Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (34)

34
НАКРАЙ ПУСТИНЯТА

Ноември 1814 година

СТИВЪН И ДЖЕНТЪЛМЕНЪТ с коса като глухарче вървяха по улиците на непознат град.

— Уморихте ли се, сър? — попита Стивън. — Аз със сигурност съм уморен. Вървим от часове.

Джентълменът избухна в писклив смях.

— Драги ми Стивън! Та ние пристигнахме само преди миг! Дотогава вие се намирахте в дома на лейди Поул и бяхте принуден да вършите слугинска работа по волята на злия й съпруг!

— О! — възкликна Стивън, осъзнал, че последното, което си спомня, е как чистеше сребърните прибори в малката си стаичка до кухнята, но това му се струваше толкова отдавна — о, преди цяла вечност.

Той се огледа. Тук нямаше нищо, което да му е познато. Дори миризмата на мястото — смесицата от подправки, кафе, гниещи зеленчуци и печено месо — беше нова за него.

Стивън въздъхна.

— От магията е, сър. Толкова ме обърква. Джентълменът топло стисна ръката му.

Градът се издигаше на стръмен склон. Нямаше нормални улици, само тесни пътеки, състоящи се предимно от стъпала, които се виеха нагоре и надолу между къщите. Самите къщи бяха съвсем прости, дори, бихме казали, строги. Стените от пръст и глина, боядисани в бяло, вратите от най-просто дърво, както и капаците на прозорците. Стъпалата по улиците също бяха боядисани в бяло. В целия град като че ли нямаше нито едно цветно петно, което да зарадва окото: нито цвете в саксия на прозореца, нито шарена играчка, забравена от някое дете пред вратата. Да вървиш по тези тесни улици, каза си Стивън, е все едно да се луташ из гънките на огромна ленена кърпа.

Беше призрачно тихо. Докато ходеха нагоре-надолу по тесните стълби, те дочуваха боботенето на плътни гласове, които долитаха от къщите, но нямаше нито смях, нито песен, нито възторжен детски глас. От време на време срещаха по някой местен жител, величествен, с мургаво лице, облечен в бяла роба и бели панталони и с бял тюрбан на главата. Всички носеха бастуни, дори младите мъже, макар че всъщност никой от тях не изглеждаше особено млад: жителите на този град се бяха родили стари.

Срещнаха само една жена (поне джентълменът с коса като глухарче каза, че това е жена). Тя стоеше до съпруга си, облечена от главата до петите в една-единствена дреха с цвят на сянка. Стивън я видя в гръб и — съвсем в тон с призрачната атмосфера на мястото — когато жената бавно се обърна към него, той забеляза, че лицето й не беше лице, а гъсто бродирана тъкан в същия мрачен нюанс като останалата част от облеклото й.

— Тези хора са много странни — прошепна Стивън. — Но като че ли никак не се учудват, че ни виждат тук.

— О! — възкликна джентълменът. — Това е част от магията, която направих: да изглеждаме точно като тях. Те са напълно убедени, че ни познават още от детството си. Нещо повече, скоро ще откриете, че ги разбирате отлично и те също ви разбират, макар че езикът им е неразбираем дори за сънародниците им, които живеят на двадесет и пет мили от тук!

Стивън си каза, че сигурно е част от магията и това, че жителите на града не забелязват на какъв висок глас говори джентълменът и как думите му отекват във всяко белосано кътче наоколо.

Улицата, по която слизаха, завиваше и рязко свършваше с нисък зид, построен, за да не позволява на разсеяните пешеходци да паднат от хълма. От тук се виждаше околният пейзаж. Пред тях под безоблачно небе се простираше пуста долина от бял камък. Духаше горещ вятър. Това беше свят, оголен от всяка възможна плът и останал само по кости.

Стивън започваше да мисли, че това място е сън или част от завладялата го магия, но джентълменът с коса като глухарче въодушевено му съобщи, че се намират в…

— Африка! Земята на предците ви, драги ми Стивън!

