Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (23)

23
КЪЩАТА НА СЕНКИТЕ

Юли 1809 година

 

ЕДИН ЛЕТЕН ДЕН през 1809 година двама пътници яздеха по прашен селски път в Уилтшиър. Небето беше дълбоко и искрящо синьо, а под него Англия се разстилаше като скица с плътни сенки и матови петна немилостива слънчева светлина. Край пътя се издигаше голям конски кестен и образуваше локва черна сянка и когато двамата конници нагазиха в нея, тя ги погълна и от тях останаха само гласовете.

— …И след колко време ще се решите да публикувате нещо? — попита единият. — Защото, знаете ли, трябва да го направите. Мислил съм по въпроса и смятам, че първо задължение на всеки съвременен магьосник е да публикува свои трудове. Учудвам се, че Норел не публикува нищо.

— Смея да предположа, че след време и той ще го направи — каза другият. — Колкото до моите публикации, кой би искал да прочете нещо написано от мен? Сега, когато всяка седмица Норел прави по едно ново чудо, не мисля, че трудът на магьосник теоретик би заинтересувал някого.

— О, прекалено скромен сте — отбеляза първият. — Не бива да оставяте всички възможности на Норел. Той не може да прави всичко.

— Може и го прави — отвърна вторият с въздишка.

Колко хубаво е да срещнеш стар приятел! Защото двамата пътници бяха мистър Хънифут и мистър Сегундус. Но защо ги заварваме яхнали коне — упражнение, което не подхожда на нито един от двамата и което никой от тях не прави често, мистър Хънифут — заради възрастта, а мистър Сегундус — заради бедността си? И то в такъв ден! Толкова горещ, че караше мистър Хънифут първо да се поти, после да се чеше и накрая да се обрива; ден, толкова ослепително слънчев, че несъмнено щеше да предизвика пристъп на главоболие у мистър Сегундус. И какво търсеха в Уилтшиър?

Случи се така, че в хода на търсенията, предизвикани от разказа на малката каменна фигура за момичето с бръшлян в косите, мистър Хънифут се натъкна на нещо и реши, че убиецът е мъж от Ейвбъри. Затова беше дошъл в Уилтшиър да прегледа някои стари документи в енорийската църква на Ейвбъри.

— Защото — обясни той на мистър Сегундус — ако разбера кой е мъжът, може би ще успея да открия кое е било момичето и каква тъмна сила го е подтикнала да я убие.

Мистър Сегундус тръгна с приятеля си, прегледа с него всички документи и му помогна да разчете старите текстове на латински. Но макар че обичаше стари документи (нямаше човек, който да ги обича повече) и силно вярваше в успеха на търсенията им, той тайно се съмняваше, че седем думи на латински, написани преди пет века, могат да обяснят един човешки живот. Но мистър Хънифут преливаше от оптимизъм. После на мистър Сегундус му хрумна, че след като така и така са в Уилтшиър, могат да се възползват от случая и да посетят Къщата на сенките, която се намираше в това графство и която и двамата не бяха виждали.

Повечето от нас са чували за Къщата на сенките в училище. Свързваме това място с магии и руини, но малцина от нас имат ясна представа за значението му. Истината е, че специалистите по история на магията все още спорят по този въпрос — и някои дори ще побързат да ви кажат, че Къщата на сенките няма никакво значение. Там не се е състояло нито едно важно събитие от историята на английската магия, нещо повече: от двамата магьосници, живели в къщата, единият е бил шарлатанин, а другият жена — все качества, които не създават добра репутация пред джентълмените магьосници и историци от последните години; и въпреки това в продължение на два века Къщата на сенките е известна като едно от най-магическите места в Англия.

Построена е през XVI век от Грегорий Авесалом, придворен магьосник на крал Хенри VIII и на кралиците Мария и Елизабет. Ако измерваме успеха на един магьосник по това колко и какви магии прави, то Авесалом изобщо не би могъл да се нарече магьосник, защото магиите му рядко са имали ефект. Ако обаче вземем предвид парите, спечелени от магьосника, и приемем това за основен признак, тогава Авесалом със сигурност се нарежда сред най-великите английски магьосници, живели някога, защото се е родил в бедност и е умрял приказно богат.

