Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (39)

39
ДВАМАТА МАГЬОСНИЦИ

Февруари 1815 година

 

ОТ ВСИЧКИ ПРОТИВОРЕЧИВИ СТАТИИ, публикувани в „Единбург Ривю“, тази се оказа най-скандалната. В края на януари като че ли нямаше образован човек от единия край на страната до другия, който да не я беше чел и да не си беше съставил мнение за нея. Макар че статията беше анонимна, всички знаеха, че авторът е Стрейндж. О, разбира се, в началото някои хора се колебаеха и изтъкваха факта, че Стрейндж е разкритикуван наравно с Норел, може би дори повече. Но тези хора бяха окачествени от околните като много глупави. Нима Джонатан Стрейндж не беше известен като капризен и непредвидим човек, който напълно е в състояние да напише статия срещу себе си? И нима авторът не се представяше като магьосник? Кой друг би могъл да бъде? Кой друг би си позволил да се изказва така авторитетно?

Когато мистър Норел дойде в Лондон, възгледите му изглеждаха нови и доста ексцентрични. Но оттогава хората свикнаха с тях и изказването му, че магията, подобно на океаните, трябва да се управлява от англичани, им се стори съвсем в духа на времето. Предстоеше да се очертаят границите на съвременната магия. Всичко това не беше много разбираемо за съвременните дами и господа — тристагодишното царуване на Джон Ъскглас, странната и неудобна история на взаимоотношенията ни с феите трябваше да бъдат забравени. А сега Стрейндж преобръщаше всички възгледи на Норел с главата надолу. Изведнъж се оказваше, че всичко, което англичаните научават още в детството си за дивата английска магия, може би все пак е вярно и може би дори сега по отдавна забравени пътеки, оттатък небето, отвъд дъжда продължава да препуска Джон Ъскглас в обкръжението си от хора и феи.

Повечето хора решиха, че сътрудничеството между двамата магьосници е приключило. В Лондон се носеше слух, че Стрейндж е отишъл на „Хановер Скуеър“ и слугите са го отпратили. Имаше и друг слух, който противоречеше на първия и според който Стрейндж не е ходил на „Хановер Скуеър“, но мистър Норел седи ден и нощ в библиотеката да чака ученика си, като през пет минути изпраща слугите си да погледнат през прозореца, за да видят дали някой не идва.

Една неделна вечер в началото на февруари Стрейндж отиде да навести мистър Норел. В това поне нямаше съмнение, защото на път за „Сейнт Джордж“ двама джентълмени го видяха да стои на стъпалата пред къщата на „Хановер Скуеър“, видяха как вратата се отвори, видяха как Стрейндж каза нещо на слугата и незабавно бе поканен да влезе като човек, когото отдавна очакват. Двамата джентълмени продължиха пътя си към църквата, където незабавно разказаха на приятелите си от съседните скамейки какво са видели. Пет минути след тях в църквата влезе слаб млад мъж с благовидно изражение. Като се престори, че се моли, той прошепна, че току-що е говорил с човек от къщата в съседство с тази, в която живее мистър Норел, и човекът му казал, че от прозореца на първия етаж чул мистър Стрейндж да крещи и да се кара с учителя си. Две минути по-късно в църквата се разнесе мълвата, че двамата магьосници взаимно се заплашили с отлъчване от магическото братство. Службата започна и неколцина присъстващи отправиха погледи, пълни с копнеж, към прозорците: може би съжаляваха, че прозорците на църквите се правят на такава недостижима височина. Прозвуча химн под съпровод на органа и по-късно няколко души споделиха, че по време на музиката чули силни гръмотевици — сигурен признак за магически действия. Други хора обаче им казаха, че само им се е счуло.

Всичко това силно би учудило двамата магьосници, които в настоящия момент седяха мълчаливо в библиотеката на мистър Норел и предпазливо се наблюдаваха един друг. Стрейндж, който не беше виждал учителя си от няколко дни, остана потресен от вида му. Лицето на мистър Норел бе изпито, а тялото му сякаш се беше свило — той изглеждаше с десет години по-стар.

— Да седнем, сър — предложи Стрейндж, тръгна към един стол и мистър Норел трепна при рязкото му движение, сякаш очакваше, че Стрейндж ще го удари. В следващия миг обаче се окопити и седна.

