Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (41)

41
СТЕЪРКРОС

Краят на септември — декември 1815 година

 

ЩАСТИЕТО КАТО ЧЕ ЛИ все не искаше да се усмихне на мистър Сегундус. Той бе дошъл да живее в Йорк с намерението да се наслаждава на компанията и разговорите с множеството градски магьосници. Но едва пристигнал в града, всички останали магьосници бяха лишени от правото да упражняват професията си по силата на договор с мистър Норел и мистър Сегундус остана сам. Оскъдните му средства се стопиха и през есента на 1815 година той бе принуден да си търси работа.

— И не може да се очаква — сподели с въздишка мистър Сегундус на мистър Хънифут, — че ще печеля много. Какво умея да върша?

Мистър Хънифут не можеше да остави приятеля си в беда. — Пишете на мистър Стрейндж! — посъветва го той. — Той може би се нуждае от секретар.

Нищо не би доставило по-голямо удоволствие на мистър Сегундус от това да работи за Джонатан Стрейндж, но вродената му скромност не му позволяваше да предложи услугите си. За него бе недопустимо да се изтъква по този начин. Мистър Стрейндж щеше да се чуди как да му отговори. Можеше дори да помисли, че мистър Сегундус се смята за равен с него!

Мистър и мисис Хънифут увериха приятеля си, че ако мистър Стрейндж не одобри идеята, ще му го каже направо, така че няма нищо лошо в това да попита. Но мистър Сегундус беше неумолим.

Следващото предложение обаче му допадна повече.

— Защо не разпитате из града за момчета, които биха искали да учат магия? — попита мистър Хънифут. Той имаше внуци на пет и на седем години — възраст, подходяща за започване на обучение, и тази тема живо го занимаваше.

Така мистър Сегундус стана учител по магия. Освен на момчета той преподаваше и на няколко малки госпожици, чието обучение традиционно се състоеше от френски език, немски език и музика, но които се увличаха по теория на магията. Скоро го наеха да дава уроци и на по-големите им братя, мнозина от които мечтаеха да станат магьосници. За младите мъже със склонност към учение, които не желаеха да се посветят на църквата или на правото, магията бе много привлекателен предмет, особено след триумфа на Стрейндж по бойните полета на Европа. В края на краищата, времето, когато духовниците се проявяваха на бойното поле, бе отдавна отминало, а адвокатите не бяха стъпвали на война.

През ранната есен на 1815 година мистър Сегундус получи поръчка от бащата на един от учениците си. Този джентълмен, чието име беше Палмър, бе дочул за продажбата на една къща в северния край на графството. Мистър Палмър нямаше намерение да я купува, но приятел му беше казал, че в нея има библиотека, която си струва да се разгледа. Самият мистър Палмър бе твърде зает, за да отиде да я види. И макар да се доверяваше на слугите си за много други неща, образоваността не беше сред качествата им, затова той помоли мистър Сегундус да отиде вместо него, за да провери колко книги има в библиотеката, какво е състоянието им и дали си струва да се купят.

Стеъркрос Хол беше най-голямата сграда в село, което иначе се състоеше от няколко каменни къщурки и ферми. Самото село Стеъркрос се намираше на много затънтено място, заобиколено от всички страни от кафяви пусти тресавища. Високи дървета го пазеха от бури и ветрове, но същевременно го правеха да изглежда мрачно и зловещо. Навсякъде в селото се издигаха порутени каменни зидове и порутени каменни обори. Беше много тихо: човек се чувстваше така, сякаш се намира накрай света.

Файтонът мина по стар и утъпкан мост за коне над дълбок ручей с буйно течаща вода. По повърхността на тъмната, почти черна вода бързо се носеха яркожълти листа, които чертаеха фигури в движението си. На мистър Сегундус се стори, че фигурите приличат на магически писмена. „Както и много други неща“ — каза си той.

