Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (43)

43
Дневник

Татко остана доволен от уменията ми да приготвям багаж.

Когато той се прибра вкъщи един час по-рано, аз чаках навън с бейзболна бухалка в ръката.

Не харесвах особено много бейзбола, всъщност не бях почитател на спорта като цяло, но баща ми ме беше научил колко важен е външният вид и аз твърдо възнамерявах да го поддържам. Майка ми ме беше изпратила на пост и аз не можех да стоя навън и да гледам в земята, нали? Ето защо избрах бейзбола. Подхвърлях топката във въздуха и я улавях с лявата си ръка, след това с дясната и после пак с лявата. Опитен професионалист, който се забавлява. Мъчех се да не мисля за снимката, но образът оставаше всеки път, когато затворех очи. Майка ми и госпожа Картър, чисто голи и преплели тела. Отново хвърлих топката и започнах да броя всяко хващане — нещо, което да ми помогне да подредя мислите си, за да не се задържат на изображението, очевидното, за което не искаше да говори никой. Не знаех дали снимката все още е в джоба на майка ми, или тя й е намерила по-добро скривалище.

Баща ми слезе от колата, кимна одобрително и протегна ръка. Хвърлих му топката. Ръката му се стрелна и я грабна от въздуха със сръчността на играч от Висшата лига. Той завъртя топката между пръстите си и се приближи до мен.

— Тежък работен ден, а?

Татко често говореше закодирано — още един номер, който упражнявахме. Можехме да проведем цял разговор на определена тема, много добре знаейки, че говорим за нещо съвсем друго.

— Знаеш, това-онова — отвърнах, опитвайки се да не се усмихвам.

Между миганията очите ми се стрелнаха към колата на семейство Картър толкова бързо, движението на практика беше незабележимо, но баща ми го видя и устните му леко се разтеглиха в доволна усмивка.

Той вдигна глава към небето. Слънцето залязваше, приготвяйки се за нощен сън.

— Мисля, че ни очаква чудесна нощ, шампионе. Смятам да попитам дали майка ти иска да отидем на малка разходка с кола, да излезем в големия град. Ще държиш ли под око къщата, докато ни няма?

Думите, скрити между редовете, бяха съвсем ясни. Баща ми щеше да закара някъде колата на Картър и да я остави. Искаше майка ми да го следва, за да го върне у дома. Аз трябваше да наблюдавам госпожа Картър, докато те се приберат.

— Разбира се, татко! Можеш да разчиташ на мен!

Той ми подхвърли бейзболната топка и разроши косата ми.

— И това е самата истина.

Баща ми влезе в къщата и се появи десетина минути по-късно. Майка ми го следваше по петите. Тя ме погледна разтревожено, докато минаваше покрай мен, и се качи в колата на Картър. Вратата изскърца и се трясна. Мама нагласи огледалото за обратно виждане и очите й отново надникнаха към мен. Татко стоеше до поршето си и въртеше ключа между пръстите си.

— Няма да се бавим много, шампионе. Най-много два часа. Боя се, че взех майка ти, преди да е сготвила вечеря. Ще можеш ли да си направиш нещо сам?

Кимнах. Мама беше изпекла хубав пай с праскови по-рано през деня и го беше сложила да изстине на перваза на прозореца. В бюфета имаше и фъстъчено масло и желе. Щях да похапна хубаво.

— Забавлявайте се! — рекох с най-добрия си глас на възрастен.

Баща ми се усмихна, сложи на главата си любимата си шапка и седна зад волана. Включи двигателя, бавно излезе от алеята, подкара по улицата и се скри зад хълма на Бейкър Стрийт. Майка ми не го последва веднага. Когато се обърнах към къщата на семейство Картър, тя дори не беше запалила мотора на колата. Седеше зад волана, вперила очи в мен. Гледаше ме гневно. Направо ме заболя. Не лъжа. Очите й сякаш изстрелваха малки лазерни лъчи, които изгаряха кожата ми. Опитах се да издържа на погледа й. Татко все ми казваше, че е важно да гледаш човека в очите, колкото и неудобно да е положението, но аз не издържах и отместих поглед. Майка ми запали двигателя, включи на първа скорост със стържене на лоста и бързо потегли след баща ми.

На алеята на семейство Картър се спусна здрач. Лъчите на залязващото слънце трептяха над чакъла.

Пуснах бейзболната топка и влязох вътре.

Чух трясъците, преди да мина през вратата на кухнята, силно дрънчене на метал, разнасящо се от мазето.

Посегнах към дръжката, надявайки се, че вратата на мазето е заключена, но не беше. Валчестата месингова дръжка се превъртя и вратата се отвори. От долу отекваше равномерно дрънчене.

Слязох по стълбите.

Госпожа Картър стоеше до петното кръв на пода. Беше увила ръка около металната рамка на походното легло и я удряше във водопроводната тръба. Всяко замахване беше последвано от сумтене. Тя спускаше леглото, придърпваше го към себе си и се извиваше, използвайки тежестта на тялото си, за да й помогне да блъсне леглото. Като се имаше предвид, че едната й китка беше окована за водопроводната тръба, а другата — за рамката на леглото, беше истинско чудо, че не е счупила ръката си.

