Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (53)

53
МАЛКА СИВА УМРЯЛА МИШКА

Краят на ноември 1816 година

 

НА СЛЕДВАЩАТА ВЕЧЕР в стая, където венецианският здрач и венецианското великолепие се смесваха по особено романтичен и приятен начин, семейство Грейстийл и Стрейндж бяха седнали да вечерят. Подът беше от напукан и изтъркан мрамор във всички цветове на венецианската зима. Главата на леля Грейстийл, прибрана в спретната бяла шапка, се открояваше на фона на голямата тъмна врата, която се извисяваше в далечината зад нея. Изваяните орнаменти над вратата приличаха на надгробен паметник, потънал в зловеща сянка. По гипсовите стени пълзяха призрачни фрески в призрачни цветове, увековечили стар венециански род, чийто последен наследник се беше удавил преди години. Настоящите собственици на къщата бяха бедни като църковни мишки и отдавна не бяха я ремонтирали. Навън валеше и — което беше ло-неочаквано — вътре също: някъде в стаята се разнасяше неприятен шум от обилно количество вода, което безпрепятствено се стичаше по пода и по мебелите. Но Грейстийл не бяха хора, които ще се притеснят или ще се откажат от хубава вечеря заради такава дреболия. Те бяха пропъдили погребалните сенки със щедра светлина от свещи и заглушаваха шума от течаща вода със смях и оживени разговори. Цялата стая бе изпълнена с весел английски дух.

— Не разбирам — каза Стрейндж. — Кой се грижи за старицата?

Доктор Грейстийл отвърна:

— Джентълменът евреин, който ми се струва щедър човек, й осигурява място за живеене, а слугите му й оставят храна на стълбището.

— Но кой й отнася храната в стаята, не се знае — намеси се мис Грейстийл. — Синьор Тозети смята, че котките й я носят.

— Ама че нелепо! — възкликна доктор Грейстийл. — Къде се е чуло и видяло котките да вършат нещо полезно!

— Само гледат високомерно — отбеляза Стрейндж. — От това, струва ми се, има известна нравствена полза, защото кара човек да се чувства неудобно и го подтиква към трезви размисли за несъвършествата си.

Странното приключение на Грейстийл беше тема на разговор от самото начало на вечерята.

— Флора, скъпа — каза лелята, — мистър Стрейндж ще си помисли, че не можем да говорим за нищо друго.

— O, не се тревожете за мен — успокои я Стрейндж. — Случката е любопитна, а ние, магьосниците, колекционираме любопитни случки.

— Можете ли да я излекувате с магия, мистър Стрейндж? — попита мис Грейстийл.

— Да излекувам лудост? Не. И не поради липса на желание. Веднъж ме помолиха да посетя луд стар джентълмен, за да видя какво мога да направя за него, и мисля, че тогава произнесох най-силните заклинания, които съм използвал някога, но в края на посещението ми той беше все така луд.

— Все пак сигурно има начини за лекуване на лудост, нали? — попита мис Грейстийл с надежда. — Може би Ауреатите са знаели нещо — тя беше започнала да се интересува от история на магията и напоследък често употребяваше термини като „Ауреати“ и „магьосници от Сребърния век“.

— Възможно е — отвърна Стрейндж, — но ако е така, заклинанието се е изгубило преди стотици години.

— И хиляда години да са, убедена съм, че за вас това не е пречка. Разказвали сте ни десетки случаи за магии, които всички са смятали за изгубени, а вие сте съумели да ги възродите.

— Вярно е, но имах поне някаква представа откъде да започна. Не съм чувал за нито един случай, в който магьосник Ауреат да е лекувал лудост. Изглежда, че отношението им към лудостта доста се е различавало от нашето. Те са считали лудите за ясновидци и пророци и са слушали брътвежите им с най-голямо внимание.

— Колко странно! Защо?

