Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (52)

52
Клеър

Ден 2, 9:23 ч.

Клеър стоеше от другата страна и гледаше как Артър Талбът нервно тътри крака към единия от алуминиевите столове в стаята за разпити. Той се опита да го премести по-близо до масата, но столът беше закован за пода. Клеър винаги се беше чудила дали проектантът го е направил нарочно — сложил е столовете малко по-далеч от масата, отколкото би било удобно, за да засили смущението, че си заключен в малката стая. Луис Фишман, адвокатът, с когото Наш и Портър се бяха запознали предишния ден в Уийтън, седна до него. Дрехите за голф ги нямаше, заменени с хубав тъмносив костюм, който вероятно струваше повече от нейната хонда „Сивик“ в най-добрите си дни. Талбът беше с официална бяла риза, панталон в цвят каки и един от най-лъскавите часовници „Ролекс“, който беше виждала Клеър.

— Портър трябваше да бъде тук — заяви Наш, който стоеше до нея, приковал очи в Талбът.

— Да.

Фишман се наведе и прошепна нещо на клиента си, а после вдигна глава и погледна към еднопосочното огледало.

— Мислиш ли, че той знае защо е тук? — попита Наш.

Клеър повдигна рамене.

— Вероятно заради всичките гадости, за които може да бъде виновен човек като него? Предполагам, че в момента мисли кои дрехи да даде за пране. На адвоката му текат лигите за тлъстия хонорар, който ще получи. Сигурно вече си е избрал нова лятна вила край Женевското езеро.

Техническият специалист, който седеше пред отрупана с апаратура маса в малката стая за наблюдение, им кимна.

— Записваме. Готов съм.

Наш също му кимна и се обърна към Клеър:

— Как искаш да го изиграем?

— Както обикновено — доброто ченге и лошото ченге — отговори тя, като посочи с палец първо себе си и после него. Преди Наш да успее да отвърне, Клеър взе голяма кутия за папки и влезе в стаята за разпити.

Талбът и адвокатът му я погледнаха.

— Господа, благодаря ви, че дойдохте толкова бързо — рече Клеър, остави кутията на масата и седна срещу тях. Наш се настани до нея.

— Намерихте ли Емъри? — попита Талбът.

— Още не, но сме изпратили много хора да я търсят.

Фишман погледна голямата кутия.

— Тогава защо е тук господин Талбът?

— Кога за последен път видяхте Гюнтер Хърбърт?

Талбът наклони глава настрана.

— Моят главен изпълнителен директор? Не знам, преди няколко дни. Не бях в офиса. Защо?

Наш пусна кафява папка на масата и я разгърна. Лъскави снимки се втренчиха в тях.

— Ние го видяхме наскоро и той не изглеждаше много добре.

— О, Боже! — Талбът извърна глава, за да не гледа снимките.

Фишман погледна гневно Наш.

— Какво ви прихваща, по дяволите? Това наистина ли е Гюнтер или някаква извратена шега?

— О, Гюнтер е.

— Какво се е случило с него? — Талбът отново се обърна към тях. Гледаше право напред, отбягвайки снимките.

Клеър повдигна рамене.

— Чакаме съдебният лекар да определи причината за смъртта, но съм убедена, че Гюнтер Хърбърт не се е самоубил. Позната ли ви е сградата на „Мълифакс“ на брега, господин Талбът?

Фишман вдигна ръка и направи знак на клиента си да мълчи.

— Защо?

Наш се наведе към тях.

— Защото вашият главен изпълнителен директор хранеше плъховете в мазето.

Талбът пребледня.

— Те ли са… направили това?

Фишман го стрелна с поглед и се обърна към Наш:

— Фирмата на господин Талбът купи сградата от общината. Ако изобщо е ходил там, и не твърдя, че е ходил, това е било само за да прецени стойността на постройката.

— Вярно ли е, господин Талбът? — попита Клеър.

— Казах ви вече — изрева адвокатът.

— Предпочитам да го чуя от клиента ви.

