Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (58)

58
Дневник

Плъхът беше мъртъв.

Докато вървях след майка и татко надолу по стълбите към мазето, това беше първото, което забелязах. Малкото му черно тяло приличаше на мокър парцал с очи. Главата му беше извита назад и краката му бяха разперени. Осакатеният гризач лежеше в малка локва кръв до походното легло, където седеше госпожа Картър. Свободната й ръка беше окървавена.

Тя се усмихна, когато ни видя. Страхът, който изпълваше очите й преди няколко часа, беше изчезнал, заменен с леденостуден поглед.

— Той ще ни убие всичките, да знаете. — И гласът й беше различен, спокоен и сдържан. Уверен.

— Кой? — попита баща ми, макар да бях сигурен, че знае за кого става дума. В съзнанието ми изникна въпросът откъде знае госпожа Картър кой или какво сме дошли да обсъдим, но тя очевидно знаеше. Много добре знаеше защо сме слезли тук.

— Тръгна ли си? Защото ако е така, очаквам скоро да дойде пак. — Госпожа Картър избърса окървавената си ръка в брезента на походното легло и после ритна мъртвия плъх, който се плъзна по пода на мазето, оставяйки червена диря. — Не трябваше да убивате съпруга ми.

Татко вдигна ръка и аз помислих, че ще я удари. Не можех да си представя, че той би направил такова нещо. Все ми казваше никога да не удрям жена дори ако тя ме удари, при това с нещо тежко. Нямаше оправдание да удариш жена. Никога. Баща ми спусна ръка, взе хавлия от пералната машина и я хвърли на госпожа Картър.

Тя се усмихна в знак на благодарност и избърса доколкото можа кръвта от ръката си.

— Ако ме пуснете да си вървя, ще се опитам да обясня какво се е случило, но не мисля, че той ще ми повярва. Дори да ми повярва, съмнявам се дали ще му пука.

— Той иска работните документи на съпруга ти. Каза, че работи за шефа на мъжа ти — рече татко.

Госпожа Картър наклони глава настрана.

— Е, това не е лъжа.

— Знаеш ли къде са?

Тя се усмихна отново, но не каза нищо и дръпна белезниците. Майка ми, която мълча по време на размяната на реплики, се хвърли към нея. Баща ми я хвана, когато тя скочи във въздуха в опит да нападне госпожа Картър. Майка ми се замята в хватката на татко. Ръцете й деряха въздуха, протягайки се към госпожа Картър.

— Какво си довела в къщата ми! — изкрещя тя.

Госпожа Картър се намръщи.

— Вие доведохте мен в къщата си. Не съм го искала. И не съм ти казвала да убиваш съпруга ми, смахната кучко.

Това вбеси майка ми и за секунда си помислих, че баща ми няма да може да я удържи, но той някак съумя да го направи. Уви ръце около врата й и й приложи задушаваща хватка, не достатъчно стегнато, за да я приспи в безсъзнание, но достатъчно, за да разбере, че той може да го направи, ако иска. Майка ми най-после се умири и застана неподвижно. Баща ми обаче не отпусна хватката и аз знаех защо. Когато ме учеше как да използвам задушаващата хватка, татко каза, че понякога жертвата се преструва, че заспива или че се подчинява, и в секундата, в която разхлабиш хватката, нанася удар. Обясни ми го не само за да се науча правилно да правя задушаващата хватка, но и за да знам какво да направя, ако някога я приложат на мен. Той дори ме научи как да се престоря, че съм припаднал. Баща ми беше изключително мъдър човек.

— Ако те пусна, трябва да ми обещаеш, че ще се държиш добре — прошепна той в ухото на майка ми.

Тя кимна и татко бавно спусна ръце. Остана готов да я сграбчи отново, ако майка ми предприеме нещо, но тя не го направи. Облегна се на пералната машина и гневно се втренчи в другата жена.

Баща ми отново отправи поглед към госпожа Картър.

— За кого работи съпругът ти?

— Не искаш ли да кажеш, за кого работеше съпругът ти?

Той махна пренебрежително с ръка.

— Въпрос на семантика.

Госпожа Картър се умълча и за пръв път, откакто беше дошла тук, видях, че в очите й се промъкна предишният страх. Тя се опита да го сдържи и да изглежда корава, но страхът беше там, непогрешим. Баща ми също го видя. Когато госпожа Картър най-после заговори, гласът й беше тих и слаб:

— Трябва да се махнем от тук, всичките.

Татко приклекна до походното легло и сложи ръка върху нейната.

— За кого работеше?

Тя погледна майка ми, после мен и след това отново баща ми.

— За престъпници. Десетина, може би повече. Дори няколко членове на фамилията Дженовезе. Помагаше им да укриват парите си.

Татко не трепна.

— Какво е взел от тях?

Госпожа Картър си пое дълбоко дъх, затвори очи и бавно го изпусна.

— Всичко. До последния цент.