Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (19)

19
КЛУБ „ДО ЗОРИ“

Февруари 1808 година

СТРАННО, НО НИКОЙ НЕ ЗАБЕЛЯЗВАШЕ, че незнайната болест, покосила лейди Поул, беше съвсем същата като тази, от която страдаше и Стивън Блек. Той също се оплакваше от преумора и треска, а в редките случаи, когато някой от двамата заговореше, тонът им беше вял и безизразен.

Но може би в това нямаше нищо странно. Различията в начина на живот на една дама и един иконом заличаваха всички сходства в симптомите. Икономът има работа и трябва да я върши. За разлика от лейди Поул, Стивън не можеше да седи със скръстени ръце до прозореца часове наред, без да обелва дума. Признаците, които у лейди Поул се издигаха в достойния ранг на болест, у Стивън се пренебрегваха като обикновена проява на униние.

Джон Лонгридж, готвачът на „Харли Стрийт“, вече тридесет години страдаше от униние и бързо приветства Стивън с добре дошъл в братството на меланхолиците. Нещастникът се радваше, че най-после ще има компания в страданието си. Вечер Стивън седеше на масата в кухнята, заровил глава в ръцете си, а Джон Лонгридж идваше, сядаше в другия край на масата и започваше да скърби заедно с него.

— Съчувствам ви, сър, наистина. Меланхолията, мистър Блек, е най-страшната мъка, която може да сполети човек. Понякога ми се струва, че цял Лондон прилича на студена овесена каша с грах — и по цвят, и по гъстота. Виждам хора със студени овесено-грахови лица и студени овесено-грахови ръце, които вървят по студени овесено-грахови улици. Ах, горко ми! Колко зле се чувствам тогава! Дори слънцето в небето е студено и сиво, и овесено-грахово, и не може да ме сгрее. Често ли ви е студено, сър? — Джон Лонгридж слагаше ръка върху ръката на Стивън. — Ах, мистър Блек, сър — казваше той, — та вие сте студен като гроб!

Стивън се чувстваше като сомнамбул. Той вече сякаш не живееше, а сънуваше. Сънуваше къщата на „Харли Стрийт“ и останалите слуги. Сънуваше работата си, приятелите си и мисис Бренди. Понякога сънуваше много странни неща — неща, които дълбоко в себе си, в някое затънтено ледено кътче на съзнанието си знаеше, че са нередни. Случваше му се да върви по коридор или да се изкачва по стълбите в дома на „Харли Стрийт“, да се обърне и да види други коридори и стълбища, водещи някъде надалеч — коридори и стълбища, каквито нямаше в къщата. Сякаш тя беше приютила в себе си много по-голяма и по-стара сграда. Коридорите бяха с каменни сводове, прашни и мрачни. Стълбите и подовете бяха толкова изпотъпкани и неравни, че приличаха повече на камъни сред природата, отколкото на архитектурно произведение. Но най-странното във всички тези призрачни коридори беше, че те бяха добре познати на Стивън. Той не разбираше защо и как, но от време на време се улавяше, че мисли: „Да, точно зад този ъгъл е Източната оръжейна“ или „Тези стълби водят към Кулата на изкормвача“.

Когато виждаше тези коридори или, както понякога се случваше, усещаше присъствието им, без наистина да ги вижда, тогава се чувстваше малко по-жив и малко повече приличаше на предишния Стивън. Онази част от него, която бе замръзнала — душата? сърцето?, — съвсем леко се размразяваше и мисълта, любопитството и чувството започваха отново да пулсират в него. Но през останалото време нищо не го забавляваше, нищо не го радваше. Всичко наоколо беше сенки, празнота, ехо и прах.

Понякога неусмиримият му дух го подтикваше да ходи на дълги самотни разходки из тъмните зимни улици около „Мейфеър“ и „Пикадили“. В една такава вечер към края на февруари Стивън се намери пред кафенето на мистър Уортън на „Оксфорд Стрийт“. Това бе място, което познаваше добре. В горната стая се помещаваше „До зори“, клуб за високопоставени слуги от реномирани лондонски домове. Лакеят на лорд Касълрей беше почетен член на клуба, както и кочияшът на херцога на Портланд, а също и Стивън. Членовете му се събираха всеки трети вторник от месеца и се наслаждаваха на същите удоволствия, с които се развличат членовете на всеки друг лондонски клуб: пиеха и ядяха, играеха на карти, говореха за политика и шушукаха за любовниците си. През останалите вечери от месеца онези членове на „До зори“, които бяха свободни, имаха навика да ходят в горната стая на кафенето на мистър Уортън, за да се разтушат в обществото на приятели. Стивън влезе и изкачи стълбите до горната стая.