Талбът се обърна към Фишман. Адвокатът се замисли и после кимна.

— Ходих там с Гюнтер преди няколко месеца. Както каза Луис, мислехме да я купим, както и още няколко други сгради в квартала. Градският съвет я беше определил за събаряне. Искахме да преценим дали постройката може да бъде спасена и превърната в мансарди или е по-добре да оставим Градският съвет да я разруши и да купим земята — обясни Талбът.

— Сещате ли се за някаква причина той пак да отиде там сам?

— Убиецът с маймуните ли го е направил?

— Не отговорихте на въпроса ми, господин Талбът.

— И да е ходил там, не съм му казвал. Отишъл е по собствена инициатива.

— Убиецът с маймуните ли е бил? — повтори Фишман въпроса на клиента си.

Клеър повдигна рамене.

— Може би да, може би не.

— Какво означава това?

— Означава, че клиентът ви може да е имал причини да иска главния си изпълнителен директор вън от играта. И дъщеря ви също — отговори Наш.

Талбът отвори широко уста от изумление.

— Това е абсурдно! Защо бих искал…

— Защо държахте скрита Емъри през всичкото това време, господин Талбът? — прекъсна го Клеър.

Фишман вдигна ръка.

— Не отговаряй, Артър.

Клеър забеляза, че адвокатът заряза по-неофициалното Арти от предишния ден, за което беше споменал Портър.

— Не съм я държал скрита — отвърна Талбът, поглеждайки гневно адвоката си. — На Емъри й беше трудно да се съвземе и да продължи по-нататък след смъртта на майка й. Реших, че ще е най-добре да не се привързва към мен. Аз съм непрекъснато в медиите.

Репортерите щяха да сложат снимката й на първата страница във всеки жълт вестник. „Извънбрачно дете на милиардер“ и така нататък. Щяха да я преследват из целия град и да я тормозят при всяка възможност. Защо да я подлагам на този цирк? Достатъчно лошо е, че Карнеги трябва да търпи всичко това. Исках да дам на Емъри шанс за нормален живот. Да получи добро образование, да си създаде семейство, да бъде самостоятелна, без добавеното напрежение на моята сянка. — Той погледна Клеър в очите. — Най-важното обаче е, че ако Емъри искаше съществуването й да стане публично достояние, незабавно щях да я подкрепя. По дяволите последиците за мен. Имате ли деца, детектив?

— Не.

— Тогава не очаквам, че ще разберете. Когато имаш деца, животът престава да бъде за теб и става изцяло за тях. Бих направил всичко за децата си. Веднъж говорих за това с госпожица Бъроу и тя ми зададе един елементарен въпрос: „Ако Емъри стои по средата на улицата и всеки момент ще я блъсне кола, би ли пожертвал живота си, за да спасиш нейния?“ Без колебание знаех, че отговорът е „да“. Когато тя ми зададе същия въпрос за съпругата ми, установих, че се колебая. Това беше много показателно за мен. Не можеш да обичаш друг колкото детето си, включително себе си. И би направи абсолютно всичко, за да го защитиш.

— Защо според вас би я отвлякъл някой? — попита Клеър.

Фишман присви очи.

— Не искате ли да кажете защо би я отвлякъл Убиецът с маймуните?

— Добре. — Клеър повдигна рамене. — Защо Убиецът с маймуните би отвлякъл извънбрачната ви дъщеря?

Талбът се изчерви, но отговори спокойно:

— Вие сте детективът. Защо не ми кажете?

Клеър сложи ръка върху бялата кутия.

— Ако сме научили нещо за Убиеца с маймуните през годините, това е, че той не прави нищо без цел или без да има предвид ясен ендшпил. Взел ви е на прицел, защото смята, че сте направили нещо нередно, нещо достойно за наказание. И вместо да наранява вас, отвлича дъщеря ви. Странното е, че е похитил дъщеря, за която не е чувал никой; някой напълно изолиран от империята Талбът, а не наследницата на фамилията Талбът. Другата ви дъщеря, Карнеги, е нещо като светска знаменитост. Разглезено богаташко хлапе, което…

— Внимавайте какво говорите, детектив — прекъсна я Фишман.