— Мистър Норел смята, че това е свързано със симпатията, която феите изпитват към лудите, а също и с факта, че лудите могат да виждат феите, когато никой друг не може — Стрейндж помълча малко. — Казвате, че тази старица е много луда? — попита той.

— О, да! Така мисля.

След вечеря доктор Грейстийл заспа в креслото си в гостната. Сестра му дремеше, като току се сепваше, извиняваше се, че е задрямала и после бързо се унасяше отново. Това позволи на мис Грейстийл да се наслаждава на разговор на четири очи със Стрейндж до края на вечерта. Тя имаше да му казва много неща. По негова препоръка отскоро четеше „История на Краля Гарван за деца“ на лорд Портисхед и искаше да му зададе въпроси по книгата. Той обаче изглеждаше разсеян и често мис Грейстийл оставаше с неприятното впечатление, че Стрейндж не я слуша.

На следващия ден семейство Грейстийл посетиха Арсенала и се възхитиха на полумрака и големината му, час-два обикаляха магазините за сувенири (където продавачите изглеждаха почти толкова чудати и старинни, колкото и самите сувенири) и ядоха сладолед в една сладкарница близо до църквата „Сан Стефано“. Стрейндж беше поканен да сподели всички развлечения от деня, но рано сутринта леля Грейстийл получи кратка бележка, в която той поднасяше почитанията и благодарностите си и обясняваше, че тъй като се е натъкнал на нова следа в търсенията си, не може да я остави, „…а учените, мадам, както можете да съдите по брат си, са най-себичните същества, които някога са се раждали; те смятат, че предаността им към работата извинява всичко…“ Стрейндж не се появи и на другия ден, когато Грейстийл посетиха „Скуола ди Санта Мария дела Карита“. И на по-другия, когато ходиха с гондола до Торчело — самотен, задавен от тръстика остров, потънал в сива мъгла, където много, много отдавна е възникнал, процъфтявал, запустял и накрая рухнал първият венециански град.

Но макар че Стрейндж седеше затворен в стаята си край „Санта Мария Дзобениго“ и правеше магии, доктор Грейстийл почти не чувстваше липсата му поради честотата, с която се споменаваше името му. Случеше ли се да минат покрай Риалто и при вида на моста доктор Грейстийл да заговори за Шейлок, Шекспир и положението на съвременния театър, той винаги можеше да разчита, че ще научи мнението на Стрейндж по тези въпроси, защото мис Грейстийл бе отлично запозната с него и можеше да го защитава също така добре, както и своето собствено. Случеше ли се семейство Грейстийл да се загледат в картина на танцуваща мечка в магазинче за сувенири, мис Грейстийл не пропускаше възможността да каже на баща си за един познат на мистър Стрейндж, който държал препарирана кафява мечка зад стъклена витрина. Седнеха ли Грейстийл да обядват овнешко, мис Грейстийл непременно щеше да си спомни какво се случило веднъж на мистър Стрейндж, докато ядял овнешко в „Лайм Реджис“.

Вечерта на третия ден доктор Грейстийл изпрати на Стрейндж бележка с предложение двамата да седнат заедно на кафе и чашка италиански аперитив. Срещнаха се във „Флориан“ малко след шест часа.

— Радвам се да ви видя — каза доктор Грейстийл, — но ми се струвате блед. Сещате ли се да се храните? А да спите? Да се разхождате?

— Мисля, че днес ядох нещо — отвърна Стрейндж, — но не мога да си спомня какво беше.

Те поговориха известно време за дреболии, но Стрейндж беше разсеян. Няколко пъти отговаряше на доктора наслуки. После допи остатъка от грапата си^[1], извади джобния си часовник и каза:

— Надявам се да ме извините, но бързам. Имам ангажимент. Така че приятна вечер.

Доктор Грейстийл малко се изненада и не можа да не се запита какъв е този ангажимент. Навсякъде по света имаше хора, които се държат зле, но доктор Грейстийл бе останал с впечатлението, че във Венеция хората се държат по-зле и го правят по-често. Никой друг град не предоставяше толкова възможности за лошо поведение, а по стечение на обстоятелствата точно сега доктор Грейстийл бе особено загрижен за това Стрейндж да се държи безупречно. Затова той си придаде безгрижен вид и попита дали магьосникът няма среща с лорд Байрон.

