Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (33)

33
СЛОЖИ ЛУНАТА НА ОЧИТЕ МИ

Ноември 1814 година

 

ТОВА БЕШЕ ПЪЛНА ЗАГАДКА. Възможно ли бе в замъка да има магьосник? Може би някой от слугите? Или от принцесите? Не изглеждаше много вероятно. Дали това беше намеса на мистър Норел? Стрейндж си представи как наставникът му седи в малката си стаичка на втория етаж на „Хановер Скуеър“, взира се в сребърния си леген и наблюдава всичко, което става, а после пропъжда братята Уилис с магия. Възможно беше. В края на краищата съживяването на статуи бе нещо като специалитет на мистър Норел. Това беше първата магия, с която той бе привлякъл общественото внимание. И все пак, и все пак… Защо мистър Норел изведнъж ще реши да му се притече на помощ? От добро сърце? Едва ли. Впрочем в магията имаше черен хумор, който никак не бе присъщ на мистър Норел. Магьосникът не искаше просто да сплаши братята Уилис, искаше да им се присмее. Не, не можеше да е Норел. Но кой тогава?

Кралят съвсем не изглеждаше уморен. Всъщност той дори имаше желание да танцува, да скача и да ликува, радостен от поражението на братята Уилис. Като реши, че допълнително физическо натоварване няма да навреди на Негово величество, Стрейндж тръгна напред.

Бялата мъгла беше заличила всеки детайл и цвят от пейзажа и той изглеждаше призрачен. Земя и небе се бяха слели в една сива безплътност.

Кралят нежно хвана Стрейндж за ръка, очевидно съвсем забравил, че не понася магьосниците, и заговори за нещата, които го вълнуваха в лудостта му. Негово величество беше убеден, че откакто е полудял, много бедствия са сполетели Великобритания. Той вярваше, че западането на разсъдъка му е съпътствано от западане на кралството. Най-голямата му заблуда беше, че Лондон е бил погълнат от потоп.

— …И когато дойдоха при мен и ми казаха, че студените сиви води са погълнали купола на катедралата „Сейнт Пол“ и че Лондон е станал обител на рибите и морските чудовища, ужасът ми бе неописуем! Мисля, че три седмици ридах безутешно! Сега всички сгради са обрасли с ракообразни, а на пазарите се продават само стриди и морски таралежи! Мистър Фокс ми каза, че преди три недели отишъл в „Сейнт Ведаст“ на „Фостър Лейн“ и чул прекрасна проповед, произнесена от един калкан^[1]. Но аз имам план за възраждане на кралството! Пратих посланици до краля на рибите с предложение да взема за жена русалка и така да сложа край на враждата между нашите два велики народа!

Другото, което занимаваше краля, беше присъствието на човека със сребърната коса, когото само той виждаше.

— Казва, че е крал — припряно зашепна Негово величество, — но аз мисля, че е ангел! С тази сребърна коса ми прилича точно на такъв. И двата зли духа — онези, с които вие разговаряхте… Той ги обиждаше по най-ужасен начин. Според мен е дошъл да ги накаже и да ги хвърли в геената огнена! После сигурно ще отведе двама ни навеки в Рединг!

— В рая — каза Стрейндж. — Ваше величество има предвид Рая.

Те продължиха пътя си. Заваля сняг — бавно бяло движение сред застиналия сив свят. Беше много тихо.

Изведнъж се разнесоха звуци на флейта. Музиката зазвуча неизразимо самотно и тъжно, но същевременно благородно.

Като помисли, че кралят свири, Стрейндж се обърна да го погледне. Но Негово величество вървеше с ръце, отпуснати покрай тялото, а флейтата беше в джоба му. Магьосникът се огледа. Мъглата не беше чак толкова непрогледна, че да скрива стоящ наблизо човек. Нямаше никого. Паркът беше пуст.