Стрейндж не се чувстваше по-удобно. През последните няколко дни той многократно си задаваше въпроса дали е бил прав да публикува тази рецензия и всеки път си отговаряше утвърдително. Младият магьосник реши, че най-добре би било да заеме позиция на достойно морално превъзходство, смекчено с умерена доза съжаление. Но сега, когато отново седеше в библиотеката на мистър Норел, той откри, че не му е никак лесно да погледне наставника си в очите. Погледът му се спираше на странна поредица от предмети: малката порцеланова фигурка на Мартин Пейл, звънеца, нокътя на собствения му палец, лявата обувка на мистър Норел.

Мистър Норел, от друга страна, не сваляше очи от лицето на Стрейндж. След няколко секунди мълчание двамата заговориха едновременно:

— Вие бяхте така добър с мен… — започна Стрейндж.

— Сигурно мислите, че съм ядосан… — започна мистър Норел.

И двамата млъкнаха и Стрейндж направи знак на Норел да продължи.

— Сигурно мислите, че съм ядосан — повтори мистър Норел, — но не съм. Мислите, че не знам защо направихте това, но аз знам. Мислите, че сте вложили душа и сърце в тази статия и че сега всички в Англия ви разбират. Какво разбират? Нищо. Аз ви разбрах, преди още да сте написали и дума — той млъкна и по лицето му пролича, че се опитва да изрече нещо, скрито дълбоко в него. — Нещата, които написахте, бяха предназначени за мен. Единствено за мен.

Стрейндж отвори уста да възрази срещу това неочаквано твърдение. Но след като се замисли, осъзна, че може би е вярно, и замълча. Мистър Норел продължи:

— Наистина ли мислите, че и аз не съм изпитвал същото… същия копнеж, който изпитвате и вие? „Ние практикуваме магията на ДЖОН ЪСКГЛАС.“ Разбира се. Как иначе? Уверявам ви, навремето, когато бях млад, бях готов да направя всичко, да се подложа на всичко, за да го открия и да се хвърля в краката му. Опитах се да го призова — ха! Това беше постъпка на много млад и наивен човек — да се отнеса с крал като със слуга и да го повикам при себе си, за да говоря с него. Фактът, че не успях, е едно от най-щастливите обстоятелства в живота ми! След това се опитах да го открия с помощта на древните заклинания за избор. Дори не успях да задействам магията. Всички магии, които правех на младини, бяха посветени на едничката цел да го намеря. Десет години не съм мислил за нищо друго.

— Никога досега не сте ми казвали за това, сър.

Мистър Норел въздъхна.

— Исках да ви попреча да допуснете моята грешка — той безпомощно разпери ръце.

— Но както сам казвате, това е било отдавна, когато още сте били млад и неопитен. Сега сте съвсем друг магьосник, а и аз се лаская от мисълта, че не съм обикновен помощник. Може би бихме могли да опитаме заедно?

— Не можете да откриете толкова могъщ магьосник, ако самият той не пожелае да бъде намерен — отсече мистър Норел. — Безполезно е да се опитва. Мислите ли, че го е грижа какво става с Англия? Уверявам ви, че не. Той ни е изоставил преди много години.

— Изоставил? — Стрейндж се намръщи. — Това е много силна дума. Предполагам, че годините на разочарование неизбежно подтикват човек към подобни заключения. Но има толкова много свидетелства на хора, видели Джон Ъскглас дълго след като се предполага, че е напуснал Англия! Дъщерята на ръкавичаря от Нюкасъл^[1], йоркширският фермер^[2], баският моряк…^[3]

Мистър Норел нададе възглас на недоволство.

