазини. Но аз ще го надхитря. Ще се прибера по друг път.“
Стивън сви в тясна уличка между две сгради, прекоси малък двор, мина през една порта, озова се на алея и излезе на малка улица с ред скромни къщи. Там беше пусто и необичайно тихо. Единственият шум идваше от дъждовните капки, които падаха по паважа. Дъждът беше затъмнил всички фасади така, че изглеждаха почти черни. Обитателите на къщите явно бяха много пестеливи хора, защото никой от тях не беше запалил лампа или свещ, въпреки че денят бе мрачен. Все пак дъждовните облаци не бяха покрили плътно небето и на хоризонта се мержелееше водниста белезникава светлина, така че между тъмното небе и тъмната земя дъждът тъчеше светли сребристи нишки.
Изведнъж нещо лъскаво се изтърколи от една тъмна пресечка, колебливо заподскача по мокрите павета и спря точно в краката на Стивън.
Той го погледна и тежко въздъхна; както и предполагаше, това беше малка сребърна топка, доста очукана и стара на вид. На върха й, където трябваше да има кръст, символ на това, че целият свят принадлежи на Бога, имаше мъничка разперена длан. Един от пръстите се беше отчупил. Този символ — разперената длан — беше добре познат на Стивън. Използваше го джентълменът с коса като глухарче. Предишната нощ икономът бе взел участие в процесия, на която носеше знаме със същата тази емблема по мрачни пусти дворове и алеи с огромни дъбове, в чиито невидими клони свистеше вятър.
Разнесе се звук от отваряне на прозорец. Една жена от близката къща подаде глава навън. Косата и беше навита на хартийки.
— Хайде, вдигнете го! — провикна се тя и измери Стивън със злобен поглед.
— Но това не е мое! — извика той в отговор.
— Не било негово! — още повече се ядоса жената. — Сякаш не видях как падна от джоба ви и се търкулна на улицата! Да не ми е името Марая Томпкинс! Ден и нощ се трепя да чистя „Пепър Стрийт“, а вие идвате тук да си хвърляте боклуците!
Стивън въздъхна и вдигна топката. Установи, че каквото и да говореше или мислеше Марая Томпкинс, ако пъхнеше предмета в джоба си, имаше голяма опасност платът да се скъса — топката беше много тежка. Затова той беше принуден да върви в дъжда със скиптър в едната ръка и държава в другата. Диадемата сложи на главата си — това беше най-удобното място за нея — и в този вид тръгна към дома.
Когато пристигна в къщата на „Харли Стрийт“, Стивън отиде в кухнята. Забеляза, че е влязъл не в кухнята, както е смятал, а в стая, която не бе виждал досега. Той кихна три пъти.
След миг се увери, че не се намира в „Изгубена надежда“. Стаята беше най-обикновена наглед — всъщност такава, каквато можеше да се види във всяка заможна лондонска къща. Правеше впечатление обаче, че е необичайно занемарена. Обитателите, очевидно наскоро пристигнали в къщата, като че ли все още разопаковаха вещите си. Навсякъде се виждаха предмети, чието място беше по-скоро във всекидневната или в кабинета: маси за карти, работни маси, библиотечни маси, прибори за камина, столове с различна степен на удобство и практичност, огледала, чаени чаши, червен восък за печати, свещници, картини, книги (внушителен брой), пепелници, мастилници, пера, хартия, часовници, кълба връв, столчета за крака, паравани за камина и писалища. Но всички тези неща бяха събрани накуп и струпани едно върху друго в необичайни и изненадващи комбинации. Навсякъде бяха пръснати сандъци, кутии и вързопи, едни непокътнати, други наполовина разопаковани, трети само отворени. Сламата от сандъците беше извадена и лежеше разпиляна по пода и по мебелите, в резултат на което по тях се събираше прах и караше Стивън да киха. Част от сламата беше паднала в камината, така че съществуваше сериозна опасност всичко в стаята да пламне.
Там имаше още двама души: човек, когото Стивън не беше виждал досега, и джентълменът с коса като глухарче. Непознатият седеше на малка маса до прозореца. Макар че би трябвало да разопакова нещата и да подрежда стаята, той беше оставил работата си и четеше книга. От време на време мъжът прекъсваше четенето си, за да надзърне в другите книги, оставени на масата, промърморваше нещо под носа си и се втурваше да пише в малък бележник, целият в мастилени петна.
Междувременно джентълменът с коса като глухарче седеше в кресло от другата страна на камината и наблюдаваше мъжа с такава злоба и гняв, че Стивън се уплаши за живота му. Но щом погледът на джентълмена падна върху Стивън, лицето му грейна радостно и приветливо.
— Ах, ето ви и вас! — възкликна той. — Колко благороден изглеждате с тези царствени атрибути!
Срещу вратата имаше голямо огледало. За пръв път Стивън се видя с короната, скиптъра и държавата. Изглеждаше като същински крал. Обърна се да погледне мъжа на масата, за да види реакцията му на неочакваната поява на чернокож мъж с корона.
— О, не се безпокойте за него! — каза джентълменът с коса като глухарче. — Той не може нито да ни види, нито да ни чуе. Не е по-способен от другия. Вижте! — джентълменът взе лист хартия, смачка го и го хвърли по главата на мъжа. Последният не трепна, не вдигна глава, изобщо не реагира.
