Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (93)

Епилог

Два дни по-късно

— Мамка му. — Наш вдигна крак и се втренчи в кучешкото изпражнение, което се беше залепило за обувката му.

— Трябваше да те предупредя да внимаваш за това — каза Портър и извади ключовете си. — Тук това е нещо обичайно. Вероятно няма да се чувстваш у дома си, ако няма кучешки лайна пред входа.

Беше се спуснала нощ и градът бе оживен от светлини. Заедно със залязващото слънце се беше промъкнал хлад, но Портър се радваше, защото ободряващият студен въздух му напомняше, че е жив.

Двамата стояха пред жилищната сграда с апартамента му. Преди да му разрешат да се прибере у дома, лекарите го бяха задържали в болницата два дни, за да се уверят, че шевовете са добре. Очевидно му нямаха доверие, след като малко след операцията той беше избягал от болницата и бе преследвал сериен убиец по стълбите на десететажна сграда. Тревожеха се да не се е получила инфекция, но безпокойството им премина, защото Портър се възстановяваше чудесно.

— Не беше необходимо да ме водиш вкъщи. Щях да се справя.

Наш махна с ръка.

— Клеър щеше да ме побърка.

— Нямаш ми доверие.

— И това също. — Наш се приближи до тротоара и изстърга фъшкиите в ръба на бордюра.

Малко преди да напусне болницата, Портър получи телефонно обаждане от детектив Баумхард от Петдесет и първи участък. Харнъл Камбъл, човекът, който беше убил Хедър, някак беше успял да се измъкне под гаранция.

— Откъде е намерил половин милион долара този лайнар? — попита Наш.

— Ако е използвал гарант-посредник, нужни са му били само десет процента — изтъкна Портър.

— Ако обира квартални магазинчета, сигурно няма и тези пари.

— Вероятно има приятел наркопласьор или някой, който му дължи услуга. Няма значение. Баумхард смята, че имат убедително обвинение. Ще го осъдят, само че няма да е днес.

Наш повдигна рамене.

— Стига да реши да дойде на процеса.

— Не ми помагаш.

— Извинявай.

Двамата влязоха в преддверието и Портър отвори пощенската си кутия. Беше препълнена.

— Откога не си я отварял?

— От няколко дни. — Той прегледа купчината, взе телевизионния справочник за следващата седмица, напъха обратно останалите писма и затвори вратичката. Тръгна към стълбите, но Наш го хвана за рамото и го насочи към асансьора.

— Никакъв шанс. Следващата седмица ще работиш върху фигурата си. Никаква гимнастика, особено по стълби. Нареждане на лекаря.

— Ще се преместя някъде на първия етаж. Бишъп съсипа за мен стълбите и асансьорите — отговори Портър.

Наш натисна бутона за повикване. Вратите на асансьора се отвориха и двамата се качиха.

— Успяхте ли да откриете следите му? — На Портър му беше забранено да влиза в командния център и му беше заповядано да стои настрана от разследването, докато лекарят му позволи да участва, но той не можа да се сдържи. Мисълта, че Бишъп е на свобода, не му даваше покой.

— Проверихме повече от хиляда сигнала през последните няколко дни, но засега нищо сериозно. Забелязали са го в „Хард Рок“ край езерото и в Париж, онзи във Франция, не в Илинойс. Криминалистите претърсиха апартамента му и той явно не е живял там, само го е подредил за нас да го намерим. Кой знае къде е било мястото, което е наричал свой дом.

— Ами къщата от детството му? Онази от дневника? Намерихте ли я?