Това помещение до голяма степен приличаше на всички горни стаи на подобни заведения в града. Беше пълно с тютюнев дим, както на всички обществени места, посещавани от мъжката част на населението. Стените бяха облицовани с ламперия от тъмно дърво. Прегради от същото дърво разделяха стаята на сепарета, така че посетителите да могат да се уединяват от света в малка дървена кутийка. Голият под се поддържаше чист, като всеки ден се застилаше с пресни дървени стърготини. На масите, застлани с бели покривки, имаше чисти маслени лампи с грижливо подрязани фитили. Стивън седна в едно от сепаретата и поиска чаша портвайн, която след като му донесоха, започна мрачно да съзерцава.

Обикновено когато някой от членовете на клуба минеше покрай сепарето на Стивън, спираше да размени една-две думи, а Стивън вяло махваше с ръка за поздрав, но тази вечер той не си правеше труда да отговаря на приятелите си. След като няколко пъти не отвърна на поздравите им, изведнъж дочу ясно доловим шепот:

— Напълно прав сте да не им отвръщате! Защото, в края на краищата, какво са те освен прости слуги и роби? И скоро, когато с моя помощ се издигнете на висота, която ви се полага по право, на самия връх на благородството и величието, с удоволствие ще си спомняте как сте отхвърлили приятелството им!

Макар да беше само шепот, Стивън го чу през виковете и смеха на членовете на клуба и на останалите посетители. Странно, но му се стори, че този шепот би пронизал камък, желязо и пиринч. Че дори да идваше от хиляда фута под земята, той пак би го чул. Че би могъл да строши скъпоценни камъни и да доведе до безумство.

Това беше толкова необичайно, че за миг Стивън се отърси от летаргията си. Обзе го живо любопитство и непреодолимо желание да открие кой шепне, затова той се огледа из стаята, но не видя нито един познат. Надникна зад преградата в съседното сепаре. Там седеше човек с поразителна външност. По всичко личеше, че се чувства много удобно тук. Беше разперил ръце и ги бе опрял на върха на преградата, а обутите му в ботуши крака бяха качени на масата. Имаше забележителни черти, от които най-любопитна бе гъстата му сребриста коса, светла, мека и лъскава като пух на глухарче. Странната особа намигна на Стивън, стана от мястото си и дойде в сепарето му.

— Искам да ви кажа — заговори непознатият с поверителен тон, — че този град не притежава и една стотна част от някогашното си великолепие! Когато се върнах тук, останах много разочарован. Някога като погледнех Лондон, виждах гора от кули и шпилове. Пъстроцветните знамена и флагове, които се вееха на тях, радваха окото! Навсякъде съзирах каменни барелефи, тънки и изящни като кости, богати като водопади! Имаше къщи, украсени с каменни дракони, грифони и лъвове, символизиращи мъдростта, смелостта и решимостта на обитателите си, а в градините на тези къщи можеха да се видят дракони, грифони и лъвове от плът и кръв, заключени в здрави клетки. Ревът им, който отекваше на улиците, вцепеняваше минувачите със слаби сърца. Във всяка църква лежеше светец, който ежедневно правеше чудеса за благото на жителите на града. Всеки светец почиваше в саркофаг от слонова кост, на свой ред поставен във великолепен алков от злато и сребро, които сияеха ден и нощ със светлината на хиляда восъчни свещи! Всеки ден имаше пищни процесии в чест на един или друг от тези светци и славата на Лондон се носеше надалеч по земята! Разбира се, в онези дни жителите на Лондон идваха при мен за съвет: как да построят църквите си, как да наредят градините си, как да украсят къщите си. Когато отправяха молбите си с дължимото уважение, в замяна аз им давах добър съвет. О, да! Когато Лондон дължеше облика си на мен, той беше красив, благороден, несравним. А сега…

Той направи красноречив жест, сякаш смачка Лондон на топка в ръката си и го захвърли.

