Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (3)

3
КАМЪНИТЕ НА ЙОРК

Февруари 1807 година

В РАЗГАРА НА ЗИМАТА големите стари църкви са най-малкото неприветливи: камъните им пазят студа на стотици зими и той като че ли се процежда от тях. В студените, влажни, мрачни недра на Катедралата членовете на Йоркското общество на магьосниците бяха принудени да стоят прави и да очакват чудо, без да са сигурни, че когато то дойде, ще бъде хубаво.

Мистър Хънифут се мъчеше да се усмихва ободрително на другарите си, но за джентълмен, толкова обигран в изкуството на дружелюбната усмивка, тези опити бяха крайно неуспешни.

Изведнъж забиха камбани. Това бяха просто камбаните на „Сейнт Майкъл ле Белфрей“, които отмерваха половината час, но между стените на Катедралата те прозвучаха като камбани от друг свят. Звукът не беше никак весел. Господата от йоркското общество на магьосниците знаеха много добре колко често камбанният звън служи за фон на магия и особено на магията на онези неземни създания феите, знаеха как в миналото звън от сребърни камбани е звучал тогава, когато някой англичанин или англичанка са били отвличани от феите и отвеждани завинаги в непознати, призрачни земи. Дори Кралят Гарван, който не е фея, а англичанин, е имал недотам добрия навик да отвлича мъже и жени и да ги отвежда в замъка си в Другите земи^[1].

Ако ние с вас можехме с помощта на магия да отвлечем всяко човешко същество, което ни харесва, и да го задържим при себе си за цяла вечност и ако можехме да избираме измежду всички хора на света, смея да твърдя, че изборът ни би паднал върху човек, по-пленителен от членовете на Ученото общество на магьосниците от Йорк, но тази утешителна мисъл не хрумна на нито един от господата в Катедралата. Някои от тях започнаха да се питат колко ли се е разгневил мистър Норел от писмото на доктор Фокскасъл и това ги накара сериозно да се уплашат.

След като камбанният звън заглъхна, някъде от полумрака над главите им се разнесе глас. Магьосниците наостриха уши, за да го чуят. Мнозина от тях вече се намираха в крайно изнервено състояние и си представиха, че някакъв загадъчен глас от онези, които се срещат във вълшебните приказки, им дава напътствия. Помислиха си, че това може би са тайнствени забрани. От приказките магьосниците знаеха, че подобни напътствия и забрани обикновено са малко неразбираеми, но сравнително лесни за следване — или поне така изглеждат на пръв поглед. Формулирани са най-често в духа на: „Не яж последния бонбон от синия буркан в ъгъла на шкафа“ или „Не бий жена си с пръчка от леска“. И въпреки това, както сочат всички вълшебни приказки, обстоятелствата винаги се стичат в ущърб на героя, който получава напътствията, така че той се вижда принуден да направи точно онова, което е забранено, и в резултат на това го застига зла участ.

Магьосниците си мислеха, че в най-добрия случай им се съобщава какво ще ги сполети. Не беше ясно обаче на какъв език говори гласът. По едно време мистър Сегундус като че ли долови думата „злоумишлен“, после му се стори, че чува латинската дума „interficere“, която означава „убивам“. Самият глас звучеше неясно: по нищо не приличаше на човешки глас, което само засили страха на господата, че всеки момент ще се появят феи. Той беше много дрезгав, дълбок и стържещ: сякаш два ръбести камъка се триеха един о друг, и въпреки това звуците несъмнено наподобяваха реч — бяха реч. Господата се взираха в полумрака в страхливо очакване, но единственото, което успяваха да различат, бяха смътните очертания на дребна каменна фигура, поставена като украса на голямата колона и надвиснала над главите им под тъмния купол. Когато слухът им привикна към странните звуци, те започнаха да разпознават все повече и повече думи, думи на староанглийски и латински, смесени така, сякаш говорещият нямаше представа, че това са два различни езика. За щастие разгадаването на тази причудлива смесица не представляваше особено затруднение за магьосниците, повечето от които бяха свикнали да разчитат безсистемните писания на учени от далечното минало. Преведено на ясен, разбираем английски, казаното гласеше следното: „Преди много, много години — петстотин, а може би и повече — в един зимен ден, по тъмно, млад мъж влезе в църквата, придружен от девойка с листа бръшлян в косите. Вътре нямаше никого освен камъните. Никой освен камъните не видя как той я удуши. Остави я да падне мъртва на камъните и никой освен камъните не видя. Мъжът така и не бе наказан за стореното, защото нямаше други свидетели освен камъните. Годините минаваха и всеки път, когато мъжът влезеше в църквата и застанеше сред богомолците, камъните крещяха, че това е човекът, убил момичето с листата бръшлян в косите, но никой не ни чу. Все пак още не е късно! Ние знаем къде е погребан той! В ъгъла на южния кораб! Бързо! Бързо! Донесете кирки! Донесете лопати! Вдигнете надгробните камъни. Изровете костите му! Натрошете ги с лопата! Ударете черепа му в колоните и го строшете! Нека камъните отмъстят! Още не е късно! Още не е късно!“