— Всъщност не. Честно казано — Стрейндж присви очи и заговори с поверителен тон, — мисля, че намерих някого, който да ми помогне.

— Фея?

— Не. Друго човешко същество. Възлагам големи надежди на това сътрудничество. Но същевременно не знам как въпросното лице ще се отнесе към предложенията ми. Разбирате, че при тези обстоятелства не искам да го карам да чака.

— Не, в никакъв случай! — възкликна доктор Грейстийл. — Вървете, вървете!

Стрейндж се отдалечи и се превърна в един от многото черни силуети на площада, всичките с черни безизразни лица на фона на обляната в лунна светлина Венеция. Самата луна се гушеше сред облаци с внушителна архитектура, които сякаш образуваха в небето друг облян в лунна светлина град, който по великолепие можеше да си съперничи с Венеция и чиито големи дворци и улици се превръщаха в руини, сякаш капризен дух ги бе сложил там за илюстрация на бавния упадък на града отдолу.

Междувременно мис Грейстийл и леля й се възползваха от отсъствието на доктора, за да се върнат в ужасната малка стаичка в Гетото. Те бяха решили да отидат тайно, защото мислеха, че доктор Грейстийл или може би мистър Стрейндж ще им забранят или ще поискат да ги придружат — а в случая те нямаха нужда от мъжка компания.

— Ще започнат да я обсъждат — каза леля Грейстийл, — да се питат как е стигнала до такова плачевно състояние. Но каква полза от това? С какво ще й помогне?

Мис Грейстийл беше донесла няколко свещи и свещник. Тя запали една свещ, за да виждат по-добре. После с леля си извадиха от кошниците вкусно телешко фрикасе, което изпълни задушната бедна стаичка с приятна миризма, пресни бели хлебчета, ябълки и топъл шал. Лелята сложи чинията с фрикасе пред мисис Делгадо, но забеляза, че пръстите и ноктите на старицата са извити и закоравели като нокти на котка и тя не би могла да държи нож и вилица с тях.

— Е, скъпа — каза накрая лелята, — мисис Делгадо не проявява интерес към храната, а не се съмнявам, че ще й дойде добре. Но може би трябва да я оставим да се нахрани както й е удобно.

Те тръгнаха да си ходят. Още щом излязоха от къщата, леля Грейстийл възкликна:

— O, Флора! Видя ли? Вечерята й вече беше сложена. Имаше малка чинийка от китайски порцелан — хубава чинийка, като чайния ми сервиз с рози и незабравки — и тя беше сложила в нея мишка — малка сива умряла мишка!

Мис Грейстийл се замисли.

— Бих казала, че глава целина, сварена и полята със сос, както я приготвят тук, може да заприлича на мишка.

— O, скъпа! — възкликна лелята. — Знаеш, че не беше това…

Докато вървяха през Гето Векио към канала Канареджо, изведнъж мис Грейстийл сви в една тъмна уличка и се изгуби от поглед.

— Флора! Какво става? — извика леля Грейстийл. — Какво видя? Ела насам, скъпа. Толкова е тъмно между къщите! Скъпа! Флора!

Мис Грейстийл отново излезе на светло със същата бързина, с която беше изчезнала.

— Няма нищо, лельо — каза тя — Не се плашете. Просто ми се стори, че чух някой да ме вика по име и отидох да проверя. Гласът ми прозвуча познато. Но нямаше никого.

При „Фондамента“ ги чакаше гондолата, с която бяха дошли. Гондолиерът им помогна да се качат и после плавно потеглиха. Леля Грейстийл се сгуши под навеса в средата на лодката. По брезента забарабаниха капки дъжд.

— Може би когато се приберем, ще заварим мистър Стрейндж с татко ти — каза тя.