— О, колко глупаво изглеждате, когато ме гледате така! Аз преминах през толкова трудности, за да дойда при вас, а вие седите тук със зяпнала уста, мълчите и надменно се мусите! Предполагам, сте учуден, че ме виждате, но това не е причина да забравите добрите си обноски. Разбира се — отбеляза непознатият с крайно снизходителен тон, — англичаните често изгубват ума и дума в мое присъствие и това е съвсем естествено, но ние с вас сме толкова близки приятели, че аз очаквах далеч по-топло посрещане от това!

— Познаваме ли се, сър? — попита Стивън стъписан. — Със сигурност съм ви виждал насън. Сънувах, че аз и вие се намираме в огромна къща с безкрайни прашни коридори!

— „Познаваме ли се, сър?“ — подигравателно повтори джентълменът с коса като глухарче. — Как е възможно! Какви са тези безсмислици? Нима от седмици не ходим всяка вечер на едни и същи приеми и балове?

— Със сигурност съм сънувал, че…

— Не съм предполагал, че може да сте толкова недосетлив! — възкликна джентълменът. — „Изгубена надежда“ не е сън! Това е най-старата и най-красивата от къщите ми — които са много на брой — и е не по-малко истинска от Карлтън Хаус^[1].

Всъщност дори е много по-истинска! Тъй като ми е известна голяма част от бъдещето, ще ви кажа, че след двадесет години Карлтън Хаус ще бъде сравнена със земята, а самият град Лондон ще продължи да съществува — о! — не повече от две хиляди години, докато „Изгубена надежда“ ще остане до следващото време на света!

Той изглеждаше нелепо щастлив от тази мисъл, а и трябва да кажем, че цялото му поведение издаваше крайно самодоволство.

— Не, това не е сън. Вие просто се намирате под влияние на магия, която всяка вечер ви води в „Изгубена надежда“ на нашите феини тържества!

Стивън изгледа джентълмена с недоумение. После си припомни, че трябва да каже нещо, за да не го обвинят в надменност и лоши обноски, съсредоточи се и колебливо произнесе:

— И… вие ли сте ме омагьосали, сър?

— Разбира се!

От доволния вид на джентълмена с коса като глухарче можеше недвусмислено да се съди, че той смята, че е направил на Стивън голямо благодеяние, като го е омагьосал. Стивън любезно му благодари.

— Макар че — добави той — не проумявам с какво толкова съм заслужил подобна чест. Всъщност сигурен съм, че не съм направил нищо, с което да я заслужа.

— Ах! — възкликна доволно джентълменът. — Ето ги превъзходните ви маниери, Стивън Блек! Вие можете да научите гордите англичани как да показват уважение към онези, които ги превъзхождат. Накрая добрите ви обноски ще ви донесат добър късмет!

— А онези златни гвинеи в касата на мисис Бренди — каза Стивън — също ли са от вас?

— О, чак сега ли се досетихте? Забележете само колко умно постъпих!

Понеже си спомних как ми казахте, че ден и нощ ви дебнат врагове, които ви желаят злото, аз поверих парите на ваша приятелка. И когато с нея се ожените, тези пари ще станат ваши.

— Откъде… — започна Стивън, но се спря. Очевидно в живота му нямаше нищо, което джентълменът да не знае и в което да не смята за свой дълг да се намеси. — Но за враговете ми грешите, сър. Аз нямам такива.

— Скъпи ми Стивън! — възкликна джентълменът, силно учуден. — Разбира се, че имате! И най-големият ви враг е злодеят, който е ваш господар и съпруг на лейди Поул! Той ви принуждава да му служите и денонощно да изпълнявате прищевките му. Поставя ви задачи, които никак не прилягат на човек с вашата хубост и благородство. И защо прави всичко това?

— Предполагам, защото… — започна Стивън.

— Точно така! — победоносно обяви джентълменът. — Защото в невижданата си злоба ви е пленил, оковал ви е във вериги и сега се надсмива над вас, скача и крещи от злорадство, като гледа мъките ви!