— Разглезено богаташко хлапе, което се вихри из града и харчи парите на татко. Отвлечеш ли я, гарантирана ти е медийна сензация. Убиецът с маймуните би привлякъл такова голямо внимание, че дори във вестниците във Филипините би имало една-две статии. Той обикновено иска това, нали така? Ако проучите някой от другите случаи, ще видите, че този човек е търсил удар с голямо въздействие, кръв, за да нахрани медийната машина. Тук обаче убиецът нарушава метода си на действие и отвлича неизвестната дъщеря, онази, която вие сте заключили в кула от слонова кост и сте скрили от света. Защо според вас е постъпил така?

Талбът погледна адвоката си и после отново Клеър.

— Може би мисли, че когато медиите разберат за Емъри и коя е тя, историята ще се раздуе много повече, отколкото ако отвлече Карнеги.

Клеър наклони глава настрана и се замисли върху думите му.

— Да, това би било и моето първо предположение, но мисля, че убиецът е по-умен. Смятам, че той има съвсем конкретна причина да предпочете Емъри пред Карнеги, причина, която може да обясни преди всичко защо е взел на прицел вас. — Тя протегна ръка и почука с пръст по капака на голямата кутия. — Защо не ми кажете какво става с „Мурингс“ господин Талбът?

Талбът се размърда неспокойно на стола. Размени поглед с Фишман и после гневно погледна кутията.

— „Мурингс“? — попита той с дрезгав глас.

— Не казвай нито дума, Артър. Нито една дума — посъветва го Фишман.

— Детектив, дошли сме да ви помогнем да намерите Емъри. Господин Талбът дойде по своя воля. Ако това ще се превръща в лов на вещици, тогава веднага слагам край на разговора.

На устните на Клеър заигра дяволита усмивка.

— О, мисля, че това е свързано с Емъри много повече, отколкото ви е казал клиентът ви, господин Фишман. Погледнете го. Виждате ли го как трескаво разсъждава? — Тя стана, заобиколи зад тях и застана с лице към еднопосочното огледало. Наведе се и прошепна в ухото на адвоката: — Той се опитва да измисли как да ви убеди, че все още има средства да плати на кантората ви, след като видите извлеченията от последните му банкови сметки.

Наш се приближи до масата и погледна голямата кутия, Фишман и Талбът завъртяха глави към него.

— Приятелчето ви Арти не може да финансира дори едно десертно блокче „Сникърс“. Не е ли така, Арти?

— Той прехвърля активи между различните си проекти като „Тука-има — тука-няма“ — добави Клеър. — Сметките му са източени, има дългове и инвеститорите започват да чукат на вратата му. Вероятно вече е събрал багажа си в колата, готов да напусне града. Има проблем и с втория етап на „Мурингс“. — Тя наклони глава настрана и погледна Фишман. — Вие не сте ли инвеститор в проекта?

Адвокатът се намръщи.

— Каква връзка има това с отвличането на Емъри?

— Като инвеститор, не бихте ли се притеснили да научите, че господин Талбът не притежава земята, върху която се опитва да строи? — попита Клеър.

— Какво?

— Искам само да намерите дъщеря ми — измърмори Талбът.

— Обзалагам се, че искаш — обади се Наш.

— Какви ги говорят те, Артър?

— Карнеги не притежава недвижими имоти, нали, господин Талбът? Но не и Емъри — рече Клеър. — Защо не кажете на приятеля си защо Убиецът с маймуните е предпочел нея пред Карнеги?

Фишман го погледна гневно.

— Артър?

Талбът махна с ръка.

— Майката на Емъри притежаваше строителния парцел на брега от Белшър до Монтгомъри. Когато почина, завеща я на Емъри. — Той отново се обърна към Клеър. — Но това е само формалност. Емъри се съгласи да ми я продаде. Тя напълно подкрепя проекта.

Фишман се зачерви като домат.