— Може би — отвърна мис Грейстийл.

— А може да е отишъл пак да играе билярд с лорд Байрон — предположи леля й. — Странно е, че са приятели. Толкова са различни.

— Да, наистина! Но мистър Стрейндж ми каза, че в Швейцария лорд Байрон му се сторил далеч по-неприятен. С него имало други поетични люде, които поглъщали цялото му внимание и чиято компания той видимо предпочитал пред всяка друга. Мистър Стрейндж се оплака, че Негова светлост се държал нелюбезно.

— Е, това е много лошо. Но никак не ме учудва. Не се ли боиш от него, скъпа? От лорд Байрон имам предвид. Мисля, че аз бих се страхувала… малко.

— Не, не се боя.

— Е, скъпа, това е, защото си по-смела и по-добродетелна от другите. Наистина не знам какво би могло да те уплаши.

— О! Не мисля, че това се дължи на голямата ми смелост. Колкото до добродетелността ми — не мога да съдя. Никога досега не съм се изкушавала да направя нещо лошо. Просто лорд Байрон не би могъл да ми въздейства или да повлияе на мислите и действията ми. Аз не се чувствам застрашена от него. Но това не означава, че на света няма човек — не казвам, че вече съм го срещнала, — когото понякога бих се бояла да погледна от страх, че може да е тъжен или объркан, или замислен, или — още по-лошо — измъчван от някакъв таен гняв или обида, поради което не забелязва или не го е грижа, че го гледам.

На малкия таван на къщата в Гетото свещите на мис Грейстийл се стопиха и изгаснаха. Луната надникна в мизерната стаичка и старата дама от Канареджо започна лакомо да яде фрикасето, което дамите Грейстийл й бяха донесли.

Тъкмо когато се готвеше да глътне последната хапка, един глас заговори на английски:

— За съжаление приятелите ми не останаха достатъчно дълго, за да ни представят един на друг, а винаги е някак неловко двама непознати да седят в стая, без да завържат разговор, нали? Казвам се Стрейндж. Вие, мадам, може и да не помните, но се казвате Делгадо и аз се радвам да се запознаем.

Стрейндж стоеше облегнат на перваза на прозореца със скръстени ръце и гледаше изпитателно старицата.

Тя от своя страна му обърна също толкова внимание, колкото на мис Грейстийл, на леля й и на всички останали посетители през последните няколко дни. Толкова, колкото котка обръща на нещо, което не я интересува.

— Искам първо да ви уверя — продължи Стрейндж, — че не съм от онези досадни посетители, които идват без определена цел и нямат какво да кажат. Аз имам предложение към вас, мисис Делгадо. За нас е изключителен късмет, мадам, че се срещаме точно в този момент. Аз мога да изпълня най-съкровеното ви желание, а в замяна вие ще изпълните моето.

Мисис Делгадо с нищо не показа, че е чула и дума от казаното. Цялото й внимание бе съсредоточено към чинийката с умрялата мишка и старческата й уста зееше лакомо.

— Наистина, мадам! — кресна Стрейндж. — Настоявам да оставите за малко вечерята си и да ме изслушате.

Той се наведе и премести чинийката. Мисис Делгадо едва сега забеляза, че Стрейндж е в стаята. Тя сърдито измяука и го погледна с негодувание.

— Искам да ме научите да бъда луд. Идеята ми е толкова проста, че се чудя как не ми е хрумвала по-рано.

Мисис Делгадо нададе протяжен вой.

— O, съмнявате се в благоразумието на начинанието ми? Може би имате право. Да желаеш собствената си лудост е много безразсъдно. Наставникът ми, жена ми и приятелите ми много биха се ядосали, ако чуеха — той млъкна. Подигравателното изражение слезе от лицето му, нотките на безгрижие изчезнаха от гласа му. — Но аз се разделих с наставника си, жена ми е мъртва, а от приятелите ми ме делят двадесет мили ледена вода и най-хубавата част от континента. За пръв път, откакто съм се захванал с тази странна професия, не съм длъжен да се съветвам с никого. Е, откъде да започна? Трябва да ми подскажете нещо — нещо, което да служи за символ, за съдина на лудостта ви — Стрейндж се огледа из стаята. — За съжаление вие като че ли не притежавате нищо друго освен роклята си… — той сведе поглед към чинийката в ръката си — …и тази мишка. Мисля, че предпочитам мишката.

