Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (46)

46
Клеър

Ден втори, 7:18 ч.

— Той каза ли защо трябва да отиде там? — попита Наш, докато гледаше екранчето с номерата на етажите в асансьора.

Клеър завъртя очи.

— Казах ти вече три пъти. Портър каза само, че трябва да се погрижи за нещо в Петдесет и първи участък, нищо повече. Никакво тайно ръкостискане или предаване на бележки, нищо.

— Но сигурно е нещо, свързано с Хедър, нали?

— Ако искаше да знаем, Портър щеше да ни каже.

Вратите на асансьора се отвориха на петия етаж.

Двамата слязоха и се озоваха в бъркотия от разхвърляни преградени стаички и разклатени малки бюра с компютри, достатъчно стари, за да имат флопидискови устройства.

Наш бързо се огледа наоколо и после тръгна по тясната пътека с кашони и купчини папки, натрупани от двете страни.

— И защо взе Уотсън? Защо не взе някой от нас?

— Дори не знаем дали е заради Хедър.

— Трябва да е заради Хедър.

Клеър знаеше, че Наш е прав. Капитанът никога не би слязъл в сутерена по друг повод.

— Да, вероятно.

— Затова защо Уотсън?

— Според патлака, който ти е разрешено да носиш, ти си детектив. Защо мислиш, че Портър не пожела да вземе един от нас?

— Аз съм най-добрият му приятел.

Клеър се зачуди дали Наш няма да се разплаче.

— Може би иска да бъде с някого, който не знае за Хедър. Така напрежението ще е по-малко. Не съм споменавала нищо, но ние знаем и това създава напрежение. За него е трудно да се върне на работа, заобиколен от всичко това, и да съзнава, че не може да направи нищо. Мисля, че Портър се държи по възможно най-добрия начин. Определено по-добре от мен, ако аз бях на неговото място. Аз щях да съм напълно съсипана.

Те намериха кабинета на Хозман, две врати преди дъното на коридора, вляво. Вратата му беше отворена и той им направи знак да влязат.

— Кой е готов за малко математика?

Клеър посочи Наш.

— Това е твоят човек. Наш е печелил щатската олимпиада по математика в гимназията три поредни години.

Хозман погледна Наш и учудено повдигна вежди.

— Наистина ли?

— Наистина. Веднага след като спечелих златото на овчарски скок — кимна Наш. — Освен това правя жесток пай с череши. Трябва да видиш колко нашивки съм получил.

— Тогава няма любители на математиката, така ли?

— Не.

— Знаете ли какво е схема на Понди?

Клеър вдигна глава.

— Това е когато някой човек или фирма плаща на старите си инвеститори от капитала, придобит от нови инвеститори, а не от печалбата от предишните инвестиции.

Наш подсвирна:

— Еха, секси си, когато знаеш отговорите.

Тя го удари по рамото.

Хозман почука с пръст по купчина листове на бюрото си.

— Мисля, че точно това става тук, и не само с „Мурингс“, но и с всички холдинги на Талбът.

Клеър се намръщи.

— Как е възможно? Той е един от най-богатите хора в Чикаго, вероятно в страната.

— Богат е на хартия. Безумно богат на хартия, но има сериозни проблеми. Нещата с „Мурингс“ тръгват на зле преди две години. Талбът купува всичката онази земя и една седмица преди фирмата му да започне да събаря с булдозери сградите, Отделът за планиране и съхранение на исторически сгради на Чикаго спечелва съдебно дело и спира проекта. Те смятат, че кварталът трябва да бъде запазен. По време на разцвета на Сухия режим в района изникват най-малко десетина контрабандни питейни заведения. Отделът мисли, че ще служи по-добре на града, ако обнови квартала в автентичния му вид и превърне крайбрежната зона в Мека за туристи. В едно от заведенията често идвал Ал Капоне. Гангстерите винаги са печеливш избор.

Клеър наклони глава настрана.

— Но Талбът сигурно го е предвидил, нали? Западнали лайняни дупки или не, Отделът запазва такива места из целия град. Предполагам, че един умен строител на недвижими имоти подсигурява бюджета и сроковете си, за да се справи с тези групи.

Хозман почука с пръст по една ведомост.

— Права си. Талбът е сложил настрана двайсет милиона в гаранционна блокирана сметка специално за да се бори с тези момчета. Той не само че го е предвидил, но и адвокатите му чакали в съда в деня, когато било подадено възражението, с техен иск.

— Смятал е да съди Отдела за планиране и съхранение? — попита Наш.

Хозман се ухили.

— Нещо по-добро. Талбът завел дело срещу градската управа. Адвокатите му твърдели, че контрабандните питейни заведения са построени без разрешително и че не само е незаконно да бъдат запазени, но и градската управа е длъжна или да ги обнови по съвременните изисквания, или да ги събори.

Клеър подсвирна:

— Еха! И как реагирал Градският съвет?