Едно от най-дръзките му постижения било това, че убедил датския крал да плати шепа диаманти за магия, която, както Авесалом твърдял, щяла да превърне плътта на шведския крал във вода. Естествено, магията не направила нищо подобно, но с парите, които получил от половината диаманти, Авесалом построил Къщата на сенките. Обзавел я с турски килими, венециански огледала и много други красиви неща и когато всичко било готово, станало нещо необичайно — а може би не. Някои учени вярват — а други не, — че магиите, които Авесалом твърдял, че прави за клиентите си, започнали да се случват в къщата от само себе си.

Една лунна нощ през 1610 година две слугини видели от прозорец на втория етаж двадесет-тридесет красиви дами и джентълмени да танцуват в кръг на поляната. През февруари 1666 година ирландец на име Валънтайн Грейтрейкс провел разговор на иврит с пророците Мойсей и Арон в малка алея край гладачницата. През 1667 година мисис Пенелъпи Челмортън, гостенка в къщата, се погледнала в едно огледало и видяла, че оттам наднича три-четири годишно момиченце. Пред очите на мисис Челмортън детето започнало да расте, докато заприличало на нея. Отражението продължило да старее и накрая се превърнало в съсухрено мъртво тяло. Тези и стотици други подобни легенди са изградили мрачната репутация на Къщата на сенките.

Авесалом имал едно дете — дъщеря на име Мария. Тя се родила в Къщата на сенките и прекарала там целия си живот, без да я напуска за повече от ден-два. В младежките й години къщата се посещавала от крале, посланици, учени, войници и поети. Дори след смъртта на баща й продължавали да идват хора, любопитни да видят края на английската магия, последния й цъфтеж в навечерието на дългата зима. По-късно, когато посетителите намалели, къщата западнала и започнала да се руши, а градината обрасла с бурени. Но Мария Авесалом отказвала да ремонтира бащината си къща. Дори парчетата от счупените чинии оставали разпилени по пода^[1].

Към петдесетата година на Мария Авесалом бръшлянът вече бил толкова жилав и избуял, че влизал през всички прозорци и правел подовете хлъзгави и опасни. Птиците пеели както отвън, така и вътре в къщата. Към стотната година и къщата, и обитателката й били еднакви развалини — макар че и двете били далеч от умиране. Мария живяла още четиридесет и девет години и една лятна сутрин издъхнала в леглото си, потънало в сенки от листата на големия ясен пред прозореца и обляно в светлината на изгряващото слънце.

Докато мистър Хънифут и мистър Сегундус бързаха към Къщата на сенките в горещия следобед, те се тревожеха, че мистър Норел може да научи за пътешествието им (защото благодарение на адмиралите и министрите, които му изпращаха почтителни писма и го посещаваха в дома му, славата на мистър Норел растеше с всеки изминал час). Приятелите се бояха да не би магьосникът да си помисли, че мистър Хънифут е нарушил условията на договора. Затова те се погрижиха колкото може по-малко хора да знаят за пътуването им, потеглиха рано сутринта, без да предупредят когото и да било, отидоха пеша до една ферма, където наеха коне, и поеха по заобиколен път към Къщата на сенките.

В края на прашния бял път се издигаше висока порта. Мистър Сегундус слезе от коня, за да я отвори. Портата беше направена от хубаво кастилско ковано желязо, но от ръждата желязото бе придобило наситен тъмночервен цвят, а първоначалните орнаменти се бяха полуразпаднали и изкривили. Ръката на мистър Сегундус се покри с ръждиви следи, като че ли милион изсъхнали и стрити на прах рози бяха оформени в призрачно подобие на порта. Кованото желязо беше украсено с малки барелефни изображения на злобни, присмехулни лица, алени като тлеещи въглени и разпадащи се от ръжда, сякаш онази част от Ада, която сега обитаваха тези езичници, се надзираваше от разсеян демон, оставил пещта си да се нагорещи до червено.

Зад портата се простираха хиляди бледи рози, високи, окъпани в слънце брястове, ясени и кестени, които сякаш кимаха в чистото синьо небе. Имаше четири високи фронтона, множество дълги сиви комини и прозорци с каменни решетки. Но Къщата на сенките беше рухнала преди повече от век и градежът й се състоеше поравно от клони бъз и шипка и от сребрист варовик, от ухаещ на слънце бриз, желязо и дърво.