— Слухове и суеверия! Дори историите да са верни — а аз съм далеч от тази мисъл, — не разбирам откъде разказвачите им са сигурни, че човекът, когото са видели, е Джон Ъскглас. Негови портрети не съществуват. В два от примерите, които посочихте — с детето на ръкавичаря и с баския моряк, — самите очевидци не са го идентифицирали като Ъскглас. Те са видели мъж в черни дрехи, а други хора по-късно са им казали, че това е Джон Ъскглас. Но от евентуалното му завръщане по едно или друго време и от свидетелствата на този или онзи очевидец няма никакви последици. Остава фактът, че когато оставя трона и напуска Англия, той отнася със себе си най-добрата част от английската магия. От този ден нататък тя започва да запада, което само по себе си е достатъчно, за да обявим краля за наш враг, нали? Предполагам, сте чели „Попарена феина гора“ на Уотършип?^[4]

— Не, не съм я чел — отвърна Стрейндж и стрелна мистър Норел с поглед, с който недвусмислено искаше да каже, че не я е чел по обясними причини. — Но не мога да не съжаля, сър, че не сте ми казали всичко това по-рано.

— Може би съм грешил, като съм пазил толкова много свои мисли в тайна от вас — промърмори мистър Норел и сплете пръсти. — Сега знам, че не съм бил прав. Но още преди време разбрах, че в интересите на Великобритания е да се пази абсолютно мълчание по тези въпроси и че старите навици трудно се изкореняват. Но сега виждате каква задача стои пред нас, нали, мистър Стрейндж? Пред вас и пред мен? Магията не може да зависи от приумиците на един крал, който вече не се интересува какво става с Англия. Ние трябва да освободим английските магьосници от тяхната зависимост от него. Трябва да ги накараме да забравят Джон Ъскглас, тъй като той ни е забравил.

Стрейндж поклати глава и се намръщи.

— Не. Въпреки всичко, което казвате, все пак ми се струва, че Джон Ъскглас стои в ядрото на английската магия и е опасно да го пренебрегваме. Може би накрая ще излезе, че греша. Много е вероятно. Но на въпрос от такова решаващо значение за английската магия аз искам да отговоря сам. Не мислете, че съм неблагодарен, сър, но периодът на сътрудничеството ни приключи. Струва ми се, че ние с вас сме твърде различни…

— О! — възкликна мистър Норел. — Знам, че по характер… — той махна пренебрежително с ръка. — Но какво значение има? Ние сме магьосници. Това е моето начало и край и вашето начало и край. Това е единственото, което интересува и вас, и мен. Ако сега излезете от дома ми и тръгнете по свой път, с кого ще разговаряте така, както сега разговаряте с мен? С никого. Ще бъдете съвсем сам. Не правете това! — прошепна мистър Норел почти с молба.

Стрейндж гледаше озадачен учителя си. Той съвсем не очакваше подобна реакция. Вместо да изпадне в ярост от рецензията на ученика си, мистър Норел реагира единствено с изблик на откровеност и смирение. В този момент на Стрейндж му се стори разумно и дори желателно да се върне под крилото на наставника си. Единствено гордостта и съзнанието, че само допреди час-два е мислил другояче, го накараха да каже:

— Съжалявам, мистър Норел, но още след завръщането си от Пиренейския полуостров аз се чувствах неловко да се наричам ваш ученик. Струваше ми се, че играя роля. Да ви представям за одобрение всичко, което пиша, за да внасяте промени както сметнете за добре… Не мога повече да го правя. За мен това означава да казвам неща, в които не вярвам.

— Всичко, всичко ще стане публично достояние — въздъхна мистър Норел. Той се наведе напред и продължи още по-настоятелно: — Позволете ми да ви напътствам. Обещайте ми, че няма да публикувате нищо, няма да казвате нищо, няма да правите нищо, преди да вземете твърдо решение по тези въпроси. Повярвайте ми, десет, двадесет, дори петдесет години мълчание си струват удовлетворението от това накрая да сте убеден, че сте казали каквото е трябвало да кажете — ни повече, ни по-малко. Знам, че мълчанието и бездействието не са ви по вкуса. Но аз ви обещавам да компенсирам това с каквото мога. Нищо няма да изгубите. Ако досега сте имали основания да ме считате за неблагодарен, за в бъдеще няма да имате. Ще кажа на всички колко високо ви ценя. Няма повече да бъдем учител и ученик. Ще бъдем равни! Нима аз не съм научил от вас също толкова, колкото и вие от мен? Най-изгодните поръчки ще бъдат ваши! Книгите… — мистър Норел преглътна. — Книгите, които е трябвало да ви заема и които досега съм пазил за себе си, ще станат достъпни за вас! Ще отидем в Йоркшир заедно, вие и аз — още довечера, ако желаете! Ще ви дам ключа от библиотеката и ще прочетете всичко, което ви интересува. Аз… — мистър Норел прокара ръка по челото си, сякаш изненадан от собствените си думи. — Няма да настоявам за опровержение на статията. Нека остане както си е. Нека. А след време ние с вас заедно ще отговорим на всички въпроси, повдигнати в нея.