Стрейндж занарежда заклинание. Стаята се изпълни със сребристи светлинки. Те бяха нещо средно между бели пламъци от свещи и искри като от фойерверк. За миг светлинките се задържаха във въздуха между мисис Делгадо и Стрейндж. После той махна с ръка, сякаш искаше да ги метне по старицата, светлините полетяха към нея и за кратко тя се окъпа в сребърно сияние. Изведнъж мисис Делгадо изчезна и на нейно място се появи сериозно намусено момиче в старомодна рокля. После и момичето изчезна, а вместо него се появи красива млада жена със своенравно изражение. Тя бързо отстъпи място на по-възрастна дама с властна осанка, в чиито очи вече проблясваха искрици на лудост. На стола със светкавична бързина се изредиха всички минали образи на мисис Делгадо. После те изчезнаха.

На стола остана само купчина коприна. От нея се измъкна малка сива котка. Тя ловко скочи на пода, оттам се качи на перваза и се изгуби в тъмното.

— Е, подейства — отбеляза Стрейндж и вдигна за опашката полуразложената умряла мишка. Изведнъж всички котки проявиха интерес към него, замяукаха, замъркаха и започнаха да се търкат в краката му, за да им обърне внимание. Той се намръщи.

— А какво ли е трябвало да изтърпи Джон Ъскглас, за да създаде английската магия?

Стрейндж се запита дали ще усети разликата. Дали след като произнесе заклинанието, ще почувства, че е полудял? Дали ще стои и ще се мъчи да улови някоя безумна мисъл, за да разбере доколко естествена му се струва? Той огледа за последно света около себе си, отвори уста и внимателно поднесе мишката към нея…

 

Беше като гмурване под водопад или сякаш две хиляди тромпета свиреха в ушите му. Всичките му предишни мисли, всичките му знания, цялата му същност бяха пометени от гигантски порой от объркани чувства и усещания. Светът се роди наново в непоносимо ярки цветове. Изпълни се с нови страхове, нови желания, нови омерзения. Стрейндж бе заобиколен от обемисти присъствия. Някои бяха със злобни усти, пълни със зъби, и с пламтящи очи. Зад него куцукаше подобие на грозно осакатен паяк. Беше настървено и злобно. В устата си Стрейндж имаше нещо и вкусът му беше отвратителен. Неспособен да мисли, неспособен да си спомни, той намери отнякъде частица здрав разум, за да изплюе нещото. Някой изкрещя…

 

Стрейндж установи, че лежи по гръб и се взира в смесица от полумрак, покривни греди и лунна светлина. Отнякъде изскочи тъмно лице и натрапчиво се взря в неговото. Дъхът му беше топъл, влажен и зловонен. Стрейндж не помнеше да е лягал, но не помнеше и почти нищо друго. Разсеяно се запита дали се намира в Лондон или в Шропшир. Имаше странното усещане, че няколко котки едновременно стъпват по него. След миг вдигна глава и видя, че наистина е така.

Той седна и котките веднага се разбягаха. През счупен прозорец надничаше пълна луна. Като събра откъслечните си спомени, Стрейндж започна да сглобява последователността на събитията от вечерта. Спомни си заклинанието, с което промени облика на старицата, плана си да полудее, за да види фея. Отначало всичко му се струваше толкова далечно, сякаш това бяха събития, станали преди — о, преди около месец! Но все пак той седеше в същата стая и като погледна джобния си часовник, установи, че е минало съвсем малко време.