— Сякаш сме в Другите земи — каза мистър Сегундус и в ентусиазма си притисна лице към портата, от което по него останаха следи като от стрити на прах рози^[2]. Той отвори портата и въведе коня си в имението. Мистър Хънифут го последва. Двамата завързаха конете си край каменен фонтан и тръгнаха из градината.

Земята около Къщата на сенките може би не заслужаваше наименованието „градина“. От сто години никой не я бе поддържал. Но не можеше да се нарече и гора. Нито пущинак. В английския език няма дума, подходяща да опише състоянието на градината на магьосник двеста години след смъртта му. Тя беше по-обрасла и по-неподредена от всяка градина, която мистър Сегундус и мистър Хънифут бяха виждали досега.

Мистър Хънифут се радваше на всичко, което виждаше. Той ахна при вида на голямата алея с брястове, където дърветата тънеха в море от яркорозови цветове напръстник. Бурно се възхити на дърворезба, изобразяваща лисица, понесла в уста малкото си. Весело изрази възторга си от магическата атмосфера на това място и заяви, че дори мистър Норел би могъл да научи нещичко от идването си тук.

Но в действителност мистър Хънифут не беше много чувствителен към атмосфери, докато мистър Сегувдус, от друга страна, се чувстваше неловко. Струваше му се, че градината на Авесалом му оказва странно въздействие. Докато с мистър Хънифут се разхождаха из нея, няколко пъти му идваше да заговори някого, когото уж познава отдавна. Или да попадне на място което сякаш бе виждал и преди. Но всеки път, точно когато беше на път да си спомни какво е искал да каже, мистър Сегувдус откриваше, че е взел за човек сянка, паднала върху някой розов храст. Главата на стария познат се оказваше клонка, обрасла с бледи рози, ръката му — друга клонка. Мястото което му се струваше познато, пейзажи, напомнящи детските му години, бяха случайно преплетени храсти с жълти цветове, полюшващи се клони бъз и озарена от слънце стена. Впрочем мистър Сегундус не можеше да се сети кой е старият познат или кое е мястото. Това го разтревожи до такава степен, че след половин час той предложи на мистър Хънифут да поседнат за малко.

— Скъпи ми приятелю! — възкликна мистър Хънифут. — Какво има? Болен ли сте? Много сте блед и ръцете ви треперят. Защо не казахте по-рано?

Мистър Сегундус прокара ръка по челото си и малко колебливо каза, че според него тук действа някаква магия. Определено има чувството, че е така.

— Магия? — попита мистър Хънифут. — Но каква магия би могло да има тук? — той нервно се огледа, сякаш очакваше всеки момент иззад някое дърво да изскочи мистър Норел. — Смея да предположа, че днешната жега ви е замаяла. На мен самия ми е доста горещо. Ама какви глупаци сме ние с вас да се подлагаме на това! Ето го лекът! Ето я прохладата! Сянката на високи дървета като тези край приятно ромолящ ручей като онзи там е най-доброто възстановително средство. Елате, мистър Сегундус, да поседнем!

Те седнаха на тревистия бряг на мътен поток. Топлият приятен въздух и уханието на рози успокоиха и утешиха мистър Сегундус. Очите му се затвориха. Отвориха се. Пак се затвориха. Отвориха се — бавно и тежко…

Той почти веднага започна да сънува.

На тъмно място пред него се издигаше висока врата. Тя беше изваяна от сребристосив камък, който леко блестеше сякаш на лунна светлина. Рамката й от двете страни бе оформена по подобие на двама мъже (или може би само на един, защото двамата изглеждаха еднакви). Мъжът като че ли се подаваше от стената и Джон Сегундус веднага разпозна в него магьосник. Лицето му не се виждаше ясно, но достатъчно, за да личи, че е младо и хубаво. На главата си мъжът носеше шапка с остър връх и гарванови криле от двете страни.