Самата къща представляваше ниска, продълговата, неугледна сграда, направена от същия тъмен камък като останалите къщи в селото. Запуснатите градини и дворове бяха покрити с плътни килими от есенни листа. Трудно можеше да се намери човек, който би купил подобна къща. Тя беше твърде голяма за ферма, но и твърде мрачна и отдалечена за семеен дом. Можеше да послужи за дом на енорийски свещеник, само че в селото нямаше църква. Би могла да се използва за странноприемница, но старият коларски път, минавал някога през селото, отдавна беше обрасъл с растителност и от него бе останал единствено мостът.

Никой не отвори на мистър Сегундус. Той забеляза, че предната врата е открехната. Струваше му се неучтиво просто да влезе, но след няколко минути безрезултатно тропане по вратата размисли.

Къщите, подобно на хората, са склонни към известна ексцентричност, когато прекарват твърде много време в самота: тази къща беше архитектурен еквивалент на стар джентълмен в опърпан халат и износени чехли, който става и си ляга по необичайно време и който води дълги разговори с приятели, невидими за другите хора. Докато обикаляше в търсене на някого, който да го приеме, мистър Сегундус се озова в стая, пълна с порцеланови форми за сирене, наредени една върху друга. В друга стая имаше купчини чудновати червени дрехи, каквито той не бе виждал никога досега — нещо средно между работни дрехи и свещенически раса. В кухнята почти не се виждаха обичайните кухненски съдове, но имаше череп на алигатор в стъклен сандък: черепът се усмихваше широко и крайно самодоволно, макар че мистър Сегундус недоумяваше защо. Имаше една стая, до която можеше да се стигне само по странна поредица от стъпала и стълбища. В нея висяха картини, очевидно подбрани от възторжен любител на батални сцени: те изобразяваха битки между мъже, битки между момчета, боеве с петли, бикоборство, боеве с кучета, битки между кентаври и дори поразителна сцена на схватка между бръмбари. В друга стая нямаше нищо освен къщичка за кукли, сложена на маса по средата. Къщичката за кукли представляваше точно копие на истинската къща, с изключение на това, че в къщичката няколко красиво облечени кукли се радваха на мирно и практично съжителство; те правеха кукленски сладкиши и кукленски хляб, развличаха приятелите си с миниатюрен клавесин, изграеха на казино с мънички карти, учеха миниатюрни деца и вечеряха с печени пуйки с големината на нокътя на палеца на мистър Сегундус. Този живот бе в странен контраст с мрачната безмълвна действителност.

Мистър Сегундус остана с впечатлението, че е надзърнал във всички стаи, но така и не бе открил библиотеката и все още не беше срещнал нито един човек. Той се приближи към малка врата, скрита зад едно стълбище. Зад нея имаше малка стаичка — почти с големината на килер. Мъж в зацапан бял сюртук седеше с крака на масата, пиеше бренди и се взираше в тавана. След известно убеждаване той се съгласи да заведе госта в библиотеката.

Първите десет книги, които мистър Сегундус разгърна, не бяха нищо особено — проповеди и нравоучения от миналия век или животоописания на хора, от които никой не се интересуваше. Следващите петдесет бяха почти същите. Той започна да мисли, че работата му скоро ще приключи. Но неочаквано се натъкна на много интересни и необичайни трудове по геология, философия и медицина. Това му вдъхна оптимизъм.

Мистър Сегундус се труди напрегнато в продължение на два-три часа. По едно време му се стори, че чува към къщата да се приближава файтон, но не обърна внимание. Внезапно изпита силен глад. Не знаеше дали в къщата ще му предложат обяд, а най-близката странноприемница беше далеч. Мистър Сегундус отиде да потърси мързеливия мъж в малката стаичка, за да го попита какво може да се намери за хапване. Той тутакси се изгуби в лабиринта от стаи и коридори. Започна да отваря всички врати наред, като се чувстваше все по-гладен и все по-ядосан на мързеливия прислужник.