Последва дълго мълчание. Мистър Норел тревожно се взираше в лицето на другия магьосник. Предложението му да покаже на Стрейндж библиотеката в Хъртфю оказа въздействие. Няколко минути Стрейндж бе видимо разколебан в решението си да се раздели със своя учител, но накрая каза:

— За мен е чест, сър. Знам, че не сте човек на компромисите. Но мисля, че оттук нататък трябва да следвам свой път. Мисля, че трябва да се разделим.

Мистър Норел затвори очи.

В този момент вратата се отвори. Лукас и още един слуга влязоха да поднесат чая.

— Елате, сър — каза Стрейндж.

Той докосна учителя си по ръката, за да го откъсне от мислите му, и единствените магьосници на Англия за последен път пиха чай заедно.

Стрейндж си тръгна от „Хановер Скуеър“ в осем и половина. Няколко души, които надничаха от прозорците на околните къщи, го видяха да излиза. Други, които се отнасяха презрително към шпионирането, изпратиха прислужниците и лакеите си да видят. Дали и Ласелс беше направил същото — не се знае, но десет минути след като Стрейндж зави зад ъгъла на „Оксфорд Стрийт“, Ласелс почука на вратата на мистър Норел.

Мистър Норел все още седеше в библиотеката, в същото кресло, в което го бе оставил Стрейндж, и съсредоточено се взираше в килима.

— Отиде ли си? — попита Ласелс.

Мистър Норел не отговори. Ласелс седна.

— Как прие условията ни?

Мълчание.

— Мистър Норел? Казахте ли му какво сме решили? Казахте ли му, че ако не публикува опровержение, ще бъдем принудени да разкрием подробности за черната магия, която е направил в Испания? Казахте ли му, че при никакви обстоятелства няма да го приемете повече за свой ученик?

— Не — отвърна мистър Норел. — Нищо такова не му казах. — Но…

Мистър Норел дълбоко въздъхна.

— Няма значение какво съм му казал. Той си отиде.

Ласелс погледна недоволно магьосника. Все така унесен в мислите си, мистър Норел не забеляза това.

След малко Ласелс сви рамене и каза:

— Вие бяхте прав, сър. В Англия може да има само един магьосник.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че две е много неудобно число. Един човек може да прави каквото иска. Шестима се погаждат добре. Но двама винаги ще се борят за надмощие. Винаги ще се дебнат. Очите на света ще бъдат отправени към тях с колебание кого от двамата да последват. Въздишате, мистър Норел. Знаете, че съм прав. Занапред трябва да се съобразяваме със Стрейндж във всичките си планове — какво ще каже, какво ще направи, как да му се противопоставим. Вие често сте ми казвали, че той е забележителен магьосник. Блестящите му способности бяха голямо предимство, докато ви служеха. Но сега всичко свърши. Рано или късно той ще използва таланта си срещу вас. Трябва отсега да помислим как ще се предпазим от него. Говоря в най-буквален смисъл. Магическият му гений е толкова голям, а материалите му толкова оскъдни, че той може да реши, че на един магьосник всичко е позволено — влизане с взлом, кражба или измама — Ласелс се наведе напред. — Не искам да кажа, че е толкова отчаян да краде от вас в настоящия момент, но ако един ден изпадне в нужда, в недисциплинирания му ум ще се загнезди мисълта, че всяка измама на доверие, всяко посегателство на лично имущество е оправдано — той помълча малко. — Абатството Хъртфю защитено ли е от крадци? Правили ли сте магия за укриване?

— Магиите за укриване няма да помогнат срещу Стрейндж! — сопна се мистър Норел. — Те само ще привлекат вниманието му! Ще го отведат право при най-ценните ми книги! Не, не, прав сте — той въздъхна. — Имаме нужда от нещо друго. Трябва да помисля.