— Слушайте! — възкликна кралят. — Музиката разказва за трагедията на краля на Великобритания. Чухте ли тези ноти? Те говореха за изгубената му някогашна власт. Каква меланхолична фраза! Това беше разсъдъкът му, унищожен от измамните политици и злобните машинации на синовете му. Тази трагична мелодичност, от която сърцето ти се къса, разкриваше младежкото му обожание към красивото създание, от което приятели го принудиха да се отрече. О, Боже! Как плака той тогава!

По лицето на краля потекоха сълзи. Той се завъртя в бавен тромав танц, като полюшваше тялото и ръцете си и описваше кръгове по земята. Музиката се отдалечи към вътрешността на парка и Негово величество я последва с танцова стъпка.

Стрейндж недоумяваше. Музиката като че ли водеше краля към малка горичка. Поне доскоро беше горичка. Само преди миг магьосникът бе сигурен, че там има десетина дървета — може би дори по-малко. Но сега горичката се бе превърнала в гъсталак — не, в гора, гъста тъмна гора с диви вековни дървета. Дебелите им клони приличаха на разкривени ръце, а корените им — на змийски гнезда. Дърветата бяха гъсто обрасли с бръшлян и имел. Между тях се виеше тясна пътека, набраздена от дълбоки заледени ями, поръбени с вкочанени от студ треви. От дъното на гората се точеха тънки лъчи светлина, които навеждаха на мисълта за къща, макар че на такова място нямаше как да има къща.

— Ваше величество! — извика Стрейндж. Той се втурна след краля и го хвана за ръката. — Моля Ваше величество да ми прости, но онези дървета никак не ми харесват. Мисля, че може би ще е по-добре да се върнем в замъка.

Кралят бе завладян от музиката и не искаше да се откъсне от нея. Той изръмжа и издърпа ръката си от хватката на Стрейндж. Магьосникът отново я хвана и почти повлече краля към портата на замъка.

Но невидимият свирач не искаше да ги остави. Музиката изведнъж се усили и ги обгърна от всички страни. Друга мелодия почти незабележимо се прокрадна и сладко се сля с първата.

— А! Чуйте! — възкликна кралят и се обърна. — Сега той свири за вас! Тази насечена мелодия разказва за злия ви наставник, който не иска да ви предаде знанието, полагащо ви се по право. Нестройните нотки изразяват гнева ви от това, че ви пречат да правите нови открития. Този бавен и тъжен марш е за голямата му библиотека, която той в себичността си не иска да ви покаже.

— Откъде, за Бога… — започна Стрейндж и изведнъж млъкна. Той също я чу — музиката, която описваше целия му живот. И за пръв път осъзна с колко много тъга е изпълнено съществуването му. Той беше заобиколен от злонамерени мъже и жени, които го мразеха и тайно завиждаха за таланта му. Сега Стрейндж разбра, че за всяка гневна мисъл, която го е спохождала, е имало справедливо основание и че всяка щедрост от негова страна е била погрешна. Враговете му бяха коварни, приятелите му — неверни. Норел (естествено) беше най-лошият от всички, но дори Арабела бе слаба и недостойна за любовта му.

— Ах! — въздъхна Негово величество. — Значи и вие сте били предаден.

— Да — тъжно отговори Стрейндж.

Те отново стояха с лице към гората. Светлинките между дърветата, колкото и да бяха слаби, внушаваха на Стрейндж, че там има къща с всички удобства. Той почти виждаше меката светлина на свещите, която падаше върху удобните столове, старинните камини, в които гореше весел огън, чашите с ароматно греяно вино, което можеше да ги стопли след дългата разходка из тъмната гора. Светлините навеждаха и на други мисли.

— Мисля, че там има библиотека — каза Стрейндж.

— О, със сигурност! — заяви кралят и ентусиазирано плесна с ръце. — Вие ще четете книги, а когато очите ви се уморят, аз ще ви чета на глас! Но трябва да побързаме! Чуйте музиката! Той става нетърпелив, иска да го последваме!