Изведнъж мистър Сегундус се озова в старомоден салон с тъмна дъбова ламперия и камина с размерите на малка триумфална арка. Пред него на големия перваз на прозореца седеше красива млада дама и се взираше в дърветата и високите голи хълмове отвън. Той тъкмо забеляза, че кутрето на лявата и ръка липсва, когато дамата изчезна — или може би е по-правилно да се каже, че се промени. На перваза сега седеше значително по-възрастна и по-едра жена — приблизително на възрастта на мистър Сегундус, — облечена във виолетова копринена рокля, с индийски шал на раменете и малко кученце в скута. Тази дама седеше в абсолютно същата поза като предишната и гледаше през прозореца със същото печално изражение.

Мистър Сегундус забеляза всички тези подробности в рамките на няколко секунди, но впечатлението, оставено от двете дами, се запечата необичайно ярко в съзнанието му — почти неестествено ярко, като видения на човек в треска. Това разтърси цялото му същество, обърка сетивата му и той загуби съзнание.

Когато дойде на себе си, мистър Сегундус лежеше на пода и над него се бяха надвесили две дами, които се тюхкаха тревожно и уплашено. Въпреки замайването си той бързо забеляза, че никоя от двете не е младата дама с липсващото кутре, която бе зърнал на влизане в стаята. Едната беше дамата с кученцето, която мистър Сегундус видя след изчезването на първата, а другата беше слаба русокоса жена на същата възраст с невзрачно лице и фигура. Оказа се, че тя е била в стаята през цялото време, но е седяла зад вратата, затова мистър Сегундус не я е видял.

Двете дами не му позволиха нито да стане, нито да помръдне. Те едва му позволяваха да говори, като строго го предупреждаваха, че може отново да припадне. Подложиха възглавници под главата му и го завиха с одеяла, за да не настине (той възрази, че и без това му е топло, но те не искаха и да чуят). Предложиха му ароматна лавандулова вода и амоняк. Затвориха вратите, за да не става течение. Мистър Сегундус започна да подозира, че дамите са прекарали поредния скучен ден и затова, когато непознат джентълмен е влязъл в стаята им и е рухнал на пода, това по-скоро ги е зарадвало.

След четвърт час подобно лечение домакините му позволиха да седне на стол и да пийне слаб чай без чужда помощ.

— Грешката е изцяло моя — каза дамата с кученцето. — Фелоуз ми каза, че един джентълмен от Йорк е дошъл да разгледа книгите. Трябваше да ви се представя по-рано. За нас беше голям шок да се появите така!

Дамата се казваше мисис Ленъкс. Другата беше компаньонката й мисис Блейк. Те живееха в Бат и сега бяха дошли в Стеъркрос, за да може мисис Ленъкс да види за последно къщата, преди да я продаде.

— Глупаво е, нали? — обърна се мисис Ленъкс към мистър Сегундус. — Къщата стои празна от много време. Отдавна трябваше да я продам, но в детските си години прекарах тук няколко лета, през които се чувствах особено щастлива.

— Все още сте много блед, сър — отбеляза мисис Блейк. — Хапвали ли сте нещо днес?

Мистър Сегундус призна, че е много гладен.

— Фелоуз не предложи ли да ви донесе обяд? — учудено попита мисис Ленъкс.

По всяка вероятност Фелоуз беше мързеливият слуга в малката стаичка. Мистър Сегундус реши да не й казва, че едва е накарал Фелоуз да стане от масата и да отговори на въпросите му.

За щастие мисис Ленъкс и мисис Блейк бяха донесли със себе си много храна и в настоящия момент Фелоуз я приготвяше. След половин час двете дами и мистър Сегундус седнаха да обядват в трапезария с дъбова ламперия и меланхоличен изглед към няколко есенни дървета. Единственото дребно неудобство беше, че поради нездравото състояние на мистър Сегундус дамите му предложиха леки, лесни за храносмилане ястия, а той беше много прегладнял и копнееше за говежди пържоли и горещ пудинг.

