Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (42)

42
СТРЕЙНДЖ РЕШАВА ДА НАПИШЕ КНИГА

Юни — декември 1815 година

 

ЛЕСНО МОЖЕМ ДА СИ ПРЕДСТАВИМ с какво задоволство мистър Норел посрещна новината, че със завръщането си в Англия мистър Стрейндж е отишъл право в Шропшир.

— И най-хубавото от всичко е — каза мистър Норел на Ласелс, — че на село едва ли ще публикува онези вредни статии за магията на Краля Гарван.

— Така е, сър — отвърна Ласелс, — защото много се съмнявам, че ще има време да ги напише.

На мистър Норел му трябваше време, за да осмисли значението на тези думи.

— О, сър, не сте ли чули? — продължи Ласелс. — Стрейндж пише книга. Във всичките си писма до приятели говори само за това. Започнал съвсем неочаквано преди две седмици и твърди, че напредва бързо. Но всички знаем с каква лекота пише Стрейндж. Заклел се е да представи английската магия в нейната цялост. Казал на сър Уолтър, че много ще се изненада, ако успее да се вмести в два тома. Смята, че по-скоро ще са му нужни три. Книгата ще се казва „История и практика на английската магия“ и Мъри е обещал да я издаде веднага щом стане готова.

Едва ли можеше да има по-лоша новина от тази. Самият мистър Норел открай време възнамеряваше да напише книга. Смяташе да я озаглави „Предписания за обучението на магьосници“ и дори бе започнал да я пише в началото на обучението на мистър Стрейндж. Бележките му вече запълваха две лавици в малката стаичка на втория етаж. Но той винаги говореше за книгата си като за нещо, което предстои да се случи в далечно бъдеще. Мистър Норел изпитваше непонятен ужас от белия лист, който дори осемте години ласкателно уважение на лондонското общество не бяха успели да излекуват. Купищата лични бележки, истории и дневници бяха недостъпни за чуждите погледи (с изключение на някои редки случаи, в които авторът им ги показваше на Стрейндж и Чайлдърмас). Мистър Норел никога не се чувстваше готов да публикува каквото и да било: постоянно се съмняваше дали е стигнал до истината, не вярваше, че е мислил достатъчно по въпроса, не беше сигурен дали темата е подходяща за широка публика.

След като Ласелс си тръгна, мистър Норел се качи в стаята си на втория етаж и поиска да му донесат сребърно блюдо с чиста вода.

В Шропшир Стрейндж се трудеше над книгата си. Без да вдига глава, той най-неочаквано се усмихна и размаха пръст във въздуха, сякаш искаше да каже на някакъв невидим човек: „Не“. Всички огледала в стаята бяха обърнати към стените и макар че мистър Норел прекара няколко часа надвесен над сребърното си блюдо, към края на вечерта не знаеше повече, отколкото в началото.

Една вечер в началото на декември Стивън Блек лъскаше сребърните прибори в стаята си в дъното на кухненския коридор. Той погледна надолу и забеляза, че връзките на престилката му се развързват сами. Не че успяха да се развържат (Стивън не бе завързал и един хлабав възел през живота си), но пълзяха дръзко и решително като връзки на престилка, които са си наумили нещо. След това ръкавелите и ръкавиците за лъскане на прибори се изхлузиха от ръцете и дланите му и грижливо се сгънаха на масата. После ливреята му подскочи от облегалката на стола, където Стивън я беше окачил. Сграбчи го с всичка сила и се нахлузи на гърба му. След това стаята на иконома изчезна.

Изведнъж той се озова в малка стая с тъмна ламперия и с голяма маса. На масата имаше постлана червена покривка с дебел и пищен кант от злато и сребро. Тя беше отрупана със златни и сребърни съдове, пълни с ястия. В кани, украсени със скъпоценни камъни, имаше вино. Восъчни свещи в златни свещници хвърляха обилна светлина, а в два златни съда горяха благовония. Другите мебели в стаята бяха два стола с резба със златна тапицерия и бродирани възглавнички. На единия от столовете седеше джентълменът с коса като глухарче.

— Добър вечер, Стивън!

— Добър вечер, сър.