„Но предците ми не са живели тук — помисли си Стивън. — Сигурен съм. Тези хора са по-мургави от англичаните, но по-светли от мен. Предполагам, че са араби.“

На глас той каза:

— Тръгнали ли сме за някъде, сър?

— Да видим пазара, Стивън!

Стивън се зарадва да чуе това. Тишината и пустотата го потискаха. На пазара сигурно щеше да има шум и оживление.

Но пазарът на този град се оказа много любопитно място. Той се намираше близо до високите градски стени край голяма дървена порта. Там нямаше сергии, нямаше тълпи от хора, нетърпеливи да разгледат стоките. Вместо това всички, които имаха желание да купят нещо, седяха мълчаливо на земята със скръстени ръце, докато пазарен служител — нещо като аукционер — разнасяше стоките и ги показваше на вероятните им купувачи. Той съобщаваше последната предложена цена и купувачът или клатеше глава, или предлагаше по-висока. Нямаше особено разнообразие от стоки: няколко топа тънко платно и бродирани дреболии, но най-вече килими. Когато Стивън сподели видяното със спътника си, джентълменът отвърна:

— Религията им е много строга, Стивън. Почти всичко им е забранено освен килимите.

По време на тъжната си разходка из пазара Стивън гледаше тези мъже, чиито усти бяха постоянно затворени от страх да не изрекат някоя забранена дума, чиито погледи постоянно отбягваха забранени гледки, чиито ръце постоянно се въздържаха от някое забранено действие. Стори му се, че единственото, което правят, е да водят полуживот. Те спокойно можеха да минат за видения от сън или призраци. В тихия град сред тихия пейзаж само горещият вятър като че ли живееше пълнокръвно. Стивън си каза, че не би се изненадал, ако един ден вятърът издуха града заедно с всичките му обитатели.

Двамата с джентълмена седнаха в един ъгъл на пазара под окъсан кафяв навес.

— Защо сме тук, сър? — попита Стивън.

— За да поговорим на спокойствие, Стивън. Случи се нещо много сериозно. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но всичките ни прекрасни планове бяха най-грубо осуетени и това отново е дело на магьосниците! По-безчестна двойка мъже не е имало на света! Мисля, че единственото им удоволствие е да демонстрират презрението си към нас! Но един ден, вярвам…

Джентълменът беше далеч по-усърден в обидите си към магьосниците, отколкото в изясняването на мисълта си, затова мина известно време, докато Стивън разбере какво точно се е случило. Изглежда, че Джонатан Стрейндж бе посетил краля на Англия, по каква причина — джентълменът не обясни, и очевидно последният беше отишъл в Уиндзор с първоначалното намерение да провери какво прави магьосникът и след това да види краля на Англия.

— … Сам не знам защо, но по някаква причина досега не бях посещавал Негово величество. Открих, че той е много приятен възрастен човек! Толкова почтителен към мен! Разговаряхме надълго и нашироко! Той много страдаше от жестокото отношение на поданиците си. Англичаните изпитват голямо удоволствие от това да унижават великите и благородните. Много велики личности в историята са страдали от злобните им гонения — хора като Чарлс I, Юлий Цезар и най-вече ние с вас!

— Моля да ме извините, сър. Но споменахте за планове. Какви планове имате предвид?

— О, плановете да ви направим крал на Англия, разбира се! Нима сте забравили?

