Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (33)

33
Дневник

Намерих поднос в бюфета и сложих на него няколко препечени филии, банан, портокалов сок и чаша корнфлейкс „Чириос“ (любимата ми закуска). Исках да добавя и мляко, но когато проверих в хладилника, видях, че в кутията е останала само една чаша. Баща ми обичаше прясно мляко и през ум не би ми минало да го ядосам, като взема последното, много добре знаейки, че майка ми не е купила ново, когато е ходила в супермаркета.

Стълбите, водещи към мазето, ми се сториха по-стръмни, отколкото последния път, когато бях слязъл по тях. Наблюдавах зорко чашата с портокаловия сок върху подноса. Течността се плискаше насам-натам, спираше, когато стигнеше до ръба, и после се устремяваше към другия край със следващата ми стъпка. Ако сокът се разлееше, щеше да намокри препечените филии, а аз нямаше да го допусна. Чувствах се достатъчно виновен, че подведох госпожа Картър снощи. Нямах намерение да утежнявам вината си с подгизнали препечени филии.

Майка ми тръгна нагоре по стълбите, когато аз се приближих до долу. Носеше кофа, няколко парцала и голяма четка за търкане на под. На ръцете си беше надянала дълги жълти гумени ръкавици, които стигаха до лактите й.

— Добро утро майко.

Тя ме погледна и се ухили.

— Каква добра душичка си ти! Гостенката ни ще остане страшно доволна, когато те види. Мънкаше нещо. Предполагам, че мечтаеше за едно хубаво ядене и нещичко, което да навлажни небцето й.

Докато минаваше покрай мен, майка ми отхапа от едната филийка и остави остатъка върху подноса.

— Погрижи се тя да разбере правилата. Няма да ми е приятно, ако започне лошо още в началото на престоя си.

Нямаше как да не се съглася.

— И не много светлина. Не искаме да вбесяваме баща ти с тлъста сметка за електричество.

— Да, майко.

Гледах я, докато тя се качи по стълбите. Острото ми обоняние долови мириса на смесица от влажен бакър и белина във въздуха.

Съзрях госпожа Картър миг преди тя да ме забележи. Майка ми (или вероятно баща ми) бяха оковали с белезници лявата й ръка за същата водопроводна тръба, за която беше закачен съпругът й само допреди няколко часа. Вместо да седи на пода, госпожа Картър беше настанена на старото походно легло на баща ми. Дясната й ръка беше окована за другата му страна. Веднъж татко ми каза, че донесъл походното легло от войната. Разнебитената вехтория, изглежда, беше свидетел на много сражения в отдавна отминали дни. Дебелият брезент беше протрит и изпокъсан и в избелелия зелен плат имаше няколко дупки. Металните крака, които несъмнено са блестели, когато са били нови, сега бяха потъмнели и покрити с ръжда. Рамката изскърца под тежестта й, когато госпожа Картър леко се премести вляво. Тя лежеше. Не можах да определя дали за удобство или по необходимост. Осветлението беше слабо. Майка ми беше угасила всички електрически крушки с изключение на една, която висеше гола на жица в средата на мазето. Въпреки че въздухът беше неподвижен, лампата леко се поклащаше и хвърляше плътни, танцуващи отблясъци по стените и пода.

Майка ми (или баща ми) предвидливо бяха сложили госпожа Картър от дясната страна на водопроводната тръба, оставяйки свободно пространството отляво, което по-рано беше заемал господин Картър. Яркочервената кръв, която се лееше свободно снощи, я нямаше, заменена от тъмно петно върху бетона. Майка ми сигурно я беше изтъркала със същия ентусиазъм, с който я беше проляла, но кръвта беше упорита любовница и не отпускаше хватката си, щом веднъж увиеше кривите си ръце около нещо, което харесваше. Постарах се да не забравя да предложа на майка да използва котешки изпражнения. Те не само че бяха абсорбент, но и замаскираха миризмата. Не можах да не се запитам дали госпожа Картър е разпознала мириса на кръвта и потта на съпруга си.

Едва не изпуснах подноса, когато тя се надигна и се втренчи в мен. Очите й бяха кръвясали и огромни. Госпожа Картър извика нещо, но устата й беше запушена, и не разбрах какво каза.

— Добро утро, госпожо Картър. Желаете ли закуска?

Тя се помъчи да си поеме дъх през кърпата в устата й. Носът й несъмнено беше запушен от толкова много плач, но аз се опитах да не мисля за това. Въпреки че беше преживяла една от не най-приятните си нощи, госпожа Картър пак беше доста хубава. Охлузванията и дясното й око бяха потъмнели. Лявото изглеждаше по-добре. Не беше съвсем нормално, но вече не беше подуто както преди няколко часа.