— Клоз търси из цялата страна къщи близо до езеро, които са изгорели през последните двайсет години, но все още на нищо не е попаднал. Има регистър на сертифицираните счетоводители, затова Клоз потърси човек на име Саймън Картър с финансов лиценз, но и там удари на камък. Освен това състави списък на всички автомобили „Плимут Дъстър“, регистрирани в страната, и намери повече от четири хиляди. Нямам представа какво ще правим с този списък. Вероятно това е задънена улица. Изискахме със съдебна заповед списъците на служителите в различните фирми на Талбът, но не открихме човек на име Картър, Фелтън Бригс или Франклин Кърби. Мисля, че дневникът е измислица, поредното отвличане на вниманието, федералните агенти пристигнаха вчера, четирима с черни костюми и още по-мрачно самочувствие. Искаха да превземат командния център, но аз ги настаних в отсрещната стая.

Портър се намръщи.

— Стаята със странната миризма?

— Да. Те са федерални агенти. Може би ще разберат откъде идва.

Вратите на асансьора се отвориха на четвъртия етаж. Двамата тръгнаха по коридора и спряха пред вратата на апартамента на Портър.

Той пъхна ключа в ключалката.

— Мисля, че дневникът е единственото реално нещо, което Бишъп ни позволи да видим за него. Искал е да знаем какви са произходът и миналото му.

— Е, мен ме интересува само бъдещето му.

Те влязоха вътре и Портър запали лампите. Очите му се насочиха към мястото на пода, където беше паднал, след като Бишъп го наръга с ножа.

— Кой почисти?

— Клеър идва вчера. Не искахме да се върнеш у дома и да завариш цялата бъркотия и тя изтегли късата клечка. И може би така беше най-добре. Аз щях да сложа килим или някоя саксия върху него. Петната от кръв придават характер на мястото. Трябва да видиш моя апартамент.

Портър можеше само да си го представя.

— Благодари й от мое име, когато я видиш.

Наш премести тежестта си на другия крак.

— Е, кога ще се върнеш на работа?

— Вероятно след една-две седмици. — Портър бръкна в хладилника и извади бира. — Искаш ли?

— Не мога. Все още съм на работа. — Наш се обърна към вратата. — Ще се отбия утре.

— Не е необходимо да ме проверяваш. Ще се оправя. Всичко ще бъде наред.

Наш се усмихна и кимна:

— Знам. Лека нощ, Сам.

— Лека нощ, Брайън.

Наш излезе и Портър заключи вратата и махна капачката на бирата. В леденостудената бира имаше нещо, което правеше всичко да изглежда по-добре.

От ъгловата масичка го гледаше снимката на Хедър. Той се приближи до нея и погали с пръст лицето й.

— Липсваш ми, бонбонче. — Взе новия си мобилен телефон и започна да набира гласовата й поща, но после го остави. — Приятни сънища, красавице.

Той изпи бирата, остави бутилката на масата и тръгна към спалнята.

Отначало не видя малката бяла кутия, поставена в другата страна на леглото, а когато я забеляза, помисли, че си въобразява, но тя беше там, малка бяла кутия, завързана с черна връв. Ръката му инстинктивно се стрелна към оръжието му, но Портър осъзна, че пистолетът не е в него.

Той заобиколи леглото и взе кутията, опитвайки се да успокои треперещите си ръце. Знаеше, че трябва да си сложи ръкавици; но му беше все едно. Дръпна връвта и я пусна на пода. Махна капака и погледна вътре.

Върху подложка от памук беше сложено човешко ухо. Плътта беше осеяна с пиърсинги — шест диамантчета и четири малки халки. Беше отрязано гладко, с хирургична точност. Памукът беше изпъстрен с кафяви капчици засъхнала кръв.

На вътрешната страна на долната месеста част на ухото с черни букви беше татуирана думата „филтър“.

Портър го позна веднага. Тарек беше посочил татуировката в Петдесет и първи участък.

На вътрешната страна на капака с тиксо беше залепена бележа, надраскана с почерка на Ансън Бишъп.

Сам,

Това е малък подарък от мен за теб…

Съжалявам, че не го чу как пищи.

Какво ще кажеш да ми върнеш услугата?

Малка размяна на услуги между приятели.

Помогни ми да намеря майка си.

Мисля, че е време с нея да си поговорим.

Б