Магьосниците едва успяха да проумеят казаното и още веднъж да се запитат кой говори с тях, когато се обади друг каменен глас. Този път гласът като че ли идваше откъм олтара и говореше само на английски, но това беше особен английски, пълен с остарели и забравени думи. Той се оплакваше от някакви войници, които влезли в църквата и счупили няколко прозореца. Сто години по-късно те дошли отново и разбили една корабна преграда, заличили лицата на светците, свалили позлатата. Друг път точили върховете на стрелите си о ръба на фасадата, а триста години по-късно стреляли с пистолети в залата на катедралния съвет. Вторият глас явно не проумяваше как една църква съществува с хилядолетия, но хората не живеят толкова дълго. „Те изпитват наслада от разрушението! — крещеше той. — А самите те заслужават да бъдат разрушени!“ Подобно на първия говорещ, и вторият стоеше в църквата от незапомнени времена и явно се бе наслушал на безброй проповеди и молитви, но така и не беше срещнал най-ценните християнски добродетели — милосърдие, любов, смирение. И докато първият глас продължаваше да оплаква мъртвото момиче с листата бръшлян в косите, двата стържещи гласа се преплитаха по начин, крайно неприятен за ухото.

Мистър Торп, който беше храбър джентълмен, отиде да надзърне зад олтара, за да види кой говори. — Една статуя — обяви той.

Господата от Йоркското общество на магьосниците отново впериха погледи в полумрака над главите си по посока на първия нечовешки глас. И този път малцина от тях се усъмниха, че гласът идва от малката каменна фигура, защото докато се взираха в нея, те забелязаха движенията на пухкавите каменни ръце, които статуята развълнувано размахваше.

В този момент всички други статуи и паметници в Катедралата заговориха, разказвайки с каменните си гласове всичко, което са видели в каменния си живот, и шумът, както по-късно мистър Сегундус сподели с мисис Плезънс, стана неописуем. Защото Йоркската катедрала беше пълна с малки човешки фигури и причудливи животни, които пляскаха с криле.

Много от фигурите се оплакваха от съседите си и в това може би нямаше нищо чудно, след като бяха принудени да стоят едни до други в продължение на стотици години. Имаше петнадесет каменни крале, всеки от които бе стъпил върху каменен пиедестал в голям каменен барелеф. Косите им бяха ситно къдрави, сякаш ги бяха навили на хартийки, а след това така и не ги сресали — и щом ги видеше, мисис Хънифут не пропускаше да каже, че много й се иска да прокара гребен по кралските им глави. От първия миг, в който заговориха, кралете започнаха да се карат и да се упрекват взаимно, защото всички пиедестали бяха еднакво високи, а кралете — дори тези от камък — най-много от всичко мразят да бъдат равни с останалите. Впрочем имаше и малка група причудливи фигури с оковани ръце, които надничаха с каменни очи от една древна колона. Веднага щом магията подейства, всяка от тях се помъчи да се освободи от останалите, сякаш след многото векове каменните ръце бяха започнали да ги болят и на каменните хора им бе омръзнало да бъдат оковани едни за други.

Имаше статуя, която говореше на италиански. Никой не разбра защо, но по-късно мистър Сегундус откри, че това е копие на творба на Микеланджело. Тя като че ли разказваше за съвсем друга църква, където живите черни сенки са в рязък контраст с ярката светлина. С други думи, фигурата описваше онова, което оригиналната статуя в Рим виждаше.