Когато леглото се удари в тръбата, видях, че тялото й се разтресе. Самите вибрации сигурно бяха болезнени.

Не знам дали ме видя, защото не каза нищо. Косата й беше разрешена и по челото й се стичаше пот.

— Мазето ще се наводни — подчертах, — ако някак съумеете да пробиете голяма тръба като тази. Водата ще напълни мазето вероятно за един час и вие, окована за тръбата и леглото, ще останете под повърхността.

Госпожа Картър си пое дълбоко дъх, отново премести на позиция леглото и се приготви да замахне.

— Ако счупя тръбата, ще измъкна белезниците от края и ще избягам.

— Тръбата ще се спука много преди да се счупи. И водата ще нахлуе. И без това е трудно да замахвате с леглото. Можете ли да си представите колко по-трудно ще бъде, когато се изливат стотици литри леденостудена вода? Не казвам, че сте измислили лош план. Само смятам, че има малък недостатък, това е всичко. Може би трябва да помислите малко повече, преди да продължите. И без това ми се струва, че се нуждаете от почивка.

Тя пусна походното легло. Белезниците дръпнаха китките й, заплашвайки да я съборят, но госпожа Картър се задържа.

— Няма да се опиташ да ме спреш, нали?

Повдигнах рамене.

— Искам да видя какво ще се случи.

Тя се втренчи гневно в мен. Очите й бяха зачервени и блестяха от сълзи. Дишаше тежко. Не можах да не се запитам от колко време работеше по малкия си проект. Майка ми вероятно я беше пренебрегнала. Обзаложих се, че госпожа Картър е удряла тръбата часове наред.

— Тогава не ти пука дали ще умра тук?

Не казах нищо.

— За теб няма значение дали ще се удавя, или родителите ти ще ме убият, така ли? Какво съм направила, за да заслужа това? Не съм наранила никого. Мъжът ми ме преби от бой, забрави ли?

Госпожа Картър се тръсна на ръба на походното легло и се нацупи.

Беше странно. Въпреки че тя беше по-голяма от мен, понякога съзирах много по-младо момиче в израженията и движенията й. Понякога съзирах много по-младо момиче от мен, несигурно и уплашено, момиче, което очаква някой възрастен (или момче) да нахлуе и да го спаси.

Сега, когато съм възрастен, и си припомням този момент, съзнавам, че съм виждал същото това изражение безброй пъти. Когато някой е в беда, очаква някаква авторитетна личност да му помогне. Мисля, че това е защото така става във филмите и по телевизията. Героят винаги пристига в последната минута, осуетява престъплението и спасява изпадналите в беда от сигурна смърт, когато всички други възможности за избор са изчерпани. След това идват сълзите, може би прегръдка, последвани от рекламна пауза, и после програмата продължава.

В реалния живот не става така. Виждал съм края на живота на повече хора, отколкото мога да преброя, и те всичките хранеха такива надежди до края — очите им поглеждат към вратата, очаквайки да се появи спасителят. Той обаче не идва. В реалния живот единственият спасител си самият ти.

Госпожа Картър беше успяла само да олющи боята на тръбата, нищо повече. Дори не я беше вдлъбнала. Беше се опитала обаче, а за мен това беше важно. Играта ставаше скучна, когато те се предадяха и се откажеха.

И тя щеше да се предаде. Рано или късно. Винаги го правеха.

— Ако ме пуснеш да си вървя, няма да кажа нищо — рече госпожа Картър. — Обещавам. Саймън беше лош човек. Така му се пада. Родителите ти ми направиха услуга. Освободиха ме от него. Длъжница съм им. Те не трябва да се тревожат за мен. Обещавам. Всички можем да се измъкнем безнаказано.

— Вие нарушихте правилата — казах тихо. — За жалост ще има последици.

— И как го направих? Като оставих съпруга си да ме пребие от бой?

— По-добре е да се замислите защо ви преби съпругът ви, не смятате ли?

От окото й се изтърколи още една сълза и се стече по лицето й. Тя се опита да я избърше, но белезниците задържаха ръцете й. Не можа да достигне лицето си.

Седнах на ръба на походното легло, извадих носна кърпа от задния си джоб и избърсах сълзата. Госпожа Картър ме гледаше втренчено, но не каза нищо.

— Намерих снимката — рекох.

— Каква снимка?

— О, мисля, че знаете коя снимка.

Лицето й пребледня.

— Трябва да я скриеш.

— Майка ми я взе. Не знам какво е направила с нея.

— Баща ти видя ли я?

— Още не. Но това не означава, че няма да я види.

— Но ти няма да му кажеш, нали?

Не казах нищо и предполагам, че това отговори на въпроса й.

— Ако види снимката, той ще нарани не само мен, но и майка ти. Това ли искаш?

Пак не казах нищо.