Мишката беше оцеляла. За щастие ръката му бе паднала върху нея и я беше опазила от котките. Той я прибра в джоба си и бързо излезе от стаята. Не искаше да остава и минута повече: стаята му се бе сторила отблъскваща от самото начало, а сега всяваше у него неописуем ужас.

На стълбите Стрейндж се размина с няколко души, но те не му обърнаха никакво внимание. Той беше омагьосал предварително обитателите на къщата и сега всички бяха убедени, че го срещат ежедневно, че той редовно идва тук и че няма нищо по-естествено от това. Но ако някой ги попиташе за името му, те не биха могли да отговорят.

Стрейндж се върна в квартирата си край „Санта Мария Дзобениго“. Лудостта на старицата като че ли продължаваше да му действа. Хората, които виждаше на улицата, изглеждаха странно променени: израженията им бяха свирепи и неразгадаеми и дори походката им беше грозна и заплашителна. „Е, поне едно е ясно — каза си той. — Старицата е била съвсем луда. Не бих могъл да призова фея в това състояние“.

На другия ден Стрейндж стана рано и веднага след закуска се зае да стрие на прах трупа и вътрешностите на мишката с помощта на няколко широко разпространени магически похвата. Костите отдели и запази. После направи от праха тинктура. Това имаше две предимства. Първо (и съвсем не маловажно), поемането на няколко капки тинктура беше далеч по-малко отблъскващо от изяждането на умряла мишка. Второ, Стрейндж вярваше, че по този начин би могъл да регулира степента на лудостта си.

Към пет вечерта той получи тъмнокафява течност, която миришеше най-вече на брендито, послужило за направата на тинктурата. Сипа я в бутилка. После внимателно отброи четиринадесет капки в чаша с бренди и изпи сместа.

След няколко минути погледна през прозореца към „Санта Мария Дзобенито“. По тротоарите сновяха хора. Главите им бяха кухи отзад, отпред имаха лица като тънки маски. Във всяка кухина гореше по една свещ. Сега Стрейндж виждаше това с такава яснота, че се чудеше как не го е забелязал по-рано. Представи си какво ще стане, ако излезе навън и угаси няколко от свещите. Мисълта за това го накара да избухне в смях. Смееше се така, че едва стоеше на краката си. Смехът му ехтеше из цялата къща. С последните си нищожни останки разум той съобрази, че хазяинът и семейството му не бива да научават какво прави, затова си легна и заглуши смеха си във възглавниците, като от време на време риташе неудържимо при мисълта за смехотворната си идея.

На сутринта той се намери в леглото с дрехите и ботушите. Освен потното усещане за неудобство, което се получава, след като човек е спал облечен, Стрейндж се чувстваше както обикновено. Той се изми, обръсна се и си облече чисти дрехи. После излезе да хапне нещо. На ъгъла на „Кале де ла Кортезия“ и площад „Сан Анджело“ имаше малко кафене, където Стрейндж обичаше да ходи. Всичко изглеждаше добре до момента, в който сервитьорът се приближи към масата и сложи на нея чаша кафе. Стрейндж вдигна поглед и видя в очите му искрица, подобна на мъничък пламък от свещ. Установи, че вече не помни дали хората имат в главите си свещи или не. Знаеше, че разликата между двете е огромна: едното е признак за здрав разум, другото — не, но той изобщо не можеше да си спомни кое какво беше.

Това донякъде го обезпокои.

„Единственият проблем с тинктурата — каза си Стрейндж — е, че наистина е много трудно да се прецени кога действието й е престанало. Досега не се бях замислял за това. Може би ще трябва да изчакам ден-два, преди да опитам отново.“

Но към обяд търпението му се изчерпа. Той се чувстваше по-добре. Беше склонен да мисли, че хората нямат свещи в главите си. „А и без това няма кой знае какво значение — успокои се Стрейндж. — Въпросът няма отношение към настоящото ми начинание.“ Той капна девет капки от тинктурата в чаша с „Вин Санто“ и пресуши съдържанието й.