Мистър Сегундус със задоволство забеляза, че макар да бяха силно уплашени, магьосниците продължаваха да стоят в църквата. Някои бяха толкова смаяни, че скоро съвсем забравиха за страха си и се втурнаха да разглеждат нови и нови чудеса, да правят забележки, да си водят записки с моливи в малки бележници, сякаш бяха забравили за коварния документ, който от днес им забраняваше да се занимават с магия. Магьосниците от Йорк (които скоро, уви, щяха да престанат да бъдат магьосници!) дълго се лутаха от кораб в кораб и се дивяха на чудесата. И ушите им кънтяха от зловещата какофония на хиляди каменни гласове, които говореха едновременно.

В залата на катедралния съвет имаше каменни навеси над амвоните с релефни изображения на малки каменни глави със странни корони, които бъбреха и се кикотеха в хор. Имаше и превъзходни каменни барелефи със стотици английски дървета, храсти и треви: глог, дъб, трънка, пелин, череша и дива тиква. Мистър Сегундус видя два каменни дракона, дълги до лакътя му, които се гонеха, като се шмугваха между, под и над каменните клони, каменните листа, каменните корени и каменните филизи на глога. Те се движеха като че ли с по-голяма лекота от всяко живо създание и въпреки това звукът от едновременното движение на толкова много каменни мускули под каменната кожа, триенето им в каменните ребра и сблъсъкът им с каменното сърце — съчетан с почукване на каменните нокти по каменните клони — беше крайно неприятен и мистър Сегундус се зачуди как самите те го търпят. Той забеляза как край тях се образува и се издига малко облаче прах, какъвто съпътства работата на каменоделеца, и си каза, че ако магията им позволи да се движат още дълго време, накрая ще се изтъркат и ще станат съвсем тънки.

Каменните листа и треви трепкаха и се полюшваха като от вятър и някои до такава степен наподобяваха събратята си в природата, че дори растяха. По-късно, когато магията престана да действа, се установи, че каменни вейки бръшлян и шипка са се увили около столове, катедри и молитвеници, където преди не е имало и помен от каменен бръшлян или шипка.

Но не само магьосниците от йоркското общество видяха чудеса този ден. Дали преднамерено или не, магията на мистър Норел беше плъзнала и зад стените на Катедралата и бе тръгнала из града. Три статуи от западната стена на Катедралата се намираха на поправка в работилницата на мистър Тейлър. Вековете йоркширски дъжд бяха похабили лицата им и вече никой не знаеше кои велики личности имаха за цел да представляват. В десет и половина един от работниците на мистър Тейлър тъкмо поднесе длетото си към лицето на една от статуите с намерението да й придаде облика на хубавичка светица, когато статуята нададе вик и вдигна ръка, за да се предпази от длетото, при вида на което работникът се свлече на пода в безсъзнание. По-късно статуите бяха върнати непокътнати в Катедралата с лица, похабени и плоски като сухари и гладки като масло.

После изведнъж шумът сякаш започна да се променя и един по един гласовете заглъхнаха, след което магьосниците отново чуха звъна на камбаните от „Сейнт Майкъл ле Белфрей“, отмерващи половината час. Първият глас (този на малката фигура от полумрака над главите им) продължи да говори и след като другите бяха замлъкнали, все на старата тема за неразкритото убийство („Още не е късно! Още не е късно!“), но накрая и той заглъхна.

Докато магьосниците бяха в църквата, светът навън се промени. Магията се завърна в Англия, независимо дали членовете на йоркското общество го желаеха или не. Настъпиха и други промени от по-прозаичен характер: небето се изпълни с плътни снежни облаци. На цвят те бяха не сиви, а любопитна смесица от бледосиньо и морскозелено. Това странно оцветяване на облаците създаваше нещо като полуздрач, което хората обикновено свързват с приказните подводни царства.

Мистър Сегундус се почувства много уморен след това преживяване. Имаше господа, доста по-уплашени от него; той бе станал свидетел на магия, по-чудна от всичко, което си беше представял, но сега, след като чудото свърши, мистър Сегундус имаше желание да се прибере кротко у дома, без да разговаря с никого. В това уязвимо състояние той се озова лице в лице със секретаря на мистър Норел, който го спря и го заговори:

— Сър, аз смятам — каза мистър Чайлдърмас, — че сега обществото на магьосниците трябва да се разпусне. Много съжалявам.