Оставих подноса в края на походното легло. Замислих се за главоболието, което ме беше посрещнало тази сутрин, и предположих, че по всяка вероятност нейното главоболие е по-лошо. Освен че я бяха пребили от бой, тя изпи много повече бърбън от мен и макар че, изглежда, имаше опит с алкохола, сериозно се съмнявах, че се е измъкнала без махмурлук.

— Искате ли малко клин?

Госпожа Картър ме погледна озадачено и аз осъзнах грешката си.

— Съжалявам. Малко „клин, клин избива“?

Тя продължи да ме гледа втрещено, леко наклонила глава наляво. Поне не пищеше.

— За главоболието ви? Татко има бърбън горе и една малка глътка извърши чудеса за мен. Знам, че е рано, но няма причина да прекарвате деня в болка.

Госпожа Картър бавно поклати глава, приковала поглед в мен.

Кимнах към подноса.

— Оставени сами, баща ми и аз не сме най-добрите готвачи. Може би утре майка ми ще сготви нещо. Сигурен съм, че ще бъде някакво лакомство. Ще ядете ли?

Тя кимна и се опита да седне в по-удобна поза. Белезниците дръпнаха лявата й китка. Госпожа Картър ме стрелна с гневен поглед и каза нещо зад кърпата в устата си.

Пристъпих по-близо до нея.

— Ако махна кърпата, обещавате ли да не пищите? Не бих ви обвинил, ако го направите, но ще бъде безполезно. Честно казано, писъците никога не стигат до горе. Няма начин да ви чуе някой навън.

Пъхнах пръсти под края на кърпата и я дръпнах надолу. В кожата на госпожа Картър имаше нещо. Бързото докосване ме накара да потреперя. Не се страхувам да кажа, че вероятно се изчервих и сърцето ми заблъска в гърдите.

Кърпата увисна на врата й и госпожа Картър си пое дълбоко дъх, изпусна го и пак вдъхна, и после още веднъж. Помислих си, че може би се задушава, и ми хрумна да изтичам горе да взема хартиена торбичка, но тя заговори с глух и прегракнал глас, несъмнено от пресъхнало гърло.

— Писъци?

Наклоних глава настрана.

— Ти каза, че писъците никога не стигат до горе, в множествено число. Правили ли са родителите ти това и преди?

— Кое?

— Това. — Госпожа Картър дръпна белезници, които издрънчаха върху водопроводната тръба.

— О! — Сведох поглед към подноса със закуската. — Не знам.

Тя Се намръщи.

— Не знаеш дали родителите ти са оковавали жена в мазето, а?

Протегнах ръка към портокаловия сок.

— Устата ви сигурно е пресъхнала. Сокът е прекрасен, все едно слънчева светлина в чаша.

— Не искам сок. Искам да ме пуснеш да си вървя. Моля те, пусни ме.

— Тогава банан? Мисля и аз да изям един. Купихме ги преди два дни и те са точно в онзи стадий между зелени и жълти, с лек аромат на недозрели, достатъчно за да ти изтръпнат устата.

— Пусни ме! — изкрещя госпожа Картър. Думите дращеха пресъхналото й гърло. — Пусни ме! Пусни ме! Пусни ме!

Въздъхнах.

— Ще ви сложа пак кърпата за секунда, докато ви обясня правилата. Съжалявам, госпожо Картър.

Тя се опита да се дръпне, но аз бях готов за нея. Сграбчих я за косата и рязко дръпнах назад главата й. Не исках да я нараня, но госпожа Картър не ми остави възможност за избор. Ножът ми беше малък, сгъваем джобен „Рейнджър“, който лесно криех в дясната си длан. Извадих го за секунда и с бързо изщракване отворих острието. Прободох врата й за миг и задържах окървавения връх пред нея, за да бъда сигурен, че тя ще го види. Раната не беше дълбока. Исках само да й пусна малко кръв и да й помогна да разбере, че мога да причиня значително по-големи поражения, ако имам желание.

Госпожа Картър изхленчи, приковала очи в ножа.

Напъхах кърпата в устата й със свободната си ръка и я пуснах. Всичко стана много бързо, но аз бях постигнал целта си. Врътнах китка и острието се прибра, а после пъхнах ножа в джоба на ризата си.