— Не, нищо подобно. Но…

— Е, не знам какво е мнението ви, драги ми Стивън… — започна джентълменът и без да дочака да научи, продължи: — Но признавам, че ставам безпокоен в нетърпението си великата ви съдба да се изпълни от само себе си. Много ми се иска да предваря закъсняващата фортуна и да ви направя крал. Кой знае? Може би ми е отредено да бъда благородният инструмент, който ще ви издигне до високото положение, което ви се полага по право! Нищо не ми изглежда по-вероятно! Е, докато кралят и аз разговаряхме, изведнъж ми хрумна, че първата стъпка от плана ми да ви направя крал е да се отърва от него. Забележете, че не желаех зло на стареца. Тъкмо обратното! Обгърнах душата му с нежност и го направих по-щастлив, отколкото се беше чувствал от дълги години насам. Но това не задоволяваше магьосника! Тъкмо бях започнал да изплитам магията си, когато той заработи срещу мен. Приложи древна феина магия с голяма сила. Не съм бил по-изненадан през живота си! Кой би могъл да предположи, че той ще знае такова нещо?

Джентълменът прекъсна за кратко тирадата си, точно колкото Стивън да успее да вметне:

— Много съм ви признателен за загрижеността, сър, но трябва да отбележа, че настоящият крал има тринадесет синове и дъщери, най-големият от които вече управлява страната. Дори ако кралят умре, короната ще премине към един от тях.

— Да, да! Но всички деца на краля са дебели и глупави. Кой би искал да го управляват такива грозници? Когато хората на Англия разберат, че вместо това трябва да ги управлявате вие, Стивън — въплъщение на самата изисканост и чар, чийто благороден лик би стоял така добре върху монета, — е, те ще бъдат наистина много глупави, ако тутакси не се възрадват и не се втурнат да ви подкрепят!

Стивън си помисли, че джентълменът познава характера на англичаните далеч по-зле, отколкото предполага.

В този миг разговорът им бе прекъснат от варварски звук — някой надуваше голям рог. Няколко души се втурнаха да затворят големите градски порти. Като предположи, че над града е надвиснала опасност, Стивън тревожно се огледа.

— Сър, какво става?

— О, тези хора имат обичай да затварят портите всяка нощ, за да не влязат зли неверници — обясни отегчен джентълменът. — Така те наричат всички други освен себе си. Но кажете, какво мислите, Стивън? Какво трябва да направим?

— Да направим ли, сър? Какво имате предвид?

— Магьосниците, Стивън! Магьосниците! Сега ми е ясно, че щом чудното ви предопределение започне да се сбъдва, те непременно ще се намесят. Макар че какво ги интересува кой е крал на Англия — не мога да разбера. Предполагам, че понеже самите те са грозни и глупави, предпочитат да имат крал, който е като тях. Не, те са наши врагове и следователно наш дълг е да намерим начин да ги разгромим. Отрова? Ножове? Пистолети?…

Аукционерът се приближи и протегна към тях поредния килим.

— Двадесет сребърни монети — обяви той бавно и дълбокомислено, сякаш произнасяше пророчество за съдбата на целия свят.

Джентълменът с коса като глухарче погледна замислен килима. — Възможно е, разбира се — каза той, — да се затвори човек в шарката на килим за хиляда години. Това е особено зла участ и аз я пазя за хора, които дълбоко са ме наранили — като тези магьосници! Безкрайното повторение на цветове и шарки — да не говорим за досадния прах и унизителните петна — неизменно докарва затворника до пълна лудост! Той излиза от килима твърдо решен да отмъсти на целия свят и тогава магьосниците и героите на епохата са принудени да обединят усилия, за да го убият или, както по-често става, да го затворят повторно за още хиляда години на някое още по-ужасно място. И така с всяко хилядолетие той става все по-луд и все по-зъл. Да, килими! Може би…

— Благодаря — побърза да каже Стивън на аукционера, — но нямаме желание да купим килима. Моля, сър, продължете нататък.

— Прав сте, Стивън — отбеляза джентълменът. — Каквито и недостатъци да имат, тези магьосници се оказаха много ловки в отклоняването на магии. Трябва да намерим друг начин да сломим духа им, така че те да нямат воля да ни се противопоставят! Да ги накараме да съжаляват, че изобщо са се захванали с магия!