Стивън отвори уста да възрази, че сър Уолтър Поул никога не е правил нищо от описаните неща, че винаги се е отнасял много любезно и човечно със Стивън, че когато е бил по-млад, сър Уолтър е дал пари, които трудно е можел да си позволи, за да изпрати Стивън на училище, и че по-късно, когато е станал още по-беден, често е делил храната и огъня си с него. Колкото до надсмиването, икономът често е виждал сър Уолтър със самодоволна усмивка на лицето, след като е оборил някого от политическите си опоненти, но никога не го е виждал да скача или да крещи злорадо. Стивън се готвеше да каже всички тези неща, когато от мисълта за думата „вериги“ сякаш го удари гръм. Изведнъж незнайно защо си представи тъмно, ужасно, много зловещо място, задушно, зловонно, тясно. В мрака пълзяха сенки, стържеха и дрънчаха тежки железни вериги. Какво означаваше тази картина и откъде се беше взела Стивън нямаше и най-малка представа. Не вярваше да е спомен. Със сигурност не беше виждал такова място.

— Ако разбере, че всяка нощ вие и лейди Поул бягате от него, за да се забавлявате в моя дом — о, ще изпадне в пристъп на такава ревност, че, смея да предположа, ще се опита да убие и двама ви. Но не се бойте, скъпи, скъпи ми Стивън! Аз ще се погрижа той никога да не научи. О, как мразя такива себични хора! Аз ли не познавам презрението и надменността на гордите англичани, които ви карат да изпълнявате задължения под достойнството ви? Не мога да гледам как същата участ спохожда и вас! — джентълменът млъкна, погали Стивън по бузата и челото с ледени бели пръсти, от което кожата на иконома странно изтръпна. — Не можете да си представите колко съм загрижен за вас и колко ми се иска да ви окажа трайна подкрепа! Затова замислих план, с който ще ви направя крал на някое феино кралство!

— Аз… Моля за извинение, сър. Бях се замислил за друго. Крал, казвате? Не, сър. Не мога да бъда крал. Само добротата ви към мен ви кара да смятате, че това е възможно. Впрочем много се боя, че животът във феино кралство не е за мен. Още от първото си посещение в дома ви се чувствам разсеян и вял. От сутрин до вечер изпитвам умора и това ми тежи. Сигурно греша, но смея да кажа, че смъртните може би не са създадени за блаженство сред феите.

— О, това просто е тъгата, която ви навява сравнението между скуката в Англия и приятния живот в дома ми, където винаги има танци и веселие и всички носят най-хубавите си дрехи!

— Сигурно сте прав, сър, и все пак ако бъдете така добър да ме освободите от тази магия, ще ви бъда много признателен.

— О, но това е невъзможно! — заяви джентълменът. — Нима не знаете, че красивите ми сестри и братовчедки, за всяка от които са се били крале и велики империи са се превръщали в прах и пепел, се карат коя да танцува следващия танц с вас? Какво биха казали, ако им съобщя, че повече няма да идвате в „Изгубена надежда“? Защото освен всичките си останали добродетели аз съм грижовен брат и братовчед и се старая да угодя на дамите в семейството си винаги когато мога. А колкото до нежеланието ви да станете крал, няма нищо, уверявам ви, нищо по-приятно от това всички да ви се кланят и да ви обсипват с най-високи почести.

Той продължи да сипе хвалби за красотата, достолепието и грацията на Стивън — все качества, които очевидно смяташе за основни добродетели на един владетел на голямо кралство във Феерия — и започна да размишлява кое от кралствата най-много би му подхождало.

— Неизразимо блаженство е приятно място с мрачни непроходими гори, самотни планини и неизбродни морета. То има предимството понастоящем да е без владетел, но недостатъкът му е, че вече има двадесет и шест други претенденти за престола и ако отидете там, ще попаднете в разгара на кървава гражданска война — макар че това едва ли ще ви разтревожи. Другата възможност е херцогството Самосъжаление. Сегашният херцог няма истински приятели. Но аз не бих искал да видя никого от своите приятели на трона на такова нищожно малко владение като Самосъжаление!