Негово величество посегна да хване лявата ръка на Стрейндж. За да го улесни, магьосникът установи, че трябва да премести в другата си ръка нещо, което държи. Това бяха „Разкрития за тридесет и шест други свята“ на Ормскърк.

„О, това ли? — помисли си Стрейндж. — Е, вече няма да ми трябва. В къщата в гората със сигурност има по-хубави книги!“ — той разтвори дланта си и остави „Разкритията“ да паднат на заснежената земя.

Снегът заваля по-силно. Флейтистът продължаваше да свири. Те бързаха към гората. Докато кралят тичаше, нощната шапка се изхлузи на очите му. Стрейндж посегна да я оправи. В този момент изведнъж си спомни какво знаеше за червения цвят: че той предпазва срещу магии.

— Побързайте! Побързайте! — крещеше кралят.

Флейтистът изсвири поредица от кратки ноти, които имитираха вой на вятър. Отнякъде се надигна истински вятър, подхвана ги и почти ги понесе към гората. Когато отново стъпиха на крака, те стояха съвсем близо до дърветата.

— Отлично! — извика кралят.

Нощната му шапка отново привлече погледа на Стрейндж. …Предпазва срещу магии…

Свирачът призова нов вятър, който събори шапката на Негово величество на земята.

— Нищо! Нищо! — весело подвикна кралят. — Той ми обеща цял куп нощни шапки, щом стигнем в къщата.

Но Стрейндж пусна ръката на Краля и се запрепъва през вятъра към шапката. Тя лежеше на снега — яркочервено петно сред призрачните нюанси на бялото и сивото.

…Предпазва срещу магии…

Той си спомни как каза на единия от братята Уилис, че за да прави магии успешно, магьосникът трябва да използва силата на характера си: защо ли точно сега се сещаше за това?

Сложи луната на очите ми — помисли си Стрейндж — и белотата й ще прокуди лъжливите гледки, що измамникът е пуснал в тях.

Нащърбеният бял диск на луната изплува изневиделица — не на небето, а някъде другаде. Ако трябваше да определи с точност мястото, магьосникът би казал, че е в собствената му глава. Усещането не беше приятно. Единственото, за което можеше да мисли, единственото, което виждаше, беше лицето на луната, сребристо като древна кост. Той забрави за краля. Забрави, че е магьосник. Забрави мистър Норел. Забрави собственото си име.

Забрави всичко друго освен луната…

 

Луната изчезна. Стрейндж вдигна глава и установи, че се намира сред заснежено поле недалеч от тъмна гора. Между него и гората стоеше слепият крал, облечен в своя халат. Вероятно беше продължил напред, след като Стрейндж бе спрял. Но без спътник, който да го води, кралят се чувстваше изгубен и уплашен. Той викаше:

— Магьоснико! Магьоснико! Къде сте?

Гората вече не се струваше на Стрейндж приветливо място. Сега тя изглеждаше такава, каквато я бе видял в началото — зловеща, неизбродна, неанглийска. Колкото до светлинките, те едва мъждукаха: малки бледи искрици в мрака, които говореха единствено за това, че обитателите на къщата пестят свещите.

— Магьоснико! — извика кралят.

— Тук съм, Ваше величество.

Сложи рояк пчели на ушите ми — помисли си Стрейндж. — Пчелите обичат истината и ще изядат лъжите на измамника.

Ушите му се изпълниха с плътен бръждящ звук, който заглуши музиката на флейтата. Звукът наподобяваше език и на магьосника му се стори, че след малко ще започне да го разбира. Той растеше, изпълваше главата и гърдите му, простирайки се чак до върховете на пръстите. Дори косата му сякаш се наелектризира, кожата му забръждя и затрепери от звука. За един-единствен страшен миг му се стори, че устата му е пълна с пчели и че пчели бръмчат и пълзят под кожата му, в червата и в ушите му.