Два часа след раздялата си със Стрейндж мистър Норел потегли от „Хановер Скуеър“ с файтона си, придружаван от Ласелс. С тях имаше трима слуги и по всичко личеше, че заминават на дълго пътуване.

 

На следващия ден Стрейндж, непостоянен и противоречив както винаги, съжаляваше за раздялата си с мистър Норел. Мисълта, че вече няма да има с кого да говори за магия, току се връщаше в съзнанието му. Той постоянно си припомняше снощния разговор. Беше напълно сигурен, че заключенията на мистър Норел за Джон Ъскглас са погрешни. Вследствие на казаното от мистър Норел Стрейндж бе достигнал до много нови идеи за Краля Гарван и сега се измъчваше от това, че няма с кого да ги сподели.

Поради липсата на по-подходящ слушател той отиде на „Харли Стрийт“ да се жалва на сър Уолтър Поул.

— След разговора ни се сетих за петдесет неща, които бих искал да му кажа. Предполагам, че сега ще трябва да ги изложа в статия или рецензия, която ще бъде публикувана най-рано през април, и после той ще нареди на Ласелс или на Портисхед да напишат опровержение, което на свой ред ще излезе най-рано през юни или юли. Ще чакам пет-шест месеца, за да науча отговора му! Това е много неудобен начин за водене на разговор, особено като се има предвид, че довчера можех просто да отида на „Хановер Скуеър“ и да го попитам какво мисли. И сега със сигурност няма нито да видя, нито да помириша книга! Как може магьосник да съществува без книги? Искам някой да ми го обясни. Все едно да очакваш политик да се издигне до висок пост без подкупи и покровителства.

Сър Уолтър не се засегна от тази крайно нетактична забележка, а снизходително я оправда с вълнението на Стрейндж. Като ученик в „Хароу“ той беше принуден да изучава история на магията (която не можеше да понася) и сега мислено се връщаше назад с надеждата да си припомни нещо, което би могло да бъде от полза. Установи, че не помни много — всъщност това, което помнеше, можеше да се побере в малка винена чаша.

Сър Уолтър помисли минута-две и накрая предложи следното: — Доколкото ми е известно, Кралят Гарван е научил всичко за английската магия без помощта на книги, тъй като по онова време в Англия не е имало такива; тогава не е ли възможно и вие да направите същото?

Стрейндж го изгледа хладно.

— А на мен ми е известно, че Кралят Гарван е бил любимото осиновено дете на крал Оберон, който освен всичко друго му е дал превъзходно магическо образование и голямо кралство. Предполагам, че ако тръгна да скитам из гъсти шубраци и сенчести поляни, има надежда да ме осинови някоя кралска особа от народа на феите, но мисля, че може да им се видя малко висок.

Сър Уолтър се разсмя.

— А какво ще правите сега, когато го няма мистър Норел да запълва времето ви? Да кажа ли на Робсън от Външното министерство да ви изпрати някоя поръчка за магия? Миналата седмица той се оплакваше, че е принуден да чака мистър Норел да свърши цялата работа на Адмиралтейството и хазната, за да му отдели малко време.

— Разбира се. Но му кажете, че ще трябва да изчака два-три месеца. Ние се прибираме у дома в Шропшир. Арабела и аз имаме голямо желание да прекараме известно време в родния си край и сега, когато не се налага да се съобразяваме с мистър Норел, нищо не ни пречи да го направим.

— О! — възкликна сър Уолтър. — Веднага ли заминавате?

— След два дни.

— Толкова скоро?

— Не унивайте така! Честна дума, Поул, нямах представа, че толкова цените компанията ми!

— Не. Мислех си за лейди Поул. Това ще бъде тъжна новина за нея. Тя ще тъгува по приятелката си.

— О! О, да! — Стрейндж леко се смути. — Разбира се!

По-късно същата сутрин Арабела дойде да се прости с лейди Поул. Петте години слабо се бяха отразили на красотата на Нейно благородие и по никакъв начин — на тежкото й състояние. Тя бе мълчалива както винаги и безразлична към всяка мъка и радост. Участието и студенината я оставяха еднакво равнодушна. Нейно благородие прекарваше дните си седнала до прозореца на венецианската гостна в дома на „Харли Стрийт“. Не проявяваше ни най-малкото желание да се занимава с каквото и да било и Арабела беше единственият й посетител.