Джон Сегундус мина през вратата и в първия момент видя само черно небе, звезди и вятър. После забеляза, че всъщност това е стая, но разрушена. Въпреки това по стените, или каквото бе останало от тях, висяха картини, гоблени и огледала. Фигурите на гоблените се движеха и разговаряха помежду си, а част от огледалата не показваха вярно отражение на стаята: някои като че ли отразяваха съвсем други места.

В далечния край на помещението на колеблива смесица от лунна светлина и пламъци от свещи на масата седеше жена. Тя носеше облекло със старинна кройка, ушито от много повече плат, отколкото Джон Сегундус би сметнал за необходимо или дори възможно, състоящо се от една-единствена дреха. Цветът бе странно, древно, наситено синьо, а по дрехата подобно на звезди блестяха редки диаманти. Докато Джон Сегундус вървеше към нея, жената вдигна очи — странно коси очи, по-раздалечени, отколкото е прието да се смята за красиво, и на голямата й уста се появи усмивка, чието значение той не можа да разгадае. Трепкащата светлина от свещите загатваше за червен цвят на косата, също толкова наситен, колкото и синьото на роклята.

Изведнъж в съня на Джон Сегундус се появи още едно лице — джентълмен, облечен в модни дрехи. Той като че ли ни най-малко не се изненада при вида на изискано (макар и доста старомодно) облечената дама, но силно се учуди от присъствието на Джон Сегундус, протегна ръка, стисна го за рамото и го разтърси…

Мистър Сегундус установи, че мистър Хънифут го е стиснал за рамото и леко го разтърсва.

— Моля да ме извините! Но понеже крещяхте насън, реших, че може би ще искате да ви събудя.

Мистър Сегундус погледна зашеметен приятеля си.

— Сънувах сън. Много странен сън! И той разказа съня си на мистър Хънифут.

— Какво невероятно магическо място! — възкликна последният с одобрение. — Сънят ви, пълен с толкова причудливи символи и предзнаменования, е поредното доказателство за това!

— Но какво означава? — попита мистър Сегундус.

— О! — възкликна мистър Хънифут и се замисли. — Казвате, че дамата е била облечена в синьо? Синьото означава… чакайте да помисля… Безсмъртие, непорочност и вярност, символизира Юпитер и може да бъде свързано с калаен предмет. Уф! Какво ни говори това?

— Нищо, струва ми се — каза мистър Сегундус и въздъхна. — Да продължим разходката.

Мистър Хънифут, който нямаше търпение да види още неща, с готовност се съгласи и предложи да разгледат вътрешността на Къщата на сенките.

На безмилостната слънчева светлина къщата извисяваше мъгляв синьозелен силует в небето. На влизане в Голямата зала мистър Сегундус изкрещя.

— Какво? Какво има пък сега? — попита мистър Хънифут стреснат.

От двете страни на вратата се издигаха каменни статуи на Краля Гарван.

— Видях тези статуи в съня си — каза мистър Сегундус.

Щом влязоха в Голямата зала, той се заозърта. От огледалата и картините, които беше видял насън, отдавна не бе останало нищо. Полуразрушените стени бяха обрасли с люляк и бъз. Кестени и ясени образуваха сребристозелен таван, през който се подаваха късчета синьо небе. Тънки златисти треви и свиларка покриваха с дантелени плетеници зеещите каменни прозорци.

В далечния край на стаята се виждаха смътните очертания на две фигури, облени в слънчева светлина. По пода се въргаляха странни предмети, които приличаха на магически принадлежности: изписани листа хартия, съдържащи части от заклинания, сребърен леген, пълен с вода и полуизгоряла свещ върху древен месингов свещник.

Мистър Хънифут поздрави двете призрачни фигури и едната му отвърна със строго официален тон, а другата се провикна:

— Хенри, това е той! Това е човекът! Същият, когото ти описах! Виждаш ли? Дребен човек с толкова черни коси и очи, че прилича на италианец, макар че косите му са започнали да побеляват. Но изражението на лицето му е така кротко и срамежливо, че несъмнено е англичанин! Опърпано палто, цялото прашно и в кръпки, разнищено на китките — той се е опитал да го прикрие, като подреже конците. О, Хенри, несъмнено това е човекът! Хей, сър! — внезапно извика силуетът на мистър Сегундус. — Представете се!