— Правилата са елементарни, госпожо Картър. Ще ми е необходима само една минута да ги обясня и после ще ви оставя да закусите. Сигурен съм, че умирате от глад.

Лицето й се зачерви от гняв.

— Обещавате ли да се държите добре, докато обяснявам правилата?

— Майната ти! — изкрещя тя зад кърпата.

Стъписах се. Колко грубо! Нима не се опитвах да й помогна?

— Ние не търпим такъв език в нашата къща, Лиза, дори от гостите ни — прогърмя зад гърба ми гласът на татко. Обърнах се и видях, че той стои в основата на стълбите и държи в ръката си чаша вдигащо пара кафе. Баща ми пристъпи по-близо. — Така се започва, с такъв език. Тези приказки бързо са последвани от грубост, а после гняв и омраза… Едно цивилизовано общество не се нуждае от това. Преди да се усетиш, всички ще хукнем голи по улиците, размахвайки брадви. Не можем да го допуснем, нали? Ние се опитваме да възпитаваме правилно нашето момче. Той уважава възрастните около него. Учи се от тях. — Татко протегна ръка и разроши косата ми. — Това момченце расте бързо и попива като гъба всичко. С майка му искаме да се погрижим да му внушим най-добрите ценности, преди да го пуснем в този голям, отвратителен и същевременно красив наш свят. И тук именно е ролята на правилата.

— Правилата произлизат от Трите мъдри маймунки — намесих се. Не се сдържах и развълнувано плеснах с ръце. — Някои хора ги наричат Трите мистични маймуни, но има и четвърта, която се казва…

— По-полека, синко. Когато разказваш виц, направо ли прескачаш към поантата?

Поклатих глава.

— Не, разбира се — продължи баща ми. — Същото важи за всяка хубава история. Първо започваш с малко предистория, ако е уместна, след това стигаш до същината на разказа и накрая завършваш със спретната малка панделка, с която да завържеш пакета. Не трябва да избързваш. Трябва да предвкусваш разказването като хубава пържола или любимия си сладолед.

Баща ми, разбира се, беше прав. Той винаги беше прав. Аз бях малко нетърпелив — недостатък, върху който сериозно възнамерявах да поработя.

— Защо не я разкажеш, татко? Ти разказваш историята много по-добре от мен.

— Ако нашата гостенка обещае да се държи добре, убеден съм, че мога да прекарам няколко минути с вас двамата и да ви я разкажа. В края на краищата, най-добре е тя да разбере правилата от самото начало, не си ли съгласен?

Кимнах.

Госпожа Картър ни гледаше втренчено с каменно изражение. Лицето й беше зачервено под синьо-черните напомняния за предишната вечер.

Баща ми придърпа обърната с дъното нагоре кофа, седна до мен и остави кафето си на бетонния под. Малка част от течността се изля и потъна дълбоко в петното кръв.

— Мъдрите маймуни са изобразени на скулптура над вратата на конюшнята на прочутия шинтоистки храм Тошогу в град Никко, Япония. Изваяни са от Хидари Джингоро през XVII век и се смята, че изобразяват жизнения цикъл на човека… Е, всички пана изобразяват жизнения цикъл, само вторият включва мъдрите маймуни. Жизненият цикъл се основава на учението на Конфуций.

— Не онзи от курабийките с късмети — изтърсих, — а истинският Конфуций. Той е бил китайски мислител, учител, политик и философ. Живял е някъде между 551 и 479 година преди Христа.

— Много добре, синко! — засия баща ми. — Конфуций е автор на някои от най-влиятелните китайски текстове и правила на поведение, които се използват и до днес не само в Китай, но и в по-голямата част на съвременния свят. Той наистина е бил мъдър човек. Някои твърдят, че идеята за маймуните е дошла в Япония от будистка легенда. Ако питате мен, никой не знае със сигурност. Такава силна пословица устоява на времето. Няма да се изненадам, ако един ден научим, че и Япония, и Китай са черпили мъдрост от още по-древен източник, който вероятно е дошъл от друг, още по-древен от него. Мъдрите маймуни може би датират от зората на човечеството.

Госпожа Картър го гледаше, без да мига. Баща ми продължи да разказва:

— Скулптурите, изобразяващи жизнения цикъл в храма Тошогу се състоят от общо осем пана. Маймуните са на второто пано. Някой може ли да ми каже имената им?

Аз, разбира се, знаех отговора и настойчиво вдигнах ръка. Ако също го знаеше, госпожа Картър предпочете да не участва.

Татко погледна мен, после нея и накрая пак мен.