Бръжденето спря. Стрейндж отново чу музиката на флейтата, но сега тя не му се стори толкова хубава и вече не звучеше като описание на живота му.

Сложи сол в устата ми — помисли си той, — та да не може измамникът да ме зарадва с вкуса на меда и да ме погнуси с вкуса на пепелта.

Тази част от заклинанието не му оказа никакво въздействие^[2].

Закови ръката ми с железен гвоздей, та да не мога да я вдигна по повеля на измамника.

— А-а-ах! Мили Боже! — извика Стрейндж. Той почувства непоносима болка в лявата си длан. Когато болката премина (също толкова внезапно, колкото се бе появила), магьосникът вече не изпитваше желание да бърза към гората.

Сложи сърцето ми на скришно място, тъй щото всичките ми желания да са мои и измамникът да няма власт над тях.

Стрейндж си представи Арабела така, както я беше виждал хиляди пъти, красиво облечена и седнала в салона сред група хора, които се смееха и разговаряха. Той й даде сърцето си. Тя го взе и тихо го пъхна в джоба на роклята си. Никой не забеляза.

След това Стрейндж направи магията на краля и в последната част от заклинанието даде сърцето му на Арабела, а тя го скри в джоба си. Интересно беше да се наблюдава действието на магията отстрани. В бедната глава на краля имаше толкова необичайни картини, че внезапната поява на луната в нея като че ли ни най-малко не го смути. Но пчелите не му допаднаха: дълго след като бяха отлетели, той продължаваше да маха с ръце, за да ги пропъди.

След като заклинанието беше произнесено, флейтистът изведнъж престана да свири.

— А сега, Ваше величество — каза Стрейндж, — мисля, че е време да се върнем в замъка. Ние с вас, Ваше величество, сме британски крал и британски магьосник. И макар Великобритания да ни е изоставила, ние нямаме право да изоставяме Великобритания. Тя все още се нуждае от нас.

— Така е, така е! На коронацията си аз дадох клетва винаги да й служа! О, моята бедна страна! — Кралят се обърна и помаха на невидимия свирач. — Довиждане, довиждане, сър! Бог да ви поживи за добрината ви към Джордж III!

„Разкрития за тридесет и шест други свята“ лежаха почти скрити под снега. Стрейндж вдигна книгата и я избърса. Погледна назад. Тъмната гора беше изчезнала. На мястото й стоеше най-невинна групичка от пет голи бука.

На връщане към Лондон Стрейндж яздеше потънал в размисъл. Той си даваше сметка, че би трябвало да се безпокои от преживяното в Уиндзор, може би дори да се страхува. Но любопитството и въодушевлението му бяха далеч по-силни от тревогата. Освен това каквото или който да беше породил магията, Стрейндж го беше надвил и бе успял да наложи волята си. Противникът беше силен, но Стрейндж бе по-силен. Цялото това приключение затвърждаваше едно отдавнашно негово подозрение: че в Англия има повече магия, отколкото мистър Норел признава.

От която и страна да разглеждаше случилото се, мислите му постоянно се връщаха към джентълмена със сребърната коса, когото само кралят можеше да види. Стрейндж се мъчеше да си припомни какво точно каза Негово величество за този човек, но единственото, за което се сещаше, беше сребърната му коса.

Той пристигна в Лондон към четири и половина. В града вече се смрачаваше. Във всички магазини светеха лампи и на улиците палеха фенерите. Когато стигна ъгъла на „Оксфорд Стрийт“ и „Ню Бонд Стрийт“, Стрейндж зави и препусна към „Хановер Скуеър“. Завари мистър Норел да пие чай в библиотеката.

Мистър Норел както винаги се зарадва да види ученика си и нямаше търпение да чуе всичко за посещението му при краля.

Стрейндж му разказа как държат краля затворен в собствения му замък и изброи магиите, които бе направил там. Но не спомена и дума за поливането на братята Уилис с вода, за омагьосаната гора и за невидимия свирач на флейта.