Дали поради факта, че мистър Сегундус бе паднал духом, му се стори, че въпреки крайно почтителното си държане някъде дълбоко в себе си Чайлдърмас се присмива на магьосниците от Йорк. Той принадлежеше към онази необлагодетелствана класа хора с долен произход, които са осъдени цял живот да служат на господарите си, но чиито ум и способности ги карат да търсят признание и награди, непостижими за тях. Понякога по странно стечение на благоприятни обстоятелства тези хора намират пътя си към величието, но по-често мисълта за онова, което биха могли да постигнат, ги прави кисели, те стават недоволни слуги и изпълняват задълженията си не по-добре — и дори по-зле — от по-малко способните си събратя. Тези хора стават дръзки, загубват службата си и свършват зле.

— Моля за извинение, сър — продължи Чайлдърмас, — но имам един въпрос към вас. Надявам се да не ви прозвучи нахално, но бих желал да узная дали ви се случва да четете лондонски вестници.

Мистър Сегундус отвърна, че му се случва.

— Наистина ли? Това е много интересно. Самият аз обичам вестниците. Но нямам много свободно време — чета само книги, които попадат при мен по силата на задълженията ми към мистър Норел. И какво пише напоследък в лондонските вестници? Простете, че ви питам, сър, но мистър Норел, който няма навика да чете вестници, ми зададе вчера този въпрос и аз установих, че не съм в състояние да отговоря.

— Е, добре — започна мистър Сегундус, малко озадачен, — пише най-различни неща. Какво точно ви интересува? Пише за действията на флота на Негово величество срещу французите, за изявленията на правителството, за скандали и разводи. За това ли питате?

— О, да! — отвърна Чайлдърмас. — Много добре го обяснихте, сър. Чудя се — продължи той замислен — дали лондонските вестници отделят място и на провинциалните новини? Дали, да речем, днешните забележителни събития ще заслужат поне една вестникарска колонка?

— Не знам — каза мистър Сегундус. — Струва ми се напълно възможно, но все пак нали знаете, Йоркшир е толкова далеч от Лондон — може би лондонските вестникари никога няма да узнаят за случилото се.

— А-ха — измънка мистър Чайлдърмас и после млъкна.

Заваля сняг: отначало само няколко снежинки, после значително повече от няколко, докато накрая милион ситни снежинки се посипаха от мекото, натежало сиво-зелено небе. Всички сгради в Йорк избледняха, посивяха на белия сняг, всички хора сякаш се смалиха, виковете и крясъците, стъпките и конският тропот, скърцането на каруците и хлопането на вратите станаха по-далечни. И всички тези неща станаха някак по-незначителни, докато на света останаха само падащият сняг, морскозеленото небе, мъглявият сивкав приз рак на Йоркската катедрала и Чайлдърмас.

И през цялото това време Чайлдърмас не обели и дума. Мистър Сегундус се запита какво още чака секретарят — беше получил отговори на всичките си въпроси. Но Чайлдърмас стоеше и гледаше мистър Сегундус със странните си черни очи, сякаш очакваше от мистър Сегундус да каже още нещо — сякаш бе сигурен, че мистър Сегундус ще го каже, — всъщност сякаш на света нямаше нищо по-сигурно от това.

— Ако желаете — заговори мистър Сегундус, докато тръскаше снега от пелерината си, — мога да сложа край на цялата тази несигурност. Ще напиша писмо на редактора на „Таймс“, в което ще го уведомя за невероятните дела на мистър Норел.

— О! Това е наистина щедро! — отвърна Чайлдърмас. — Повярвайте ми, сър, знам много добре, че не всеки джентълмен би приел така великодушно поражението. Но аз не очаквах по-малко от вас. Дори казах на мистър Норел, че не вярвам да има по-услужлив джентълмен от мистър Сегундус.

— Съвсем не — възрази мистър Сегундус, — нищо не ми струва.

Ученото общество на магьосниците от Йорк се разпадна и членовете му бяха принудени да се откажат от магията (всички с изключение на мистър Сегундус) и макар че сред тях имаше глупци и далеч не всички бяха приятни хора, не мисля, че те заслужаваха такава съдба. Защото какво да прави един магьосник, който по силата на коварно споразумение няма право да изучава магия? Той е принуден да крачи безцелно из къщата си ден след ден, да откъсва племенницата си (или жена си, или дъщеря си) от бродерията й и да досажда на слугите с въпроси по дела, от които никога досега не се е интересувал — и всичко това за да има с кого да си говори, докато слугите не се оплачат от него на господарката. Той взема книга и започва да чете, но не може да се съсредоточи върху четивото си и едва когато стига 22 страница, установява, че това е роман — видът книга, която най-дълбоко презира, — и я оставя с отвращение. По десет пъти на ден пита племенницата си (или жена си, или дъщеря си) колко е часът, защото не може да повярва, че времето се ниже толкова бавно — и по същата причина непрекъснато сверява джобния си часовник.