— Ти вдигна ръка пръв. Кажи ни имената им.

— Мизару, Киказару и Ивазару.

— Правилно! Дайте на момчето напълно заслужена награда — ухили се баща ми. — Допълнителни точки, ако знаеш какво означават имената им…

На татко му беше ясно, че знам и това, но той обожаваше игрите, затова продължих с играта:

— Мизару означава „Не виждай зло“, Киказару означава „Не чувай зло“ и Ивазару означава „Не говори зло“.

Баща ми бавно кимна и почука с пръст по коляното на госпожа Картър.

— Вероятно си виждала изображенията им. Първата маймуна е закрила очите си, втората — ушите си, а третата е сложила косматата си лапа на устата.

— Ето защо, когато употреби лоша дума, госпожа Картър наруши правилото на Ивазару — заявих уверено.

Татко поклати глава.

— Не, синко. Въпреки че мръсният език е лошо нещо и знак за по-нисш интелект, тя би трябвало да каже нещо лошо за някой друг, който е нарушил правилото на Ивазару.

— Аха. — Кимнах.

Госпожа Картър изръмжа и дръпна белезниците.

— Успокой се, Лиза. Ще дойде и твоят ред, но трябва по-бързо да вдигаш ръка — каза й баща ми.

Тя отново дръпна белезниците, които издрънчаха върху тръбата и походното легло, и изпъшка от отчаяние.

— Може би крака си тогава?

— Има и четвърта маймуна, но никой не знае за нея — обясних.

Татко кимна.

— Първите три маймуни определят правилата, по които всички ние трябва да живеем, но четвъртата е най-важната.

— Шизару — рекох. — Името й е Шизару.

— Четвъртата маймуна символизира „Не прави зло“ — продължи баща ми. — И това, разбира се, е уловката. Ако някой види или чуе зло, няма какво толкова да направи. Когато някой говори зло, пак е нарушение, но да прави зло… Е, когато прави зло, няма място за прошка.

— Такива хора не са неопетнени, нали, татко?

— Не, синко, определено не са. — Той отново се обърна към госпожа Картър: — За жалост съпругът ти попадна в последната група и на нашата страхотна планета няма необходимост от хора като него. Предпочитам да отърва света от тези боклуци с малко повече дискретност, отколкото би сметнала за уместно прелестната ми съпруга, но стореното — сторено и няма смисъл да се тормозим за нещо, което не можем да контролираме. Също така предпочитам да не беше разкривала нашите лудории от снощи, но уви, детективските ти умения са изключителни и ти ги разкри. Оттук следва и сегашното ни затруднение — какво да правим с теб?

— Тя неопетнена ли е, татко? — Трябваше да попитам, защото не знаех отговора.

Госпожа Картър със сигурност беше видяла и чула зло, но татко ми беше казвал, че тези нарушения може да се простят. Беше ли говорила зло? Беше ли направила зло? Не знаех.

Баща ми отметна кичур коса от окото на госпожа Картър, втренчи се в нея дълго и мълчаливо и после рече:

— Не знам, синко, но възнамерявам да разбера. Господин Картър беше противен човек, няма съмнение в това, но нещо го е провокирало — нещо е натиснало последния бутон и е причинило изпускането на парата му. — Той протегна ръка и докосна насиненото око на госпожа Картър с върха на показалеца си. — Не мога да не се чудя какво е било това нещо и дали нашата скъпа госпожа Картър има нещо общо.

В главата ми изплуваха образите на майка ми с госпожа Картър. Не можех да кажа на татко. Още не. Ако действията на госпожа Картър бяха накарали господин Картър да наруши правилата, тогава не беше ли логично, че майка ми отчасти е виновна за постъпките на госпожа Картър? Ако мама беше нарушила правилата… Мисълта беше непоносима.

Баща ми ме наблюдаваше изпитателно. Знаеше ли? Бях ли се издал с нещо?

Той обаче не се задълбочи по въпроса. Стана и посочи подноса със закуската.

— Опасявам се, че закуската ти изстина. Предполагам, че ще трябва да я ядеш така. Може би следващия път ще приемеш такава хубава храна с усмивка, не с груб негативизъм. — Татко ме потупа по рамото. — И не забравяй, синко, никакви прибори за нашата гостенка.

— Знам, татко.

— Браво, момчето ми.

Той тръгна към стълбите.

Обърнах се към госпожа Картър и посегнах към кърпата в устата й.

— Искате ли да опитаме пак?

Тя кимна, приковала поглед в гърба на баща ми, докато той се качваше по стълбите.