Веднага започна да му се струва, че всички шкафове в къщата са пълни с ананаси. Беше сигурен, че под леглото и под масата също има ананаси. Тази мисъл така го разтревожи, че го обля студена пот и той се видя принуден да седне на пода. Всички къщи и дворци в града бяха пълни с ананаси, а хората на улицата криеха ананаси под дрехите си. Отвсякъде се носеше мирис на ананаси — едновременно сладък и остър.

След известно време на вратата се почука. Стрейндж с изненада забеляза, че е станало вечер и че в стаята е тъмно. Чукането се повтори. Беше хазяинът. Започна да говори нещо, но Стрейндж не го разбираше. Причината беше, че в устата на хазяина имаше ананас. Как беше успял да го натъпче там — Стрейндж не проумяваше. Докато човекът говореше, от устата му се показваха зелени бодливи листа и после отново се скриваха. Стрейндж се чудеше дали да не потърси нож или кука, за да се опита да измъкне ананаса — иначе хазяинът можеше да се задави. Но в същото време това не го безпокоеше чак толкова. „В края на краищата — помисли си Стрейндж с известно раздразнение — сам си е виновен. Защо го е пъхнал там?“

На другия ден един от сервитьорите в кафенето на ъгъла на „Кале де ла Кортезия“ разрязваше ананас. Надвесен над чашата си с кафе, Стрейндж потръпна от гледката.

Той установи, че е лесно — далеч по-лесно, отколкото хората предполагат — да полудееш, но като при всички останали магии и тук имаше множество ограничения и неясноти. Дори да успееше да призове фея (което не изглеждаше много вероятно), нямаше да бъде в състояние да говори с нея. Всички книги по темата, които беше чел, съветваха магьосниците да бъдат нащрек при общуването си с феи. Точно когато трябваше да впрегне целия си разум, той нямаше да има никакъв.

„Как ще направя впечатление на феята с превъзходните си магически способности, когато мога само да дрънкам врели-некипели за ананаси и свещи?“ — помисли си Стрейндж.

Той прекара деня в крачене напред-назад из стаята, като току се спираше да запише нещо на парче хартия. Когато дойде вечерта, той написа заклинание за призоваване на феи и го сложи на масата. После капна четири капки от тинктурата в чаша вода и изпи сместа.

Този път тинктурата му повлия по различен начин. Не го обзеха никакви странни мисли и страхове. Всъщност в много отношения се чувстваше по-добре от друг път; по-уверен, по-спокоен, по-равнодушен. Откри, че магията вече не го вълнува толкова. В главата му се хлопаха врати и той тръгна да обикаля стаи и коридори вътре в себе си, в които не бе стъпвал от години. През първите десетина минути Стрейндж се почувства младеж, какъвто е бил на двадесет или на двадесет и две години, после се превърна в друг човек — такъв, какъвто винаги можеше да бъде, но по много причини не беше.

След приемането на тинктурата първото му желание бе да отиде в „Ридото“. Струваше му се нелепо, че е пристигнал във Венеция още в началото на октомври и нито веднъж не е ходил на подобно място. Но когато погледна джобния си часовник, установи, че часът е едва осем.

— Твърде рано е — каза той сякаш на себе си. Говореше му се, затова се огледа наоколо в търсене на събеседник. Поради липса на друг Стрейндж се обърна към малката дървена фигура в ъгъла: — През следващите три-четири часа няма да видим никого — осведоми я той.

Хрумна му, че за запълване на времето може да отиде и да потърси мис Грейстийл.

— Но сигурно леля й и баща й ще са с нея — отсече Стрейндж с раздразнение. — Глупости! Глупости! Глупости! Защо хубавите жени винаги се движат с тълпи от роднини? — той се погледна в огледалото. — Мили Боже! Това шалче сякаш го е връзвал орач!

През следващия половин час Стрейндж развръзва и връзва шалчето, докато остана доволен. После забеляза, че ноктите му са по-дълги от обичайното и не особено чисти. Започна да търси ножичка, с която да ги изреже.