— Тази вечер ми се струвате малко блед, Стивън. Надявам се, че не сте болен.

— Просто се задъхах, сър. Тези внезапни премествания в други страни и континенти малко ме объркват.

— О! Но ние сме още в Лондон, Стивън. Това е кафене „Йерусалим“ в „Каупърс Корт“. Не го ли знаете?

— А, да, наистина, сър. Като ерген сър Уолтър често вечеряше тук с богатите си приятели. Просто никога досега не ми е изглеждало така разкошно. Що се отнася до това угощение, всички ястия ми се струват непознати.

— О! Защото поръчах точно копие на вечерята, която ядох в същата тази къща преди петстотин години! Това е печен бут от крилат дракон и пай от колибри с мед. Това е печен саламандър със сос от нар, а това е фино фрикасе от гребени на василиски, подправено с шафран и прах от дъга и украсено със златни звезди! Седнете и хапнете! Ще се оправите от замайването. Какво ще желаете?

— Всичко това е прекрасно, сър, но ми се струва, че виждам обикновени свински пържоли, които ми изглеждат много вкусни.

— Ах, Стивън! Както винаги, благородните ви инстинкти ви подтикнаха да изберете най-изисканото блюдо! Макар че свинските пържоли са наистина съвсем обикновени, те са изпържени в мазнина от прогонени духове на черни уелски прасета, които се скитат нощем из хълмовете на Уелс и плашат жителите на този окаян край! Призрачността и ожесточението на прасетата придава на пържолите чуден вкус, който не може да се сравни с нищо друго! А сосът към тях е от вишни, расли в кентавърска градина!

Джентълменът взе позлатена и инкрустирана със скъпоценни камъни кана и наля на Стивън чаша рубиненочервено вино.

— Виното е от Адските изби, но нека това не ви възпира да го опитате! Предполагам, сте чували за Тантал — злия крал, който изпекъл малкия си син на пай и го изял? Той е осъден да стои до брадата в басейн с вода, от която не може да пие, под лоза с узряло грозде, от което не може да яде. Това вино е направено от същото грозде. И тъй като лозата е посадена там с едничката цел да измъчва Тантал, можете да не се съмнявате, че гроздето притежава превъзходен вкус и аромат, които се предават и на виното. Наровете са от личната градина на Персефона.

Стивън опита виното и свинските пържоли.

— Всичко е превъзходно, сър. Какъв беше поводът на предишната ви вечеря тук?

— О, с приятелите ми празнувахме заминаването си за кръстоносния поход. Тук бяха Уилям от Ланчестър^[1], Том Дъндел^[2] и много други благородни лордове и рицари, както християни, така и феи. Разбира се, тогава тук нямаше кафене. Имаше странноприемница. От масата ни се откриваше гледка към широк двор, ограден с изваяни и позлатени колони. Слугите, пажовете и оръженосците ни сновяха напред-назад и подготвяха всичко за ужасната мъст, която заминавахме да сеем сред злите си врагове! От другата страна на двора бяха оборите, където стояха не само най-хубавите коне в Англия, но и три еднорога, собственост на мой братовчед, готови да тръгнат към Светите земи, за да поразяват враговете. С нас седяха неколцина талантливи магьосници. Те по нищо не приличаха на ужасните хора, които днес се представят за такива.

Тогавашните магьосници еднакво се отличаваха както с физическа красота, така и със съвършенство в изкуството си! Птиците се спускаха от небето да чуят заповедите им. Дъждовете и реките им служеха. Северният вятър, южният вятър и така нататък съществуваха единствено за да им се подчиняват. Те разперваха ръце — и градове рухваха или израстваха наново! Каква разлика между тях и онзи отвратителен старец, който седи в прашна стаичка, мърмори и листи страниците на древна книга! — джентълменът замислено хапна от фрикасето от гребени на василиски. — Другият пък пише своя книга — добави той.

— И аз така чух, сър. Навестявали ли сте го скоро?

Джентълменът се намръши.