— Никак не се учудвам, че не сте успели да помогнете на Негово величество — отбеляза мистър Норел. — Не вярвам дори магьосниците Ауреати да са имали лек срещу лудост. Всъщност не съм сигурен, че изобщо са се опитвали да я лекуват. Те като че ли са гледали на лудостта по съвсем друг начин. Тогава лудите са били на почит и се е смятало, че те знаят неща, неизвестни на хората със здрав разум — неща, които могат да бъдат от полза за магьосниците. Съществуват истории за това как Ралф Стоукси и Катрин от Уинчестър са се съветвали с луди.

— Но това не важи само за магьосниците, нали? — попита Стрейндж. — Феите също проявяват голям интерес към лудите. Сигурен съм, че го четох някъде.

— Да, така е! Някои от най-забележителните ни теоретици отбелязват голямата прилика между лудите и феите. И едните, и другите са известни с това, че говорят безсмислено и несвързано — смея да предположа, че сте го забелязали при краля. Но има и други сходства. Частън, доколкото си спомням, споменава някои неща по въпроса. Той дава пример с един луд от Бристол, който всяка сутрин казвал на семейството си, че възнамерява да излезе на разходка в компанията на един от столовете в трапезарията. Човекът бил силно привързан към този стол, смятал го за най-близък приятел и водел въображаеми разговори с него за това как ще излязат заедно на разходка и как ще срещнат други маси и столове. Той изпадал в силно безпокойство, когато някой искал да седне на стола. Човекът очевидно бил луд, но Частън казва, че на феите подобно поведение не се струва толкова нелепо, колкото изглежда на нас. Феите не правят ясно разграничение между живи и неживи предмети. Те вярват, че камъните, вратите, дърветата, огънят, облаците и така нататък имат души и желания и че се делят на мъжки и женски. Може би това обяснява големия интерес на феите към лудостта. Например широко известно е, че когато феите са невидими за обикновените хора, лудите често са в състояние да ги видят. Най-яркият пример, който ми идва наум, е за лудо момче на име Дъфи от Честърфийлд, Дербишир, живяло през XIV век. То било любимец на един дяволит дух от народа на феите, който от години тормозел жителите на града. Духът бил силно привързан към момчето и му правел скъпи подаръци, повечето от които не биха могли да бъдат от полза на момче със здрав разсъдък и със сигурност не били от полза на това лудо момче — платноход, инкрустиран с диаманти, чифт сребърни ботуши, пеещо прасе… — Но защо духът ще проявява към Дъфи такова внимание?

— О! Казвал на Дъфи, че двамата са събратя в неволята си. Не знам защо. Частън пише, че голям брой феи имат неопределеното чувство, че англичаните се отнасят зле с тях. Но за Частън е загадка — както впрочем и за мен — какво ги кара да мислят така. В къщите на великите английски магьосници феите винаги са първи сред слугите и седят на най-хубавите места до магьосника и жена му. Частън пише много интересни неща на тази тема. Най-добрата му творба е „Liber Novus“^[3] — като видя изражението на ученика си, мистър Норел се намръщи. — Сигурен съм, че съм ви я препоръчвал поне дузина пъти — каза той. — Не сте ли я чели?

За съжаление мистър Норел не винаги помнеше точно кои книги препоръчва на Стрейндж да прочете и кои изпраща в Йоркшир с едничката цел да ги държи далеч от ученика си. „Liber Nowts“ стоеше на една от лавиците в библиотеката в абатството Хъртфю. Стрейндж въздъхна и отвърна, че в мига, в който мистър Норел му даде тази книга, той с радост ще я прочете.

— А междувременно, сър, може би ще бъдете така добър да довършите разказа си за феята от Честърфийлд.