Ножичката беше на масата. До нея имаше още нещо.

— Какво има тук? — попита той. — Хартийки! Хартийки с магически заклинания! — това му се видя много забавно. — Знаеш ли, може да ти се стори странно — каза Стрейндж на дървената фигура, — но аз познавам човека, който ги е писал! Казва се Джонатан Стрейндж — и като стана дума, мисля, че тези книги са негови — той започна да чете написаното. — Ха! Никога няма да познаеш с какви идиотщини се е захванал! Заклинания за призоваване на феи! Ха-ха! Заблуждава се, че му трябват, за да се сдобие със слуга от народа на феите и да възроди английската магия. Но всъщност го прави само за да ужаси Гилбърт Норел! Изминал е стотици мили и е дошъл в най-бляскавия град на света, а единственото, което го интересува, е какво мисли някакъв старец в Лондон! Ама че нелепо!

Стрейндж захвърли с отвращение листа хартия и взе ножичката. Обърна се и едва не си удари главата в нещо.

— Какво…? — започна той и не довърши.

От тавана висеше черна лента. На края й бяха завързани няколко тънки костици, стъкленица с тъмна течност — може би кръв — и изписано парче хартия. Дължината на лентата беше такава, че ако човек се разхожда из стаята, рано или късно неизбежно ще удари главата си във вързопчето. Стрейндж поклати глава, изумен от хорската глупост. После се наведе над масата и започна да изрязва ноктите си. Изминаха няколко минути.

— Знаеш ли, той имаше жена — каза на дървената фигура и доближи ръка до свещта, за да огледа ноктите си. — Арабела Удхоул. Най-очарователната девойка на света. Но сега е мъртва. Мъртва, мъртва, мъртва — той взе от масата пиличка и започна да пили ноктите си. — Сега като се замисля, сякаш и аз бях влюбен в нея. Струва ми се, че бях влюбен. Тя произнасяше името ми с най-милата усмивка на света и всеки път, щом го чуех, сърцето ми трепваше — Стрейндж се засмя. — Знаеш ли, много е нелепо, но не мога да си спомня как ми беше името. Лорънс? Артър? Франк? Да беше тук Арабела! Щеше да си спомни. И щеше да ми каже! Тя не е от онези жени, които дразнят мъжете и продължават да играят игрички, когато вече отдавна не е забавно. Боже, как ми се иска да я видя! Боли ме ето тук — Стрейндж се тупна по гърдите. — А тук е горещо и кораво — той се тупна по челото. — Но не се съмнявам, че половин час разговор с Арабела би излекувал и двете. Може би трябва да призова феята на онзи магьосник и да поискам да доведе тук Арабела. Феите могат да съживяват мъртъвци, нали? — Стрейндж взе листа със заклинанието и отново го зачете. — Нищо особено. Това е най-лесното нещо на света.

Той произнесе на глас написаните думи и тъй като му се струваше много важно, продължи да пили ноктите си.

В тъмния ъгъл до боядисания шкаф стоеше някой с тревнозелен сюртук, коса като глухарче и подигравателно надменна усмивка на уста.

Стрейндж продължаваше да изучава ноктите си.

Джентълменът с коса като глухарче бързо се приближи към него и посегна да го оскубе. Но преди да е успял, Стрейндж го погледна и каза:

— Случайно да ви се намира щипка енфие?

Джентълменът с коса като глухарче се вкамени.

— Прерових всички джобове на проклетия си сюртук — продължи Стрейндж, без да забелязва стъписването на джентълмена, — но никъде не намерих кутийката с енфие. Не знам как съм могъл да я забравя. Обикновено използвам „Кендал Браун“, ако имате.

Докато говореше, той отново затършува из джобовете си. Но съвсем беше забравил за вързопчето, което висеше от тавана, и както крачеше из стаята, го закачи с глава. Вързопчето се залюля напред-назад и го удари право в челото.