— Съжалявам, че заминавате — каза лейди Поул, когато Арабела й съобщи новината. — Какво място е Шропшир?

— О, боя се, че съм твърде пристрастен съдник. Смятам, че повечето хора ще се съгласят, че това е красиво място със зелени хълмове, гори и тесни селски пътечки. Разбира се, за да му се насладим в пълна степен, ще трябва да дочакаме пролетта. Но дори през зимата гледките могат да ви се сторят поразителни. Това е много романтично кътче с благородна история. Има разрушени замъци и камъни, струпани по хълмовете неизвестно от кого, а тъй като е близо до Уелс, на тази земя често са се водили битки — почти всяка долина е някогашно бойно поле.

— Бойно поле! — възкликна лейди Поул. — Много добре знам какво е това. Поглеждаш през прозореца и накъдето и да се обърнеш, виждаш единствено строшени кости и ръждясали ризници! Гледката е доста меланхолична. Дано не ви се стори твърде потискащо.

— Строшени кости и ризници? — попита Арабела. — Честно казано, не. Ваше благородие ме е разбрала погрешно. Битките са се водили преди много години. Сега там няма какво да се види — със сигурност нищо потискащо.

— И все пак знаете ли — продължи лейди Поул, без да я слуша, — по едно или друго време битки са се водили почти навсякъде. Помня как като дете учех, че някога Лондон е бил място на ожесточена битка. Много хора са загинали по ужасни начини и градът е бил изгорен до основи. Всеки ден от живота си ние сме заобиколени от спомени за насилие и страдание и ми се струва, че няма особено значение дали са останали веществени следи или не.

Нещо в стаята се промени. Сякаш над главите им запляскаха студени сиви криле или някой мина през огледалата и хвърли сянка в стаята. Това беше причудлива игра на светлината, на която Арабела често ставаше свидетел в компанията на лейди Поул. Тъй като не знаеше на какво се дължи, Арабела си го обясняваше с факта, че в стаята има твърде много огледала.

Лейди Поул потръпна и се загърна по-плътно в шала си. Арабела се наведе напред и взе ръката й.

— Хайде, съсредоточете мислите си върху нещо по-весело.

Лейди Поул я погледна безизразно. За нея да мисли за нещо весело бе също толкова невъзможно, колкото да лети.

Тогава Арабела заговори с надеждата поне за кратко да я отвлече от ужасните й мисли. Тя започна да й разказва за новите магазини и последните моди. Описа й една много красива коприна с цвят на слонова кост, която беше видяла на витрина на „Фрайди Стрийт“, и наниз от тюркоазени мъниста, който много би подхождал на тази коприна. После й сподели мнението на фризьорката си за тюркоазените мъниста, откъдето продължи с описание на едно чудно растение, което фризьорката отглежда в саксия на малкия си железен балкон и което за година е пораснало толкова, че напълно е засенчило прозореца на горния етаж, където живее майстор на свещници. След това Арабела се разговори за други необичайно високи растения, за Джак и бобеното зърно, за великана на върха на стъблото, за великаните и убийците на великани, за Наполеон Бонапарт и херцог Уелингтън, за заслугите на херцога във всички области на живота, освен в една, и за злополучието на херцогинята.

— За щастие вие и аз никога не сме страдали от подобно нещо — заключи Арабела леко задъхана. — Тежко е да нямаш покой от това, че съпругът ти постоянно ухажва други жени.

— Предполагам — колебливо отвърна лейди Поул.

Това подразни Арабела. Тя се стараеше да оправдава всички чудатости на Нейно благородие, но й беше трудно да извини хладното й отношение към сър Уолтър. Арабела често идваше на „Харли Стрийт“ и не можеше да не забележи колко предан съпруг е той. Сър Уолтър изпълняваше на мига всяко нещо, което можеше да достави удоволствие на лейди Поул или поне малко да облекчи мъките й, и Арабела с болка виждаше с каква нищожна благодарност се посрещат усилията му. Не че лейди Поул проявяваше неприязън към него, но понякога като че ли изобщо не забелязваше присъствието му.

— О, но вие не осъзнавате колко сте благословена — каза Арабела. — Това е една от най-големите радости на съществуването.