— О, да! Докъде бях стигнал? Да, няколко години с Дъфи не се случвало нищо лошо, а в града не се случвало нищо добро. На пазарния площад израснала гора и гражданите не можели да въртят търговията си. На козите и свинете им пораснали крила и те отлетели. Духът превърнал камъните на недостроената енорийска църква в буци захар. От слънцето захарта се нагорещила, започнала да лепне и част от църквата се разтопила. Градът замирисал на гигантска сладкарница. По-лошото било, че котките и кучетата идвали да ближат църквата, плъховете и мишките — да я гризат. Градът останал с полуизядена безформена църква, което съвсем не било по вкуса на жителите му.

Те се видели принудени да отидат при Дъфи и да го помолят да се застъпи за тях пред духа. Но момчето било сърдито и не искало да им помогне, защото помнело как тези хора някога му се присмивали. Тогава те започнали да правят всевъзможни комплименти на бедния луд клетник, да хвалят ума и красотата му. И Дъфи се помолил на феята, и колко различно станало всичко тогава! Духът престанал да ги тормози и отново превърнал захарната църква в каменна. Гражданите изсекли дърветата на пазарния площад и си купили нов добитък. Но така и не успели да поправят църквата. И днес църквата в Честърфийлд изглежда някак странно. Не е като другите църкви. Стрейндж помълча малко. После каза:

— Според вас, мистър Норел, феите завинаги ли са напуснапи Англия?

— Не знам. През последните триста-четиристотин години се разказват много истории за срещи на англичани с феи на най-неочаквани места, но тъй като никой от тези хора не е бил учен или магьосник, свидетелствата им не могат да се смятат за достоверни. Ако ние с вас призоваваме феи, тоест — побърза да добави той, — ако послушаме нечий лош съвет и направим нещо толкова неблагоразумно, тогава при правилно произнасяне на заклинанията феите веднага ще се появят. Но откъде идват и по какви пътища се движат — не се знае със сигурност. По времето на Джон Ъскглас се строят прости пътища, водещи от Англия към Феерия — широки зелени пътеки между високи живи плетове или каменни зидове. Тези пътища все още съществуват, но аз не мисля, че днес феите ги използват, както впрочем и християните. Те са разрушени и обрасли с трева. Изглеждат изоставени и съм чувал, че хората ги отбягват.

— Хората вярват, че феините пътища носят лош късмет — каза Стрейндж.

— Това са глупости — отсече Норел. — Феините пътища не могат да им навредят. Феините пътища не водят наникъде^[4].

— А получовешките потомци на феи? Те наследяват ли познанията и силите на предшествениците си? — попита Стрейндж.

— О, това е съвсем друг въпрос. Много хора в днешно време носят фамилии имена, които разкриват феиния им произход. Феърчайлд е едно от тях. Елфик — също. И Феъри, разбира се. Помня, че когато бях дете, в една от нашите ферми работеше Том Феърчайлд. Но рядко се случва някой от тези феини потомци да проявява какъвто и да било магически талант. Всъщност по-често те се ползват с репутацията на хитри, надменни и мързеливи хора — все пороци, с които се славят техните предци феите.

На другия ден Стрейндж се срещна с кралските херцози и им каза колко много съжалява, че не е могъл да излекува лудостта на краля. Техни кралски височества също изказаха съжаление, но ни най-малко не се изненадаха. Те не бяха очаквали друго и увериха Стрейндж, че за нищо не го винят. Всъщност херцозите останаха доволни от направеното от магьосника и особено им хареса това, че той не им поиска пари. Като награда за труда му те го удостоиха с кралските си разрешения. Това означаваше, че ако желае, Стрейндж би могъл да сложи позлатени и гипсови изображения на петте им герба над вратата си на „Сохо Скуеър“ и да се представя навсякъде като магьосника на техни кралски височества.

Стрейндж не каза на херцозите, че заслужава благодарността им в по-голяма степен, отколкото предполагат. Той беше съвсем сигурен, че е спасил краля от ужасна участ. Просто още не знаеше каква точно.