— Кой, аз? Не ме ли чухте преди малко да казвам, че смятам тези магьосници за най-глупавите, най-ужасните хора в Англия? Не, откакто напусна Лондон, го навестявам не повече от два-три пъти седмично. Когато пише, подостря перата си много несръчно със стар нож за пера. Аз бих се срамувал да използвам такъв изхабен, грозен и стар нож, но тези магьосници търпят всякакви гадости, от които ние с вас бихме настръхнали! Понякога така се унася в писане, че забравя да подостри перото си и тогава мастилото пръска по хартията и в кафето му, а той изобщо не обръща внимание.

Стивън се замисли над това колко е странно, че джентълменът, който живее в полуразрушена къща, заобиколен от зловещи скелети на хора, загинали в отдавна отминали битки, може да бъде толкова чувствителен към безпорядъка в домовете на другите.

— А какво мислите за темата на книгата, сър? — попита икономът. — Какво е мнението ви за нея?

— Много е странна! Магьосникът описва всички появи на представители на моя народ в тази страна. Има разкази за намесите ни в британските дела за благото на Британия и в прослава на жителите й. Той навсякъде изказва мнението, че няма нищо по-желателно от това съвременните магьосници да ни призовават и да ни молят за помощ. Проумявате ли нещо, Стивън? Аз — не. Когато исках да отведа краля на Англия в дома си и да му окажа всякакви почести, същият този магьосник ми попречи. Тогавашното му поведение имаше за цел единствено да ме обиди!

— Но аз мисля, сър — учтиво отбеляза Стивън, — че може би той не е разбрал добре кой сте и какъв сте.

— О, кой знае какво изобщо разбират тези англичани! Те разсъждават така странно! Невъзможно е да се разбере за какво мислят! Боя се, Стивън, че сам ще се убедите в това, когато станете техен крал!

— Аз наистина нямам желание да ставам крал, сър.

— Когато станете крал, ще разсъждавате другояче. Сега просто се разстройвате от мисълта, че няма да посещавате „Изгубена надежда“ и всичките си приятели. Но не се тревожете за това! И аз ще страдам, ако възкачването ви на трона стане повод за раздяла между нас. Аз обаче не виждам необходимост да живеете постоянно в Англия само защото сте неин монарх. Една седмица е най-дългият срок, който човек с изискан вкус се очаква да прекарва в такава скучна страна. Седмица е повече от достатъчно!

— Но какво ще стане със задълженията ми, сър? Струва ми се, че кралете имат много работа и колкото и да не ми се иска да ставам крал, не бих желал…

— Скъпи ми Стивън! — възкликна джентълменът с добродушно, но присмехулно задоволство. — За това са сенешалите! Те могат да се занимават с всички скучни държавни дела, докато вие сте при мен в „Изгубена надежда“ и се наслаждавате на обичайните ни забавления. Ще се връщате тук колкото да събирате данъците от англичаните и от покорените народи и да ги влагате в банка. Е, предполагам, че от време на време ще се налага да оставате в Англия, за да нарисуват портрета ви, та да може народът още повече да ви се възхищава. Понякога може великодушно да позволявате на най-красивите дами в кралството да се наредят на опашка, за да целунат ръката ви и да ви се обяснят в любов. После, след като изпълните докрай всичките си задължения, ще можете с чиста съвест да се върнете при лейди Поул и при мен! — джентълменът млъкна и потъна в необичайно дълбок размисъл. — Макар че, трябва да призная — каза той накрая, — удоволствието ми от компанията на лейди Поул вече не е толкова голямо, колкото беше някога. Има друга дама, която ми харесва много повече. Тя е умерено хубава, но недостигът на красота щедро се компенсира от живия й нрав и приятните й обноски. Освен това другата дама има едно голямо предимство пред лейди Поул. Както и двамата знаем, Стивън, колкото и често да посещава дома ми, лейди Поул винаги трябва да се връща обратно по силата на споразумението ми с магьосника. Но за другата дама не съм сключвал никакво глупаво споразумение. Отведа ли я веднъж, ще мога да я оставя завинаги при себе си!

Стивън въздъхна. Мисълта, че друга злочеста дама ще остане завинаги пленница на „Изгубена надежда“, много го натъжи. Но беше глупаво да се надява, че може по някакъв начин да го предотврати, а и това би могло да се окаже предимство за лейди Поул.

