Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (83)

83
Дневник

Езерото беше странно неподвижно, когато се приближих. Имаше само леки вълнички, създадени от патица, която лениво се носеше по повърхността близо до средата. Тичах по целия път и едва не се строполих на брега. Дишах тежко и затруднено. Надявах се, че бягането ще проясни съзнанието ми и ще ми помогне да забравя онова, което бях видял преди малко и което се беше случило, но веднага щом затворех очи, виждах как куршумът пронизва баща ми. Виждах как майка ми гледа и стои неподвижно като мен, докато убиват баща ми. Наведох се и сложих ръце на коленете си, докато силите ми се възвърнаха, а после огледах брега, търсейки котката.

От нея бяха останали само козина и кости. Малкото месо, което бях забелязал при последното си посещение, беше оглозгано. Върху трупа не пълзеше дори мравка. Предположих, че са се преместили върху по-големи и по-хубави неща. В гората постоянно умираше нещо и се раждаше нов живот.

Побутнах котката с носа на обувката си, очаквайки да изпълзи бръмбар или някое друго скитащо същество; но не изскочи нищо.

Майка ми беше казала да бързам.

Коленичих, бутнах настрана котката и започнах да разкопавам пръстта под крехкия й труп. Долових лека миризма, смесица от лук и изгнил спанак, и се опитах да не мисля за разтопената тлъстина и вкиснатите телесни сокове, които вероятно се бяха просмукали в почвата, докато котката се е разлагала. Опитах се изобщо да не мисля за такива неща, защото ми се гадеше, и знаейки, че трупът на господин Картър лежи на дъното на езерото до мен, не можех да оставя купчинка повърнато на брега, което да намерят властите, ако случайно открият мястото му на вечен покой.

На петнайсетина сантиметра дълбочина пръстите ми докоснаха найлоново пликче с цип. Извадих го и изтръсках пръстта.

Вътре беше ножът ми.

Нямаше ключове от депозитна кутия.

Само моят сгъваем джобен нож „Рейнджър“, нищо друго.

В стомаха ми започна да нараства буца, болезнен юмрук, който стисна вътрешностите ми.

Грабнах плика и тръгнах обратно към къщата. Чух гласовете, преди да прекося гората и да се върна в нашия двор. Мъжки гласове.

На алеята ни бяха спрели два бели микробуса. На вратите и на двата пишеше „Предприемаческа дейност Талбът“ с яркочервени букви. Близо до вратата на нашата къща стояха трима мъже.

Плимутът беше изчезнал.

Майка ми и госпожа Картър бяха заминали с господин Смит. Бях сигурен в това.

Бях сам.