Горкият мистър Сегундус така се стъписа, като чу това подробно описание на външността и палтото си от напълно непознат човек, а и самото описание бе толкова унищожително! Крайно неучтиво. Докато се опитваше да събере мислите си, непознатият пристъпи в сянката на един ясен, който закриваше дупка в северната стена на залата, и за пръв път в реалния си живот мистър Сегундус видя Джонатан Стрейндж.

Мистър Сегундус заговори някак колебливо (защото си даваше сметка колко странно ще прозвучат думите му):

— Виждал съм ви, сър — насън, струва ми се. Това само ядоса Стрейндж още повече.

— Сънят беше мой, сър! Аз съзнателно го предизвиках. Мога да представя доказателства и свидетели, че сънят е мой. Мистър Удхоуп — той посочи човека до себе си — ме видя да го сънувам. Мистър Удхоуп е свещеник, пастор на енория в Глостършир — не вярвам някой да се усъмни в думите му! Аз съм по-скоро на мнение, че в Англия сънищата на един джентълмен са негова лична работа. Надявам се да има закон за това, а ако няма, мисля, че Парламентът непременно трябва тутакси да приеме такъв! Не е редно външен човек да се самопоканва в чужди сънища.

Стрейндж млъкна, за да си поеме дъх.

— Сър! — възкликна мистър Хънифут разгорещен. — Ще ви помоля да се обръщате към този джентълмен с по-голямо уважение. Вие нямате щастието да го познавате така, както го познавам аз, но ако имахте тази чест, щяхте да знаете, че едва ли има нещо по-чуждо на природата му от това да обижда околните.

Стрейндж нададе възглас на раздразнение.

— Със сигурност е много необичайно хора да влизат в чужди сънища — каза Хенри Удхоуп. — Може би всъщност това не е същият сън?

— О, боя се, че е съвсем същият — отвърна мистър Сегундус с въздишка. — Още когато влязох в градината, ми се стори, че в нея има множество невидими врати и че аз минавам последователно през тях, а после заспах и сънувах сън, в който присъстваше този джентълмен. Много се обърках. Знаех, че не аз съм оставил тези врати открехнати и че не аз съм ги отворил, но не ме беше грижа. Исках само да видя какво има зад тях.

Хенри Удхоуп гледаше мистър Сегундус така, сякаш не му е станало съвсем ясно.

— Но аз все пак мисля, че не може да е бил същият сън, разбирате ли? — обясни той на мистър Сегундус като на глупаво дете. — Какво точно сънувахте?

— Дама в синя рокля — отвърна мистър Сегундус. — Предположих, че това е мис Авесалом.

— Ами разбира се, че беше мис Авесалом! — възкликна Стрейндж с крайна досада, сякаш не можеше да понесе, че събеседникът му споменава нещо толкова очевидно. — Но за съжаление дамата имаше среща с един джентълмен и естествено се смути, като завари двама, затова побърза да изчезне — Стрейндж поклати глава. — В Англия има най-много петима души с претенции да се занимават с магия, но един от тях трябваше непременно да дойде тук и да осуети срещата ми с дъщерята на Авесалом. Не мога да повярвам. Аз съм най-злополучният човек в Англия. Бог ми е свидетел, толкова се трудих, за да предизвикам този сън! Трябваха ми три седмици денонощен труд, за да подготвя заклинанията за призоваване, а колкото до…

— Но това е забележително! — прекъсна го мистър Хънифут. — Това е прекрасно! Как! Дори мистър Норел не би дръзнал да опита подобно нещо!

— О! — възкликна Стрейндж на думите на мистър Хънифут. — Не е толкова сложно, колкото ви се струва. Първо трябва да отправите покана към дамата — всяко заклинание за призоваване може да свърши работа. Аз използвах Ормскърк^[3].

Разбира се, трудното беше да го нагодя така, че мис Авесалом и аз да влезем в съня ми по едно и също време — Ормскърк е толкова абстрактно заклинание, че човекът, когото призоваваме, може да попадне кажи-речи на всяко място по всяко време и да сметне, че е изпълнил задължението си — а това, признавам, не беше лесна задача. И все пак трябва да призная, че не съм недоволен от резултата. След това трябваше да отправя заклинание към себе си, за да заспя магически сън. Разбира се, бях чувал за подобни заклинания, но, честно казано, никога не бях виждал как се прави и затова ми се наложи да измисля свое — то, смея да кажа, е доста слабо, но какво можех да сторя?