— В такъв случай — почтително заговори той — може би ще решите да освободите Нейно благородие от магията? Знам, че съпругът и приятелите й ще се радват да им я върнете.

— О, но лейди Поул ще бъде желан участник във всичките ни забавления! Хубавата жена винаги е добра компания, а не мисля, че в Англия има дами, равни по хубост на Нейно благородие. Дори във Феерия малко жени могат да се мерят с нея. Не, това, което предлагате, е абсолютно невъзможно. Но да се върнем на темата. Трябва да намерим начин да отвлечем тази дама от дома й и да я отведем в „Изгубена надежда“. Знам, Стивън, че ще ми съдействате далеч по-охотно, след като ви кажа, че заминаването на тази дама от Англия е решаваща крачка към благородната ни цел да ви направим крал. Това ще бъде тежък удар за враговете ни! Ще ги хвърли в дълбоко отчаяние! Ще предизвика спорове и несъгласия помежду им. О, да! Само хубави неща за нас и само лоши за тях! Ако не го направим, ще се провалим във възвишената си задача!

Стивън не проумяваше нищо от това. Дали джентълменът имаше предвид някоя от принцесите в замъка Уиндзор? Всички знаеха, че кралят полудя след смъртта на любимата си най-малка дъщеря. Може би джентълменът с коса като глухарче предполагаше, че загубата на поредната принцеса ще го убие или ще накара някой друг от членовете на кралското семейство да загуби разсъдъка си.

— Не, драги ми Стивън — каза джентълменът. — Въпросът е как да отвлечем дамата, без никой да забележи — най-вече магьосниците! — той помисли малко. — Сетих се! Донесете ми парче торфен дъб!

— Моля?

— Трябва да бъде дебело колкото вас и високо до ключицата ми.

— На драго сърце бих ви го донесъл, сър, но не знам какво е торфен дъб.

— Старо дърво, киснало в торфено блато в продължение на безброй векове!

— В такъв случай, сър, се боя, че няма голяма вероятност да намеря това дърво в Лондон. Тук няма торфени блата.

— Вярно, така е.

Джентълменът се облегна назад и се загледа в тавана, докато обмисляше възникналия проблем.

— Има ли друго дърво, подходящо за целите ви, сър? — попита Стивън. — На „Грейсчърч Стрийт“ има търговци на дървесина, които, смея да кажа…

— Не, не — отвърна джентълменът. — Трябва да се направи…

В този миг Стивън преживя нещо много странно: той скочи от стола си и стъпи на крака. В същия момент кафенето изчезна и на негово място се появи непрогледно тъмна, леденостудена празнота. Макар че не виждаше нищо, Стивън имаше усещането, че се намира на просторно и открито място. В ушите му свистеше зъл вятър и като че ли от всички страни го обливаше силен дъжд.

— …както трябва — продължи джентълменът с непроменен тон като преди. — Тук някъде има отлично парче торфен дъб. Мисля, че си спомням… — гласът му, който отекваше в близост до дясното ухо на Стивън, се отдалечи. — Стивън! — извика джентълменът. — Донесохте ли лизгар, рило и бивник?

— Как, сър? Какво, сър? Не, сър. Не нося нито едно от тези неща. Честно казано, не разбрах, че ще ходим някъде.

Стивън установи, че е нагазил до глезени в студена вода. Опита се да направи крачка встрани. Изведнъж земята опасно се раздвижи, той затъна до средата на прасците и извика.

— М-м-м? — измънка въпросително джентълменът.

— Аз… не бих си позволил да ви безпокоя, сър, но земята като че ли ме поглъща.

— Това е блато — услужливо обясни джентълменът.

— Със сигурност е ужасяващо място — Стивън направи опит да възприеме спокойния незаинтересован тон на събеседника си. Той твърде добре знаеше какво голямо значение придава джентълменът на достойното поведение във всяка ситуация и се боеше, че ако му покаже колко е уплашен, има вероятност джентълменът да се отврати от него и да го остави да затъне в блатото. Стивън направи опит да се размърда, но не намери твърдо място, на което да стъпи, размаха ръце и за малко да падне. Краката му затънаха още по-дълбоко във воднистата кал. Той отново извика. Блатото му отвърна с поредица крайно неприятни засмукващи звуци.