— Тя е непълнолетна, Талбът. Не може да ти продаде нищо още три години. Строителният обект трябва да бъде завършен след петнайсет месеца.

Талбът поклати глава.

— Можем да го заобиколим. Работя с попечителския й фонд. Документите бяха изготвени преди месеци. Като неин законен настойник мога да се подпиша вместо нея, когато поискам.

Наш извади от джоба си документи, които Хозман беше преснел, даде ги на Талбът и посочи подчертания с маркер параграф.

— Главният ви изпълнителен директор е мъртъв. Това е неговият подпис като свидетел на законното прехвърляне. Единственият човек, който може да разкрие този проблем, е вън от играта. Това не ви ли се струва твърде удобно? Като баща на Емъри, ако тя умре, вие поемате пълния контрол върху имуществото й. Попечителският фонд става излишен. Веднага взимате земята и продължавате с „Мурингс“. Започвам да се питам дали Убиецът с маймуните има нещо общо с отвличането на Емъри. За мен всичко случило се облагодетелства единствено вас.

— Това е мотив, господин Талбът — подчерта Клеър. — Вие очевидно имате възможностите и средствата.

Талбът поклати глава.

— Не, не, тълкувате погрешно всичко. Не е така.

— Мисля, че е точно така.

— Не. Попечителският фонд не работи по този начин. — Талбът си пое дълбоко дъх, опитвайки да се успокои. — Ако Емъри умре, земята отново става собственост на общината.

Клеър сбърчи чело.

— Какво?

Талбът завъртя очи.

— Такова беше желанието на майка й. Когато създаде фонда, тя беше категорична по този въпрос. Ако с Емъри се случи нещо, ако тя умре преди осемнайсетия си рожден ден, всичките й недвижими имоти се връщат на общината, а останалите активи се разпределят между различни благотворителни организации. Единственият начин, по който мога да се сдобия със земята, е със съгласието на Емъри. — Талбът се усмихна. — Разбирате ли, детектив, ако някой има интерес да види дъщеря ми спасена, това съм аз.

Клеър се обърна към адвоката:

— Вярно ли е, господин Фишман?

Той вдигна ръце и сви рамене.

— Кантората ми не управлява фонда. Няма как да знам.

— Ще трябва да видим копие от документа — каза Клеър на Талбът.

Той кимна.

— Ще кажа на секретарката ми да ви го изпрати по електронната поща. — Талбът погледна двамата детективи и добави: — Ако няма друго, трябва да се върна в офиса. Освен ако, разбира се, не възнамерявате да ми предявите някакво обвинение? Тогава вероятно ще трябва да платя гаранция.

— Вие сте разорен, Талбът — каза Наш. — Как смятате да го направите?

Талбът стисна устни и го изгледа кръвнишки.

Клеър изсумтя, обърна се и отиде в съседната стаичка, оставяйки Наш с Талбът и Фишман. Записващият инженер вдигна глава и я погледна.

— Всичко мина гладко.

— Я си го начукай — отговори тя, огледа плота, взе една снимка, върна се сърдито в стаята за разпити и я сложи на масата пред Талбът. — Познати ли са ви?

— Трябва ли? — намръщи се той. — Приличат на „Джон Лобс“, черна естествена кожа.

— Ваши ли са?

— Не знам. Имам много обувки. Ако желаете да си купите, мога да ви препоръчам хубав магазин в центъра на града.

— Умник — обади се Наш. — Убиецът с маймуните носеше тези обувки вчера сутринта, когато се хвърли под автобуса. Снехме вашите отпечатъци. Как ще го обясните?

Фишман отново вдигна ръка, наведе се към Талбът и прошепна нещо в ухото му.

— Не мога да го обясня — отговори Талбът. — Вероятно някой ги е откраднал от някоя от къщите ми. Имам десетки чифтове „Джон Лобс“. Много са удобни.

Лицето му разцъфна в самодоволна усмивка. Клеър изпита желание да го фрасне.

— Какъв номер обувки носите?