— Всемогъщи Боже! — възкликна мистър Хънифут. — Нима искате да кажете, че на практика цялата тази магия е ваше собствено изобретение?

— Е, ами… — започна Стрейндж. — Колкото до това… разполагах с Ормскърк и построих всичко въз основа на него.

— О! Но дали Хедър-Грей не би било по-добра основа от Ормскърк? — попита мистър Сегундус^[4]. — Простете, аз не съм практикуващ магьосник, но Хедър-Грей винаги ми се е струвал по-благонадежден от Ормскърк.

— Наистина ли? — попита Стрейндж. — Разбира се, чувал съм за Хедър-Грей. Наскоро започнах да си кореспондирам с един джентълмен от Линкълншир, който твърди, че притежава екземпляр от „Анатомия на Минотавъра“ на Хедър-Грей. Значи си струва да се прочете, така ли?

Мистър Хънифут заяви, че Хедър-Грей не е кой знае какво и че книгата му е най-помпозната безсмислица, която може да съществува, мистър Сегундус възрази, което заинтригува Стрейндж още повече и той почти забрави, че би трябвало да е ядосан на мистър Сегундус.

Та кой би могъл да се ядосва дълго на мистър Сегундус? Смея да твърдя, че на този свят има хора, способни да изпитват неприязън към добротата и дружелюбието и да се дразнят от любезността, но с радост ще кажа, че Джонатан Стрейндж не беше сред тях. Мистър Сегундус се извини, че е развалил магията му, и Стрейндж с усмивка и поклон каза, че мистър Сегундус не бива да се тревожи повече за това.

— Сър, няма защо да питам — каза Стрейндж на мистър Сегундус — дали сте магьосник. Лекотата, с която влизате в сънищата на други хора, е свидетелство за силата ви. Но и вие сте магьосник, нали, сър? — обърна се той към мистър Хънифут.

Горкият мистър Хънифут! Такъв директен въпрос, насочен към такова болно място! В душата си той все още бе магьосник и не му беше приятно да си спомня за тази своя загуба. Отговори, че съвсем доскоро се е занимавал с магия, но са го принудили да се откаже от заниманията си. Направил го е изцяло против волята си. Изучаването на магията, на добрата английска магия, според него е най-благородното занимание на света.

Стрейндж го погледна с известно учудване.

— Но аз не ви разбирам. Как може някой да ви накара да се откажете от заниманията си против вашата воля?

Мистър Сегундус и мистър Хънифут разказаха как са били членове на Ученото общество на магьосниците от Йорк и как обществото е било унищожено от мистър Норел.

Мистър Хънифут попита Стрейндж какво е мнението му за мистър Норел.

— О! — възкликна Стрейндж усмихнат. — Мистър Норел е светецът покровител на английските книгопродавци.

— Извинете, сър? — попита мистър Хънифут.

— О, името на мистър Норел се споменава навсякъде, където се продават книги, от Нюкасъл до Пензънс — обясни Стрейндж. — Книжарят ви се усмихва, покланя се и казва: „А, сър, закъснели сте! Имах много книги по магия и история, но всичките ги продадох на един много учен джентълмен от Йоркшир.“ Това винаги се оказва Норел. Ако желаете, можете да купите онова, което Норел е оставил. Обикновено откривам, че книгите, оставени от Норел, са идеални за подпалки.

Естествено, мистър Сегундус и мистър Хънифут изгаряха от желание да опознаят Джонатан Стрейндж, а той като че ли не по-малко желаеше да разговаря с тях. Затова след като всяка от страните зададе и отговори на обичайните въпроси („Къде сте отседнали?“ „О, в «Джордж» в Ейвбъри.“ „Прекрасно, ние също.“), бързо бе решено четиримата джентълмени да препуснат обратно към Ейвбъри и да вечерят заедно.

След като излязоха от Къщата на сенките, те спряха на вратата с изображенията на Краля Гарван и се разговориха за това дали мистър Сегундус или мистър Хънифут са посещавали древната кралска столица Нюкасъл на север. Господата не бяха ходили там.