— Другият ли, сър? — попита Стивън. — Кого имате предвид?
— Този тук е младият магьосник, който наскоро пристигна в Лондон.
— Наистина ли? Да, разбира се, чух за това. Сър Уолтър има високо мнение за него. Но, често казано, не помня името му.
— О, какво значение има? Важното е, че е също толкова глупав, колкото и другият, и също толкова грозен.
— Какво? — сепна се магьосникът, вдигна поглед от книгата си и подозрително се огледа из стаята. — Джеръми! — провикна се той.
Един слуга подаде глава през вратата, но не си направи труда да влезе в стаята.
— Какво има, сър?
Стивън се ококори при вида на подобно небрежно поведение — той никога не би допуснал такова нещо на „Харли Стрийт“. Стрелна слугата с презрителен поглед, за да му покаже какво мисли за него, но си спомни, че Джеръми не би могъл да го види.
— Тези лондонски къщи са много зле построени — каза магьосникът. — Чувам какво си говорят хората в съседната къща.
Това заинтригува слугата на име Джеръми дотолкова, че той се изкуши да влезе в стаята. Застана по средата й и се заслуша.
— Толкова тънки ли са стените? — продължи магьосникът. — Мислите ли, че може да се срутят?
Джеръми почука по стената, разделяща къщата от тази на съседите. В отговор се разнесе глух и тих звук като от всяка солидна, здрава стена в кралството. В недоумението си слугата каза:
— Нищо не чувам, сър. Какво си говореха хората?
— Мисля, че чух единият да нарича другия глупав и грозен.
— Сигурен ли сте, сър? Там живеят две възрастни дами.
— Ха-ха! Това нищо не доказва. В наше време възрастта не е гаранция за каквото и да било.
След тази забележка магьосникът изведнъж се отегчи от разговора. Той се върна към заниманията си и отново се зачете в книгата.
Джеръми почака малко и като видя, че господарят му сякаш е забравил за него, излезе от стаята.
— Още не съм ви благодарил, сър — каза Стивън на джентълмена с коса като глухарче, — за прекрасните подаръци.
— О, Стивън! Радвам се, че съм ви доставил удоволствие. Признавам, че диадемата е собствената ви шапка, преобразена с помощта на магия. Далеч повече бих предпочел да ви дам истинска корона, но не бях в състояние да намеря за толкова кратко време. Смея да предположа, че сте разочарован. Всъщност сега, като се замисля, кралят на Англия има няколко корони и рядко ги използва.
Той вдигна ръце във въздуха и посочи нагоре с невероятно дългите си бели показалци.
— О! — възкликна Стивън, внезапно осъзнал какво иска да направи джентълменът. — Ако възнамерявате да направите магия, с която да призовете тук краля на Англия с една от короните му — както предполагам, понеже знам колко сте любезен, — моля ви да си спестите този труд! Виждате, че в момента нямам нужда от корона, а кралят на Англия е много възрастен джентълмен: дали няма да е по-добре, ако му позволим да си остане у дома?
— А, добре! — каза джентълменът и свали ръцете си.
Поради липса на друго занимание той продължи да хули младия магьосник. Нищо в този човек не му допадаше. Джентълменът се присмиваше на книгата, която той четеше, намираше недостатъци на ботушите му и по никакъв начин не одобряваше ръста му (въпреки факта, че на ръст магьосникът беше точно колкото джентълмена с коса като глухарче, както се видя, щом и двамата станаха).
Стивън бързаше да се върне към задълженията си на „Харли Стрийт“, но се боеше, че ако ги остави сами, джентълменът може да започне да хвърля нещо повече от хартийки по магьосника.
— Искате ли да ме изпратите до „Харли Стрийт“, сър? — предложи икономът. — По пътя ще можете да ми разкажете за благородните си дела, с които сте променили Лондон и сте му донесли слава. Разказите ви винаги са много забавни. Никога не ми омръзва да ги слушам.
— На драго сърце, Стивън! На драго сърце!
— Далеч ли е, сър?
— Кое, Стивън?
— „Харли Стрийт“, сър. Не знам къде се намираме.
— Намираме се на „Сохо Скуеър“ и изобщо не е далеч!
Когато стигнаха къщата на „Харли Стрийт“, джентълменът много сърдечно се сбогува със Стивън, като му каза да не тъгува от раздялата им и му напомни, че същата нощ ще се срещнат отново в „Изгубена надежда“…
— …където ще се състои очарователна церемония в камбанарията на най-източната кула. Ще честваме едно събитие, станало преди — о, петстотин години или някъде там, — когато аз с хитрост залових децата на врага си, бутнахме ги от камбанарията и те намериха смъртта си. Тази нощ ще направим възстановка на великата си победа! Ще облечем сламени чучела в окървавените дрехи на децата и ще ги хвърлим на паважа, а после ще пеем, ще танцуваме и ще се радваме на унищожението им!
— Всяка година ли изпълнявате тази церемония, сър? Сигурен съм, че ако съм присъствал, щях да си я спомня. Толкова е… поразителна.
— Радвам се, че мислите така. Изпълнявам я, когато се сетя. Разбира се, церемонията беше още по-поразителна, когато използвахме истински деца.