Радвам се да ви съобщя, че към мистър Хънифут съдбата бе по-благосклонна, отколкото към останалите. Тъй като беше добър по душа, той силно се развълнува от историята, разказана от малката каменна фигура на колоната. Векове наред тя бе пазила знанието за чудовищното убийство в малкото си каменно сърце, помнеше мъртвото момиче с листата бръшлян в косите, когато всички други я бяха забравили, и мистър Хънифут смяташе, че такава преданост заслужава да бъде възнаградена. Затова той писа до катедралния свещеник, до канониците и до архиепископа и след като им досади неимоверно, тези важни персони се съгласиха да дадат разрешение на мистър Хънифут да разкопае земята под каменната настилка в южния кораб. И когато това стана, той и хората, които беше наел, намериха оловен ковчег с кости, точно както беше казала малката каменна фигура. Но тогава катедралният свещеник каза, че не може да позволи преместване на костите от Катедралата (както желаеше мистър Хънифут) само заради свидетелството на малката каменна фигура: това беше безпрецедентно. О, възкликна мистър Хънифут, но знаете ли, такъв прецедент има — и спорът се проточи с години, в резултат на което мистър Хънифут нямаше свободно време да роптае срещу подписаното споразумение с мистър Норел^[2].

Библиотеката на Ученото общество на магьосниците от Йорк беше продадена на мистър Тороугуд от Кофи Ярд. Но кой знае защо никой не се сети да спомене за това на мистър Сегундус и той научи за продажбата по заобиколен път, след като доставчикът на мистър Тороугуд каза на свой приятел (служител в „Ленени драперии Пристли“), а приятелят случайно спомена пред мисис Кокрофт от странноприемница „Джордж“, а тя пък каза на мисис Плезънс, която беше хазайка на мистър Сегундус. Щом чу за това, мистър Сегундус тутакси се втурна по заснежените улици към дюкяна на мистър Тороугуд, без да губи време да слага шапка, палто или ботуши. Но книгите вече бяха продадени. Мистър Сегундус попита кой ги е купил. Мистър Тороугуд каза, че съжалява, но не може да разкрие името на купувача: джентълменът едва ли би искал името му да се знае. Без шапка, без палто и без дъх, с подгизнали обувки и пръски кал по чорапите, привлякъл погледите на всички в магазина, мистър Сегундус с известно задоволство заяви на мистър Тороугуд, че няма значение дали мистър Тороугуд ще му каже или не, защото мисли, че знае кой е този джентълмен.

Мистър Сегундус проявяваше любопитство по отношение на мистър Норел. Той много мислеше за него и често го обсъждаше с мистър Хънифут^[3]. Мистър Хънифут беше сигурен, че всичко случило се може да се обясни с искреното желание от страна на мистър Норел да възроди магията в Англия. Мистър Сегундус се колебаеше и започна да търси някой познат на мистър Норел, който би могъл да му каже повече.

Джентълмен в положението на мистър Норел с хубава къща и просторно имение винаги представлява интерес за съседите си и освен ако тези съседи не са твърде глупави, те винаги се стремят да научат нещичко за заниманията му. Мистър Сегундус намери едно семейство в Стоунгейт, чиито братовчеди притежаваха ферма на пет мили от абатството Хъртфю, сприятели се с това семейство и убеди членовете му да дадат прием, на който да поканят братовчедите си (мистър Сегундус направо се ужаси от способността си да крои подобни планове). Братовчедите отвърнаха на поканата и с голяма готовност се заеха да обсъждат богатия си и виден съсед, омагьосал Катедралата в Йорк, но сведенията им се ограничаваха със слуха, че мистър Норел възнамерява да напусне Йоркшир и да се премести в Лондон.

Мистър Сегундус се изненада, като чу това, но още повече се изненада от начина, по който новината се отрази на настроението му. Почувства се странно обезкуражен, което е смехотворно, казваше си той: Норел никога не бе проявявал интерес към него, не бе му направил и най-малкото добро. И все пак сега Норел беше единственият колега на мистър Сегундус. След като си отидеше, мистър Сегундус щеше да остане единственият магьосник, последният магьосник в Йоркшир.