— Врати като тази там се срещат на всеки ъгъл — обясни Стрейндж. — Първата такава врата е изработена още когато кралят е живял в Англия. В този град накъдето и да се обърнеш, кралят те гледа от някоя тъмна прашна арка, сякаш ще изскочи насреща ти — той се усмихна иронично. — Но лицето му винаги остава скрито и той не проронва и дума.

В пет часа господата седнаха да вечерят в салона на странноприемница „Джордж“. Мистър Хънифут и мистър Сегундус намериха Стрейндж за много приятен и разговорлив събеседник. Хенри Удхоуп, от друга страна, се хранеше чинно и когато приключи с вечерята, се загледа през прозореца. Мистър Сегундус се притесни, че Удхоуп може да се чувства пренебрегнат, затова се обърна към него и похвали магията, която Стрейндж е направил в Къщата на сенките.

Хенри Удхоуп се изненада.

— Нямах представа, че това е повод за поздравления — отвърна той. — Стрейндж каза, че не е направил нищо особено.

— Но как, скъпи ми господине! — възкликна мистър Сегундус. — Кой знае кога за последно някой в Англия е правил подобно нещо!

— О, аз не разбирам нищичко от магия. Струва ми се, че това е просто мода — виждал съм статии за магически подвизи в лондонските вестници. Но един духовник няма време за подобни четива. Впрочем познавам Стрейндж от дете, той има много непостоянен характер. Учудвам се, че увлечението му по магията трае вече толкова дълго. Смея да предположа, че той скоро ще се отегчи от това, както от всичко останало досега.

При тези думи Хенри Удхоуп стана от масата и каза, че смята да се поразходи из селото. Пожела приятна вечер на мистър Хънифут и мистър Сегундус и ги остави.

— Горкият Хенри — каза Стрейндж, след като мистър Удхоуп си тръгна. — Предполагам, че ужасно сме му досадили.

— Много мило от страна на приятеля ви, че ви придружава в това пътуване, след като самият той не се интересува от целта му — отбеляза мистър Хънифут.

— О, несъмнено! — отвърна Стрейндж. — Но все пак, знаете ли, той беше принуден да дойде с мен, защото у дома му е много скучно. Хенри ми гостува за няколко седмици, но домът ми се намира в много отдалечен район, а аз съм доста погълнат от заниманията си.

Мистър Сегундус и мистър Хънифут попитаха Стрейндж откога се занимава с магия.

— От миналата пролет.

— Но вие сте постигнали толкова много! — възкликна мистър Хънифут. — И то за по-малко от две години! Скъпи мистър Стрейндж, това е забележително!

— О, мислите ли? На мен ми се струва, че не съм направил почти нищо. Но и не знаех към кого да се обърна за съвет. Вие сте първите събратя магьосници, които срещам, и най-чистосърдечно ви предупреждавам, че възнамерявам да ви задавам въпроси до сутринта.

— Ще се радваме да ви помогнем с каквото можем — отговори мистър Сегундус, — но аз не вярвам да ви бъдем кой знае колко полезни. Ние винаги сме се занимавали само с теория на магията.

— Прекалено сте скромен — заяви Стрейндж. — Помислете например колко повече неща сте прочели в сравнение с мен.

И така мистър Сегундус започна да изброява автори, които Стрейндж не беше чувал, а Стрейндж малко разхвърляно си записваше имена и заглавия, като използваше ту малък бележник, ту гърба на сметката, а веднъж дори дланта си. После започна да разпитва мистър Сегундус за книгите.

Горкият мистър Хънифут! Толкова му се искаше да вземе участие в този интересен разговор! Всъщност той дори го правеше, заблуждавайки по-скоро себе си с малки хитрини.

— Кажете му да прочете „Езикът на птиците“ на Томас Ланчестър — намесваше се мистър Хънифут, обръщайки се към мистър Сегундус вместо към Стрейндж. — О, знам, че имате особено мнение за нея, но мисля, че от Ланчестър има какво да се научи.