— О, Боже! Позволявам си да отбележа, сър, че затъвам все повече. Ох! — Стивън започна да се хлъзга настрани. — Често пъти сте имали добрината да изразявате привързаността си към мен, сър, и да казвате, че предпочитате моята компания пред тази на всеки друг човек. Ако не ви затруднява, дали бих могъл да ви помоля да ме измъкнете от това ужасно блато?

Джентълменът не си направи труда да отговори. Вместо това Стивън излетя от блатото и се приземи на краката си. Той беше премалял от ужас и копнееше да легне, но не смееше да помръдне. На мястото, където стоеше, земята беше достатъчно твърда, но бе неприятно мокра и Стивън нямаше представа къде е блатото.

— Бих се радвал да ви помогна, сър — извика той в тъмнината, — но не смея да мръдна от страх да не падна отново в блатото!

— О, няма значение! — отвърна джентълменът. — Всъщност не ни остава друго, освен да чакаме. Торфеният дъб се намира най-лесно на зазоряване.

— Но до изгрева на слънцето остават девет часа! — възкликна ужасен Стивън.

— Не, наистина, да седнем и да почакаме.

— Тук ли, сър? Но това е ужасно място. Тъмно, студено и зловещо!

— О, прав сте! Много неприятно! — съгласи се джентълменът с влудяващо спокойствие. После отново замълча и Стивън можеше само да предполага, че спътникът му е пристъпил към безумния си план да чакат слънцето да изгрее.

Леденият вятър пронизваше Стивън, влагата се просмукваше в цялото му същество, мракът го притискаше от всички страни и дългите часове се нижеха мъчително бавно. Той не очакваше, че ще заспи, но по някое време през нощта изпита известно облекчение от окаяното си положение. Не заспа, но засънува.

В съня си Стивън беше отишъл в кухненския килер да отреже на някого парче чуден пай със свинско. Но когато разряза пая, установи, че в него има съвсем малко свинско. По-голямата част от вътрешността му беше заета от град Бирмингам. Под кората на пая се вдигаше пушек от работилници и ковачници и се чуваше блъскане на чукове. Един от гражданите, любезен на вид джентълмен, случайно излезе през разреза и когато видя Стивън, каза…

Точно в този момент в съня му се разнесе пронизителен печален звук — протяжна скръбна песен на непознат език — и без да се събужда, Стивън разбра, че пее джентълменът с коса като глухарче.

Можем да посочим като основно правило, че когато човек запее, единствените, които се заслушват в песента му, са човешките му събратя. Това важи дори за чудно хубави песни. Другите хора може да се превъзнасят по песента, но като цяло останалите живи създания остават невъзмутими. Някое куче или котка може да погледне пеещия човек, конят, който е изключително умно животно, да спре да пасе, но нищо повече. Когато обаче феята запя, целият свят се заслуша. Стивън почувства как облаците застиват неподвижно, как спящите хълмове се въртят и мърморят насън, как студената мъгла се впуска в танц. За пръв път икономът разбра, че светът не е глух, а просто чака някой да му заговори на език, разбираем за него. В песента на феята земята разпознаваше собствените си думи.

Стивън продължи да сънува. Този път в съня си видя как хълмовете се движат и небето плаче. Дърветата дойдоха при него и му разказаха тайните си, като му откриха кои дървета са негови приятели и кои — врагове. В камъчетата и изсъхналите листа се криеха човешки съдби. Насън Стивън откри, че всичко на света — камъни и реки, листа и огън — има предназначение, което изпълнява най-усърдно, но също така разбра, че понякога е възможно да убедиш нещата да променят предназначението си.

Когато се събуди, слънцето изгряваше. Или поне така изглеждаше. Светлината беше водниста, мъждива и неизразимо тъжна. От всички страни се издигаха големи, сиви, навъсени хълмове, а между хълмовете се ширеше черно блато. Стивън никога не беше виждал пейзаж, така очевидно създаден с целта мигновено да хвърли човек в дълбоко отчаяние.