Мисис Ленъкс и мисис Блейк се радваха, че имат компания, и разпитваха госта си надълго и нашироко за живота му. Те останаха заинтригувани, когато научиха, че мистър Сегундус е магьосник: никога досега не бяха срещали човек с тази професия.

— Намерихте ли магически текстове в библиотеката ми? — попита мисис Ленъкс.

— Нито един, мадам — отвърна мистър Сегундус. — Но магическите книги, особено ценните, са рядкост. Много бих се изненадал да намеря такива тук.

— Сега, като се замисля, ми се струва, че имаше няколко — каза мисис Ленъкс. — Но ги продадох преди много години на един джентълмен, който живееше край Йорк. Между нас казано, господинът ми се видя малко неразумен, защото ми плати огромна сума за няколко стари безполезни книги. Може би все пак се е оказал достатъчно разумен.

Мистър Сегундус беше сигурен, че „джентълменът, който живееше край Йорк“, не е платил на мисис Ленъкс и четвърт от истинската стойност на книгите, но няма полза такива неща да се казват на глас, затова той любезно се усмихна и запази мнението си за себе си.

Мистър Сегундус разказа на дамите за учениците си, за това колко са умни и колко са усърдни в учението.

— След като ги окуражавате с такива похвали — благо отбеляза мисис Блейк, — при вас те ще се справят далеч по-добре, отколкото при всеки друг учител.

— О, не знам дали е така — отвърна мистър Сегундус.

— Досега не съм си давала сметка — каза мисис Ленъкс замислена — колко популярно е станало изучаването на магията. Мислех, че се ограничава с онези двама магьосници в Лондон — как се казваха? Мистър Сегундус, може би следващата крачка е училище за магьосници? Несъмнено натам ще насочите енергията си, нали?

— Училище! — възкликна мистър Сегундус. — О, но това ще изисква — е, не знам какво точно ще изисква, но най-малкото пари и сграда.

— Може би ще има затруднения в набирането на ученици? — попита мисис Ленъкс.

— Не, нищо подобно! Веднага се сещам за четирима млади господа. — И ако пуснете обяви…

— О, но аз за нищо на света не бих направил това! — възкликна мистър Сегундус потресен. — Магията е най-благородното призвание — е, второто най-благородно призвание след църквата. Не можем да го петним с търговски начинания. Не, аз бих обучавал само млади хора с частни препоръки.

— В такъв случай остава само някой да ви даде малко пари и сграда. Няма нищо по-лесно от това. Смея да предположа, че приятелят ви мистър Хънифут, за когото говорите с такова уважение, с радост би ви заел пари. Предполагам, че би искал на него да окажете тази чест.

— О, не! Мистър Хънифут има три дъщери, най-прелестните момичета на света. Едната е омъжена, другата — сгодена, а третата още не може да се реши. Не, мистър Хънифут трябва да мисли за семейството си. Парите са му нужни.

— Тогава мога с чиста съвест да ви споделя намерението си! Защо аз не ви заема парите?

Мистър Сегундус се стъписа и няколко секунди не можа да се съвземе, за да отговори.

— Много сте любезна, мадам! — произнесе той със запъваме.

Мисис Ленъкс се усмихна.

— Не, сър. Не съм. Ако магията е толкова популярна, колкото казвате — а аз, разбира се, ще се допитам и до мнението на други хора, — тогава мисля, че печалбата ще бъде прилична.

— Но опитът ми в търговските дела е плачевно скромен — каза мистър Сегундус. — Ще се страхувам да не направя грешка и да не изгубя парите ви. Не, вие сте много любезна и аз ви благодаря от все сърце, но се налага да откажа.