На това мистър Стрейндж отвърна, че доколкото му е известно, преди не повече от пет години в Англия е имало четири екземпляра от „Езика на птиците“: един в книжарница в Глостър, втори в частна библиотека на джентълмен магьосник от Кендъл, трети е бил собственост на ковач край Пензънс, получил я като частично плащане за поправка на желязна порта, а четвърта е служела за запушване на дупка в прозореца на мъжкото училище до катедралата в Дърам.

— Но къде са те сега? — възкликна мистър Хънифут. — Защо не сте купили една от тях?

— Всеки път, щом отидех на някое от тези места, научавах, че Норел е бил там преди мен. Изкупил ги е всичките — каза мистър Стрейндж. — Никога не съм виждал този човек, но той ме дебне на всяка крачка. Затова прибегнах до плана да извикам някой мъртъв магьосник и да му задам въпросите си. Предположих, че една дама ще бъде по-снизходителна към молбата ми и избрах мис Авесалом^[5].

Мистър Сегундус поклати глава.

— Това средство за придобиване на знания ми се вижда повече драматично, отколкото практично. Не можахте ли да измислите по-лесен начин? В края на краищата в Златния век на английската магия книгите са били далеч по-голяма рядкост, отколкото сега, но пак е имало хора, които са ставали магьосници.

— Аз изучих историята и биографиите на Ауреатите, за да разбера как са започнали — каза Стрейндж, — но изглежда, в онези времена е било прието щом някой открие, че притежава способности да прави магии, незабавно да потегли към дома на друг, по-възрастен и по-опитен магьосник, за да му предложи да стане негов чирак^[6].

— Тогава трябва да се обърнете за помощ към мистър Норел! — възкликна мистър Хънифут. — Наистина трябва. О, да, знам какво мислите — каза той, като видя, че мистър Сегундус се готви да възрази, — Норел е малко затворен, но какво от това? Сигурен съм, че мистър Стрейндж ще съумее да преодолее неговата необщителност. Защото въпреки недостатъците на характера си мистър Норел не е глупав и ще оцени големите предимства от това да има такъв помощник!

Мистър Сегундус имаше много възражения срещу този план, най-вече силната неприязън на мистър Норел към другите магьосници, но с целия ентусиазъм на енергичната си натура мистър Хънифут горещо отстояваше идеята си и не предвиждаше никакви пречки пред осъществяването й.

— О, съгласен съм — каза той, — че Норел никога не се е отнасял благосклонно към нас, магьосниците теоретици. Но смея да предположа, че ще се отнася другояче към магьосник със способности, равни на неговите.

Самият Стрейндж като че ли нямаше нищо против идеята, той изпитваше искрено любопитство към мистър Норел. Всъщност мистър Сегундус заподозря, че Стрейндж вече е взел решение как да постъпи, затова постепенно остави на събеседниците си да разсеят съмненията и възраженията му.

— Това е велик ден за Великобритания, сър! — провикна се мистър Хънифут. — Вижте колко много постигна един магьосник. Помислете само какво биха направили двама! Стрейндж и Норел! О, това звучи добре!

Мистър Хънифут няколко пъти повтори „Стрейндж и Норел“ с такъв приповдигнат тон, че Стрейндж много се смя.

Но подобно на повечето добродушни хора, мистър Сегундус лесно променяше мнението си. Като гледаше мистър Стрейндж — висок, усмихнат и самоуверен, — той не се съмняваше, че геният на младия магьосник ще получи признанието, което заслужава, независимо дали мистър Норел ще му помогне или ще му попречи; но на следващата сутрин, когато Стрейндж и Хенри Удхоуп си тръгнаха, мислите му се върнаха към всички онези магьосници, които мистър Норел умишлено бе съсипал, и мистър Сегундус започна да се пита дали двамата с мистър Хънифут не са подвели младия Стрейндж.

— Не мога да се отърся от мисълта — каза той, — че щяхме да направим далеч по-добре, ако бяхме предупредили мистър Стрейндж да избягва мистър Норел. Вместо да го окуражаваме да търси помощта му, трябваше да го посъветваме да се скрие от него!

Но мистър Хънифут изобщо не проумяваше.

— На никой джентълмен не подобава да се крие — отговори той — и ако мистър Норел поиска да навреди на мистър Стрейндж, което аз не мога да допусна, уверен съм, че мистър Стрейндж пръв ще го разбере.