— Кое?

— Любовта на съпруга ви.

Лейди Поул се изненада.

— Да, той ме обича — каза Нейно благородие. — Или поне твърди, че ме обича. Но каква полза от любовта му? Тя не ме топли, когато ми е студено — а знаете, че винаги ми е студено. Нито с минута не е съкратила дългите изтощителни балове, нито е спряла шествията по дългите призрачни коридори. Не ме е спасила от нито едно страдание. Любовта на съпруга ви спасила ли ви е от нещо досега?

— Любовта на мистър Стрейндж? — Арабела се усмихна. — Не, от нищо. Аз съм тази, която трябва да го спасява… искам да кажа — побърза да добави тя, когато забеляза, че лейди Поул не я разбира, — той често се среща с хора, които искат от него да прави магии за тях. Или пък имат някой племенник, който иска да учи магия при него. Или вярват, че са намерили магическа обувка или вилица, или друга подобна безсмислица. Те не му желаят злото. Всъщност най-често се държат много почтително. Но мистър Стрейндж не е от търпеливите хора и аз съм принудена да го спасявам, преди да е казал нещо, което не трябва.

Дойде време Арабела да си тръгва и тя стана, за да се сбогува с лейди Поул. Тъй като нямаше да се видят няколко месеца, Арабела непременно искаше й да каже нещо ободряващо.

— Надявам се, скъпа ми лейди Поул, че когато отново се срещнем, вие ще бъдете много по-добре и може би дори ще бъдете в състояние отново да излизате в обществото. От все сърце ми се иска някой ден да ви срещна в театъра или на бал…

— На бал! — възкликна лейди Поул ужасена. — Как ви хрумна да кажете подобно нещо? Пази Боже вие и аз да се срещнем на бал!

— Ш-ш-т, ш-шт, не исках да ви разстроя! Забравих колко мразите танците. Хайде, не плачете! Не мислете за това, щом ви прави нещастна!

Арабела положи всички усилия да утеши приятелката си. Прегърна я, целуна я по бузата и по косата, погали ръката й, предложи й вода с аромат на лавандула. Нищо не помогна. В продължение на няколко минути лейди Поул ридаеше безутешно. Арабела не можеше да разбере причината. Но всъщност нямаше нищо за разбиране. Заболяването на Нейно благородие я караше да се страхува от всичко, да се измъчва от всевъзможни дреболии. Арабела позвъни за прислугата.

Едва когато прислужницата се появи, Нейно благородие направи опит да се овладее.

— Вие не разбирате за какво говорите! — възкликна лейди Поул. — И опазил ви Бог някога да разберете. Ще се опитам да ви обясня — знам, че е безполезно, но ще се опитам! Изслушайте ме, скъпа, скъпа ми мисис Стрейндж! Изслушайте ме, сякаш надеждите ви за вечно спасение зависят от това!

Арабела съсредоточи цялото си внимание.

Но безполезно. Това излияние не беше по-различно от останалите, в които Нейно благородие се впускаше всеки път, когато казваше, че трябва да съобщи на Арабела нещо много важно. Лейди Поул пребледня, пое дълбоко въздух и започна да разказва някаква странна история за собственик на мина за олово в Дербишир, който се влюбил в една доячка. Доячката била всичко, за което собственикът на мината можел да мечтае с изключение на това, че когато се погледнела в огледало, образът й в него се появявал със закъснение, при залез слънце очите й променяли цвета си и сянката й често танцувала диви танци, докато тя стояла неподвижно.

След като лейди Поул се качи в покоите си, Арабела остана сама. „Колко глупаво от моя страна! — помисли си тя. — И то когато знам толкова добре, че всяко споменаване за танци я разстройва неимоверно! Как можах да проявя такава непредпазливост? Чудя се какво ли искаше да ми каже. Дали самата тя знае? Бедното създание! Без здраве и разсъдък богатството и красотата са безполезни!“

Арабела разсъждаваше в този дух, когато тихо шумолене зад гърба й я накара да се обърне. Тя тутакси скочи и се завтече към вратата с протегнати ръце.

— Това сте вие! Колко се радвам да ви видя! Елате да си стиснем ръцете! Това ще бъде последната ни среща и дълго няма да се видим.