— Това едно от кралствата ви ли е, сър? — попита икономът.

— От моите кралства? — възкликна учуден джентълменът. — О, не! Това е Шотландия!

Той внезапно изчезна и след миг се появи отново с куп инструменти. Сред тях имаше брадва, гребло и три предмета, които Стивън не беше виждал досега. Единият приличаше малко на мотика, другият — на права лопата, а последният беше много странен, нещо средно между лопата и коса. Джентълменът ги връчи на Стивън, който ги изгледа озадачено.

— Нови ли са, сър? Толкова са лъскави!

— Ясно е, че не можем да използваме инструменти от обикновен метал за магическото начинание, което смятам да предприема. Тези са направени от сплав на живак и звезден блясък. А сега, Стивън, трябва да потърсим парче земя, където росата още не е паднала, и ако копаем там, със сигурност ще намерим торфен дъб!

В цялата долина тревите и ниската блатна растителност се къпеха в роса. Дрехите, ръцете, косата и кожата на Стивън бяха покрити с кадифена сива влага, а косата на джентълмена, която винаги изглеждаше зашеметяващо, сега блестеше още по-ярко от обикновено благодарение на искриците от милионите водни капчици. Той сякаш имаше ореол от диаманти.

Джентълменът бавно тръгна през долината, като се взираше в земята. Стивън го последва.

— А! — възкликна джентълменът. — Ето!

Откъде джентълменът разбра това — Стивън не можа да каже.

Те се намираха насред блатиста местност — същата като навсякъде другаде в долината. Наблизо нямаше дърво или камък, които да отбелязват мястото. Но джентълменът закрачи уверено напред, докато стигна плитка падина. По средата й имаше дълга и широка ивица земя без никаква роса.

— Копайте тук, Стивън!

Джентълменът се оказа изненадващо добре запознат с изкуството за добиване на торф. И макар че самият той не свърши никаква работа, подробно инструктира Стивън как да премахне горния пласт треви и мъх с един инструмент, как да изреже торфа с друг и как да повдигне изрязаните парчета с трети.

Стивън не беше привикнал на тежка физическа работа, затова скоро се задъха и цялото тяло го заболя. За щастие не му се наложи да копае твърде надълбоко, защото скоро удари на нещо, значително по-твърдо от торфа.

— А! — възкликна джентълменът много доволен. — Това е торфен дъб. Отлично! А, сега, Стивън, режете около него!

Това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Дори след като Стивън изряза достатъчно торф, за да оголи парчето дърво, все още му беше трудно да различи къде свършва дървото и къде започва торфът — и двете бяха черни, мокри и хлъзгави. Той изкопа още малко и разбра, че това всъщност беше цяло дърво, макар джентълменът да го наричаше парче.

— Не можете ли да го вдигнете с магия, сър? — попита Стивън.

— О, не! В никакъв случай! Аз ще го поискам от това дърво голяма услуга и затова наш дълг е да облекчим излизането му от блатото в широкия свят! Сега вземете тази брадва, Стивън, и отсечете парче, високо до ключицата ми. После ще го извадим с помощта на рилото и бивника!

Това отне още три часа. Стивън отсече парче дърво с исканата от джентълмена дължина, но изваждането му от блатото се оказа задача, непосилна за сам човек, и джентълменът се видя принуден да слезе в калната воняща яма заедно с него, след което двамата напрегнаха мишци, за да изтеглят и повдигнат дървото.

Когато най-после свършиха, Стивън се хвърли на земята в състояние на крайно изтощение, а джентълменът се изправи и доволно огледа дървото.

— Е — каза той, — беше много по-лесно, отколкото очаквах.

Внезапно Стивън отново се озова в горното помещение на кафене „Йерусалим“. Той погледна себе си, а после джентълмена. Хубавите им дрехи бяха съсипани, и двамата бяха от глава до пети в блатна кал.

За пръв път Стивън можа да разгледа парчето торфен дъб. То беше черно като катран, поресто и просмукано с черна вода.

— Трябва да го изсушим, иначе няма да става за нищо — отбеляза икономът.

— О, не! — възкликна джентълменът с ослепителна усмивка. — За моите цели и така ще свърши отлична работа.