— Е, ако не ви харесва да дължите пари — знам, че не на всекиго се харесва, — това може лесно да се разреши. Училището ще бъде мое, само мое. Аз ще поема разходите и риска. Вие ще бъдете директор на училището и имената ни ще стоят едно до друго в проспекта. В края на краищата, какво по-добро предназначение може да се намери за къщата ми от това да бъде училище за магьосници? Като жилище тя има много недостатъци, но като училище разполага със значителни предимства. Намира се на отдалечено място. Няма горички и паркове. Младите господа няма да се развличат нито с комар, нито с лов. Удоволствията им ще бъдат много ограничени и така ще имат време да залягат над учението.

— Аз не бих приел младежи, които играят комар! — отвърна възмутен мистър Сегундус.

Мисис Ленъкс отново се усмихна.

— Не вярвам приятелите ви някога да са имали повод да се тревожат за вас — освен че този зъл свят бързо би се възползвал от толкова почтен човек.

След вечеря мистър Сегундус се върна в библиотеката и рано вечерта се сбогува с двете дами. Разделиха се най-дружески с обещание от страна на мисис Ленъкс скоро да го покани в Бат.

На връщане той си отправи строго предупреждение да не възлага надежди на тези чудесни планове за взаимна бъдеща полза и благополучие, но не можа да пропъди идеалистичните картини, в които се виждаше как преподава на младите господа и как те бележат изключителен напредък, как Джонатан Стрейндж идва на посещение в училището, как учениците му със задоволство научават, че техният учител е приятел и довереник на най-прочутия магьосник на новото време, как Стрейндж му казва: „Това е прекрасно, Сегундус. Много съм доволен. Браво!“

Той се прибра у дома след полунощ и трябваше да впрегне цялата си воля, за да не се втурне незабавно към дома на мистър Хънифут да му съобщи новината. Но рано на другата сутрин, когато отиде у тях, възторгът на семейство Хънифут нямаше край. Те преливаха от щастие, каквото той не си бе позволил да изпита. Мисис Хънифут, която все още бе запазила голяма част от момичешкия си възторг, даде израз на чувствата си, като хвана ръцете на съпруга си и затанцува с него около масата със закуската. След това улови мистър Сегундус за ръце и продължи танца си с него, а когато и двамата магьосници отказаха повече да танцуват, мисис Хънифут продължи сама. Единственото, за което мистър Сегундус съжаляваше (и то съвсем малко), беше, че мистър и мисис Хънифут не се изненадаха от случилото се така, както той очакваше: мнението им за него бе толкова високо, че те не виждаха нищо кой знае колко изключително в това, че заради него богата възрастна дама иска да създаде училище.

— Тя има голям късмет, че ви е открила! — заяви мистър Хънифут. — Защото кой по-добре от вас би ръководил училище за магьосници? Никой!

— И в края на краищата — разсъждаваше мисис Хънифут — за какво друго би могла да използва парите си? Бедната бездетна дама!

Мистър Хънифут беше убеден, че съдбата на мистър Сегундус е решена. Оптимизмът му не позволяваше да мисли другояче. Но все пак той бе живял достатъчно дълго на света, за да придобие трезви делови навици, затова каза на мистър Сегундус, че трябва да разпитат за мисис Ленъкс, да разберат коя е и дали наистина е толкова богата, колкото изглежда.

Те писаха до един приятел на мистър Хънифут, който живееше в Бат. За щастие, мисис Ленъкс беше добре известна с богатството си дори в града, който бе любимо място на богатите и високопоставените хора. Говореше се, че богата по рождение, тя се омъжила за още по-богат съпруг. Съпругът й починал млад, но това не я огорчило особено, защото й дало възможност да проявява на воля действения си темперамент и съобразителността си. Мисис Ленъкс увеличила богатството си с добри инвестиции и грижливо управление на земите и имотите си. Прочула се със своята дързост и решителност, с многото си благотворителни начинания и с топлотата в отношенията с приятелите си. Тя имала къщи във всички части на кралството, но живеела основно в Бат с компаньонката си мисис Блейк.