* * *

Същата вечер Арабела каза на Стрейндж:

— Поне един човек е доволен, че си насочил вниманието си към изучаването на Джон Ъскглас и слугите му феи.

— Така ли? И кой е той?

— Джентълменът с коса като глухарче.

— Кой?

— Джентълменът, който живее у сър Уолтър и лейди Поул. Споменах ти за него.

— О, да! Спомням си — последва кратко мълчание, докато Стрейндж обмисляше чутото. — Арабела! — внезапно възкликна той. — Нима искаш да кажеш, че все още не си научила името му? — Стрейндж избухна в смях.

Това подразни Арабела.

— Вината не е моя — оправда се тя. — Той никога не ми го е казвал, а аз все забравям да го попитам. Но се радвам, че го приемаш толкова леко. В началото ми се стори, че малко ревнуваш.

— Не помня да съм ревнувал.

— Колко странно! Аз помня съвсем ясно.

— Моля да ме извиниш, Арабела, но е трудно да ревнувам от мъж, с когото си се е запознала преди години и чието име все още не знаеш. Значи той одобрява работата ми, така ли?

— Да, често ми е казвал, че доникъде няма да стигнеш, ако не започнеш да изучаваш феите. Той смята, че истинската работа на магьосника се състои в изучаването на феите и феината магия.

— Наистина ли? Този джентълмен има много категорични възгледи по въпроса! А какво разбира той от магия? Магьосник ли е?

— Не мисля. Веднъж каза, че през целия си живот не е прочел и една книга на тази тема.

— О, значи е от онези! — презрително възкликна Стрейндж. — Никога не е изучавал магия, но развива какви ли не теории за нея. Често срещам такива хора. Е, щом не е магьосник, тогава какъв е? Можеш ли да ми кажеш поне това?

— Мисля, че да — отвърна Арабела със задоволството на човек, който е направил хитроумна догадка.

Стрейндж я погледна в очакване.

— Не — отсече Арабела, — няма да ти кажа. Пак ще ми се присмиваш.

— Вероятно.

— Е, добре — каза тя след малко, — мисля, че е принц. Или крал. Със сигурност във вените му тече кралска кръв.

— Какво, за Бога, те кара да мислиш така?

— Той ми е говорил много за кралствата, замъците и именията си, но трябва да призная, че всички те носят много странни наименования и никое от тях не ми говори нищо. Мисля, че може да е един от принцовете, които Бонапарт е свалил от власт в Германия или Швейцария.

— Наистина ли? — попита Стрейндж с известно раздразнение. — Е, сега, когато Бонапарт е победен, може би приятелят ти ще пожелае да се завърне у дома.

Нито едно от тези половинчати обяснения и догадки по повод джентълмена с коса като глухарче не задоволи Стрейндж и той продължи да се чуди кой е приятелят на Арабела. На другия ден — последният им ден в Лондон — Стрейндж отиде в кабинета на сър Уолтър в Уайтхол с намерението да узнае кой е странният джентълмен.

Но когато пристигна, той завари само личния секретар на сър Уолтър.

— О, Муркок! Добро утро! Сър Уолтър няма ли го?

— Току-що тръгна към Файф Хаус^[5], мистър Стрейндж. Има ли нещо, с което мога да ви помогна?

— Не, не мисля… Всъщност може би. Има нещо, за което отдавна искам да попитам сър Уолтър и все забравям. Случайно да познавате джентълмена, който живее в дома му?

— В чий дом?

— В дома на сър Уолтър.

Мистър Муркок се намръщи.

— Джентълмен в дома на сър Уолтър? Нямам представа за кого говорите. Как се казва?

— Точно това бих искал да узная. Аз никога не съм го виждал, но мисис Стрейндж го среща всеки път, щом отиде у тях. Познават се от години, но тя така и не знае името му. Този джентълмен трябва да е много ексцентричен човек, след като пази името си в такава дълбока тайна. Мисис Стрейндж винаги го нарича джентълмена със сребристия нос или джентълмена със снежнобялата кожа. Или с някакво друго странно име от този род.

Но това като че ли още повече озадачи мистър Муркок.

— Много съжалявам, сър. Струва ми се, че никога не съм го виждал.