— Не били доволни и предприели контраудар. На другия ден спрели строежа на два небостъргача, които Талбът изграждал в центъра на града, единият с офиси, а другият — жилищна сграда. Очевидно се е намесил някой, който подал сигнал, че фирмата на Талбът използва нестандартен бетон. Анализирали материала и се оказало вярно. В сместа имало твърде много пясък или нещо друго. Все още се опитвам да проуча детайлите. Сградата с офиси е на четирийсет и три етажа и струва шестстотин осемдесет и осем милиона долара, а жилищната кула е шейсет и четири етажа и с цена близо един милиард.

— И какво означава това? Талбът трябва да ги разруши и да започне наново? — попита Наш.

Клеър разглеждаше снимката на сградата с офиси, която беше разпечатал Хозман.

— Мислиш ли, че градската управа е знаела за лошия бетон през цялото време и е завела съдебното дело само за да отмъсти?

Хозман вдигна ръце.

— Не знам.

— Ние видяхме къщи в „Мурингс“, затова трябва да са постигнали някакво споразумение, нали? — подчерта Наш. — Искам да кажа, че сградите ги няма, заменени са с луксозни еднофамилни къщи, затова някой си е затворил очите.

Хозман посочи друга ведомост.

— Ами, това е загадката. Открих, че близо четири милиона долара са напуснали сметките на Талбът през май и не успях да проследя получателя. Скоро след това обаче строителството в „Мурингс“ започва отново и градската управа разрешава на Талбът да продължи с двата небостъргача, като одобрява много скъпо модерно укрепване.

— Тогава Талбът е подкупил някой градски големец?

— И аз мисля така. И всички съдебни дела са били прекратени.

Наш се намръщи.

— Не съм финансов анализатор, но нищо от това не ми звучи като схема „Понци“. Струва ми се, че един богаташ използва богатството си, за да стане още по-богат.

— Не точно да стане по-богат — отвърна Хозман, докато ровеше в купчините листове. Намери листа, който търсеше, и го даде на Наш.

Той го погледна и му го върна.

— Не съм финансов анализатор, забрави ли?

Хозман завъртя очи.

— Талбът има шестнайсет мащабни проекта, които се осъществяват в момента, всичко от жилищни сгради, магазини, жилищни блокове и луксозни офиси. На всичките им остават няколко месеца до завършването и смучат пари, особено кулите със структурни проблеми. Веднага щом надушили проблема, поддръжниците му започнали да се отдръпват. През последния месец Талбът е платил повече от триста милиона. Той дължи още сто и осемдесет милиона през следващите две седмици и доколкото разбирам, ги няма. Талбът, изглежда, използва парите, които постъпват от нови инвеститори, за да плаща на старите, и се опитва да взима нови заеми за разходите по строителството.

— Добре, схема „Понци“ — съгласи се Наш.

— Тогава каква е…

Клеър сложи ръка на устата му.

— За да бъде схема „Понци“, Талбът трябва да измоли средства за фалшив проект и да използва постъпленията, за да плати на инвеститорите на другите проекти.

— Това ни връща към „Мурингс“. — Хозман извади копие на брошурата, която бяха намерили при трупа на Гюнтер Хърбърт, главния изпълнителен директор на холдингите на Талбът.

— Това място е фалшиво.

— Но той строи там — подчерта Наш.

— Видели сте къщи в първия етап на строителство, общо шест, никоя от които все още не е продадена. Реалният проблем е вторият етап. Талбът продава парцели, бъдещи домове и дори дялове от луксозен крайградски клуб за голф, който ще бъде завършен през есента догодина. Обадих се на Тери Хеншоу от отдел „Финансови престъпления“ на ФБР и той каза, че наблюдават Талбът от няколко месеца. Той пренасочва парите от втория етап чрез серия подсметки в чужбина и после ги, връща под чадъра на „Предприемаческа дейност Талбът“, за да плаща на инвеститори от други проекти.

Клеър размаха пръст.

— Това все още не е схема „Понци“. Може и да не е етично, но щом корпорацията му притежава всичките тези проекти и те са законни, Талбът вероятно си е покрил задника с някакъв дребен шрифт в договорите.

Хозман бавно се завъртя в кръг със стола си. На устните му играеше усмивка.

— Щеше да си права, но открих още нещо.

— Какво?

— Талбът не притежава земята, където смятат да построят втория етап. Той продава строежи на чужда земя.

— Щом Талбът не я притежава, тогава кой?

Хозман се ухили и очите му се стрелнаха между двамата детективи.

— Момент…

Лицето на Наш се зачерви.

— Изплюй камъчето, математико.

— Емъри Конърс. — Хозман плесна с длан по бюрото.

— Майка й оставила земята в завещанието си. Момиченцето струва сериозни кинти. И тъй като не Талбът, а тя притежава земята, имаме нещо по-лошо от схема „Понци“. Има и още. Вижте това. — Той посочи подчертан с маркер параграф в някакъв правен документ.

Наш го прочете и подсвирна.

— Мислите ли, че сега капитанът ще ни разреши да привикаме на разпит Талбът?