Междувременно мисис Ленъкс задаваше същите въпроси за мистър Сегундус и вероятно остана доволна от отговорите, защото го покани в Бат, където обсъдиха и бързо взеха решение за всички подробности около бъдещото училище.

Следващите месеци преминаха в ремонтиране и подготвяне на Стеъркрос Хол. Покривът течеше, два комина бяха запушени и част от кухнята беше рухнала. Мистър Сегундус се ужаси, когато научи колко ще струва всичко.

Той пресметна, че ако не почисти втория комин, използва стари селски пейки и дървени столове, вместо да купува нови мебели, и ограничи броя на слугите до три, ще спести 60 лири. Писмото му по този повод предизвика незабавен отговор от страна на мисис Ленъкс: според нея мистър Сегундус не харчеше достатъчно. Всички ученици щяха да бъдат от добри семейства, щяха да разчитат на топлина и удобства. Тя го посъветва да наеме прислуга от девет души плюс иконом и френски готвач. Настоя да се сменят всички мебели в къщата и избата да се зареди с хубави френски вина. Приборите за хранене, пишеше мисис Ленъкс, трябва да са сребърни, а сервизите — от Уеджууд.

В началото на декември мистър Сегундус получи поздравително писмо от Джонатан Стрейндж, който обещаваше да посети училището идната пролет. Но въпреки всички благопожелания и усилия мистър Сегундус не можеше да се отърси от предчувствието, че училището никога няма да заработи, че ще се случи нещо, което да попречи на начинанието му. Тази мисъл се бе загнездила някъде в дълбините на съзнанието му и той не можеше да направи нищо, за да я потисне.

Една сутрин в средата на декември мистър Сегундус пристигна в Стеъркрос Хол и завари някакъв мъж да седи в непринудена поза на стълбите. Макар да нямаше спомен да го е виждал по-рано, той веднага го позна: мъжът бе въплъщение на лошия късмет, унищожителят на всички надежди и мечти на мистър Сегундус. Посетителят беше облечен в черно палто със старомодна кройка, износено и опърпано като това на мистър Сегундус, а ботушите му бяха опръскани с кал. С дългата си черна коса той приличаше на вестител на съдбата от лоша пиеса.

— Мистър Сегундус, не можете да направите това! — каза той с йоркширски акцент.

— Моля? — попита мистър Сегундус.

— Училището, сър. Трябва да се откажете от тази своя идея за училище!

— Какво? — кресна мистър Сегундус, като храбро се престори, че не знае, че мъжът изрича неизбежната истина.

— Хайде, сър — продължи чернокосият мъж, — познавате ме и знаете, че когато кажа нещо, то става — независимо колко и вие, и аз съжаляваме за това.

— Но вие грешите — не се предаваше мистър Сегундус. — Аз не ви познавам. Поне не помня някога да съм ви виждал.

— Аз съм Джон Чайлдърмас, слугата на мистър Норел. За последно разговаряхме преди девет години край Катедралата в Йорк. Докато се ограничавахте с неколцина ученици, мистър Сегундус, аз си затварях очите. Нищо не казвах и мистър Норел беше в пълно неведение за действията ви. Но редовно училище за подрастващи магьосници — това е друго нещо. Твърде амбициозен сте, сър. Той знае. Той знае и желае незабавно да приключите с тази работа, мистър Сегундус.

— Но какво общо имат мистър Норел и желанията му с мен? Аз не съм подписвал договора. Сигурно знаете, че не съм сам в начинанието си. Сега имам приятели.

— Това е вярно — каза Чайлдърмас леко развеселен. — И мисис Ленъкс е много богата, делова и предприемчива жена. Но има ли приятели във всяко министерство на кабинета като мистър Норел? Има ли същото влияние като него? Спомнете си Ученото общество на магьосниците, мистър Сегундус! Спомнете си как го унищожихме!