Талбът погледна адвоката си, който кимна, и после отново насочи очи към Клеър.

— Четирийсет и четири.

— Същият номер като тези.

Талбът взе снимката и я хвърли настрана.

— Губите си времето с мен, детективи. Независимо дали вярвате или не, аз обичам дъщеря си и никога не бих направил нещо, за да й навлека неприятности. Ако предпочитате да ме мислите за безсърдечен негодник, тогава успокойте се с факта, че тя ми трябва жива, за да завърша успешно проекта „Мурингс“. Така или иначе, докато сте тук мен, вие не я търсите, а това е недопустимо.

Фишман стисна рамото му.

— Достатъчно, Арти.

Пак Арти.

— Мисля, че изгубихте достатъчно от времето на клиента ми, детектив Норстръм — рече адвокатът.

— Казвам се Нортън.

— Добре, простете. Ще предявите ли обвинения? Ако не, ние тръгваме.

Клеър въздъхна отчаяно и направи знак на Наш да я последва в съседната стая. Той влезе след нея и затвори вратата.

— Ти да мълчиш — каза тя на инженера, който вдигна ръце и сдържа усмивката си.

— Не беше пълна загуба — подхвърли Наш. — Талбът поне ще ни свърже с хубав магазин за обувки.

Клеър заби юмрук в гърдите му.

— Боже, Клерче-меченце! — избухна в смях Наш. — Аз съм един от добрите типове, забрави ли?

— Само си загубихме времето, мамка му! — каза тя.

— Талбът е замесен… Трябва да е.

Наш поклати глава.

— Увличаш се прекалено много. Трябва да се отдръпнеш назад и да видиш цялостната картина. Мисля, че У4М си играе с нас. Талбът е неговата мишена. Това не означава непременно, че той трябва да е и нашата. Ако онова, което Талбът каза за попечителския фонд, се окаже вярно, той спасява кожата. Мислиш ли, че той е убил главния си изпълнителен директор? Ей така? Аз не мисля. Кутиите са същите, които У4М използваше от самото начало. Откъде някой като Талбът ще знае какъв вид точно да вземе? Ако е искал да убие главния си изпълнителен директор, за да прикрие нещо, щял е да наеме някого да го очисти така че да изглежда като нещастен случай — удавяне или автомобилна катастрофа, може би дори инфаркт. Готов съм да се обзаложа, че Хозман ще свърже Гюнтер Хърбърт с финансовите престъпления и това е достатъчна причина У4М да го набележи. Виждали сме го да убива и за по-малко.

Клеър знаеше, че Наш е прав, но нямаше намерение да го признае.

— Ще уличим Талбът за финансовите престъпления, но не и за това. Трябва да продължим с разследването и да се съсредоточим да намерим Емъри.

— Сега не сме по-близо, отколкото бяхме преди дванайсет часа. Момичето ще умре от обезводняване, преди да я намерим — тихо каза Клеър. — Нямаме време.

Наш кимна към голямата бяла кутия на масата в стаята за разпити.

— Ами това?

Клеър повдигна рамене.

— Празна е. Реших, че ще изнерви Талбът.

Наш завъртя очи.

— Остави федералните да го закопчаят за финансовите престъпления. Ние трябва да се върнем долу и пак да огледаме уликите.

Телефонът на Клеър иззвъня и тя погледна екранчето.

— Белкин е. — Клеър отговори на обаждането и го включи на високоговорител.

— Детектив? Аз съм в Медицинския център на Чикагския университет. Едната медицинска сестра разпозна У4М на снимката от реконструкцията на лицето.

— Сигурна ли е? — попита Клеър.

— Да. Каза, че той винаги носел меката шапка и гледал старомоден джобен часовник по време на манипулациите. Това е нашият човек. Името му е Джейкъб Китнър. Имам адрес. Изпращам ти го.

— Изпрати го и на Еспиноза от специалните части и му кажи, че ще се срещнем там. Тръгваме веднага. — Тя затвори и се усмихна на Наш. — Щях да те целуна, ако не беше такъв грозен кучи син.