Чайлдърмас изчака няколко секунди и тъй като разговорът очевидно беше приключил, закрачи към обора.

След пет минути се появи на едър дорест кон. Мистър Сегундус стоеше в предишната си поза: със скръстени ръце, вторачен в каменната настилка.

Чайлдърмас сведе поглед към него.

— Съжалявам, че трябваше да свърши така, сър. И все пак не всичко е загубено, нали? Тази къща е еднакво подходяща за всякакво училище, не непременно за магьосническо. Като ме гледате, може и да не предполагате, но аз съм изискан човек с широк кръг от познанства сред високопоставените хора. Направете друго училище и следващия път, когато чуя някой лорд или дама да търси подобно заведение за малките си наследници, ще ги изпратя при вас.

— Не искам да правя друго училище! — сърдито отсече мистър Сегундус.

Чайлдърмас го изгледа с кривата си усмивка и се отдалечи.

Мистър Сегундус отиде в Бат и уведоми покровителката си за неприятната ситуация. Тя дълбоко се възмути, че някакъв джентълмен, когото никога не е виждала, си позволява да й казва какво бива и какво не бива да прави. Мисис Ленъкс написа гневно писмо на мистър Норел. Не получи отговор, но изведнъж банкерите, адвокатите и деловите й партньори започнаха да получават странни писма от вископоставени познати, пълни със загатнати оплаквания по повод училището на мистър Сегундус. Един от банкерите — заядлив и неотстъпчив старец — има неблагоразумето публично (във фоайето на Камарата на общините) да зададе въпроса какво го засяга някакво си училище за магьосници в Йоркшир. В резултат на това няколко дами и господа — приятели на мистър Норел — изтеглиха авоарите си от банката му.

Няколко вечери по-късно в гостната на мисис Хънифут в Йорк мистър Сегундус седеше оклюмал и се жалваше:

— Сякаш ме преследва зла съдба, размахва пред очите ми примамливи трофеи и след това отново си ги прибира.

Мисис Хънифут съчувствено зацъка с език, потупа го по рамото и занарежда същата осъдителна тирада по адрес на мистър Норел, с която през последните девет години утешаваше както мистър Сегундус, така и мистър Хънифут: а именно, че мистър Норел е особен джентълмен с множество капризи и приумици и че тя изобщо не го разбира.

— Защо не напишете на мистър Стрейндж? — изведнъж предложи мистър Хънифут. — Той ще знае какво да направи.

Мистър Сегундус вдигна глава.

— О, знам, че мистър Стрейндж и мистър Норел се разделиха, но въпреки това не бих искал да ставам причина за разпра помежду им.

— Глупости! — възкликна мистър Хънифут. — Не четохте ли последните броеве на „Съвременния магьосник“? Стрейндж иска точно това — да намери нещо в магията на Норел, което открито да нападне и по този начин да срути цялото здание на репутацията му. Повярвайте ми, той ще ви бъде задължен за предоставената възможност. Знаете ли, Сегундус, колкото повече мисля, толкова повече одобрявам тази идея!

Мистър Сегундус се съгласи.

— Нека само се посъветвам с мисис Ленъкс и ако тя не възразява, непременно ще направя както предлагате!

Невежеството на мисис Ленъкс по отношение на последните магически събития беше смайващо. Освен името и факта, че е свързан по някакъв начин с херцог Уелингтън, тя знаеше за Джонатан Стрейндж съвсем малко. Но мисис Ленъкс побърза да увери партньора си, че ако мистър Стрейндж не понася мистър Норел, отношението й към първия може да бъде единствено благосклонно. И така, на 20 декември мистър Сегундус изпрати на Стрейндж писмо, в което му съобщаваше за действията на Гилбърт Норел срещу училището в Стеъркрос Хол.

За съжаление, вместо да скочи в защита на мистър Сегундус, Стрейндж дори не му отговори.