Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (4)

4
Портър

Ден първи, 7:05 ч.

— Трябва да видя трупа.

Наш погледна нервно нарастващата тълпа зяпачи.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш тук, пред очите на толкова много хора?

— Тогава да разпънем палатка.

Наш даде знак на един от полицаите.

Петнайсетина минути по-късно за ужас на участниците в насрещното движение на Петдесет и пета улица се издигна палатка три на три метра, която блокира една от двете ленти в източна посока. Наш и Портър влязоха вътре, последвани от Айзли и Уотсън. Униформен полицай зае позиция пред входа на палатката, в случай че някой се промъкне през отцепения периметър и се опита да нахлуе вътре.

В полукръг около трупа, върху жълти метални триножници бяха наредени шест хиляди и двеставатови халогенни прожектори, които изпълваха малкото пространство със заслепяваща ярка светлина.

Айзли протегна ръка и смъкна горната част на чувала. Портър коленичи.

— Преместван ли е трупът?

Айзли поклати глава.

— Снимахме го и след това го покрих колкото можах по-бързо. Той е така, както е паднал.

Мъртвецът лежеше по лице върху асфалта. До главата му се беше образувала малка локва кръв и една струйка водеше към края на палатката. Черната му коса беше късо подстригана и прошарена тук-там.

Портър надяна още един чифт ръкавици, които извади от кутия вляво от него, и внимателно надигна главата на мъжа. Главата се отдели от студения асфалт, издавайки звук като от отлепяне на тиксо. Стомахът му изкъркори и той осъзна, че още не е закусил. И може би по-добре.

— Ще ми помогнете ли да го преобърнем?

Айзли хвана мъртвия за раменете, а Наш зае позиция до краката му.

— На три. Едно, две…

Смъртта беше настъпила скоро и трупът все още не беше вкочанен. Десният крак, изглежда, беше счупен най-малко на три места. Лявата ръка също, може би на повече места.

— О, Боже! Каква гадост. — Наш се беше втренчил в лицето на мъртвеца, или по-точно там, където би трябвало да е лицето. Бузите ги нямаше. Бяха останали само разкъсани висящи парчета. Челюстта се виждаше ясно, но беше счупена. Устата зееше отворена, сякаш някой беше сграбчил двете половини на челюстта и ги беше разтворил като капан за мечки. Едното око беше разкъсано и от него се процеждаше прозрачна течност. Другото ги гледаше невиждащо, зелено на ярката светлина.

Портър се наведе по-близо.

— Мислиш ли, че лицето може да бъде възстановено?

Айзли кимна.

— Ще помоля някого веднага щом откараме трупа в лабораторията.

— Трудно е да се каже, но въз основа на телосложението и леко прошарената коса, предполагам, че човекът е на около петдесет, най-много петдесет и няколко години.

— Би трябвало да мога да определя по-точно и възрастта — каза Айзли, който оглеждаше с тънко фенерче очите на мъртвия. — Роговицата все още е непокътната.

Портър знаеше, че криминалистите ще могат да определят възрастта чрез въглеродно датиране на материала в очите. Наричаше се метод на Линеруп. Процесът можеше да стесни възрастта до една-две години.

Човекът беше облечен с морскосин костюм на тънки райета. Левият ръкав беше разкъсан и близо до лакътя стърчеше назъбена кост.

— Някой намери ли другата му обувка?

Дясната липсваше. Тъмният чорап беше напоен с кръв.

— Един униформен полицай я прибра. Ей там на масата е. — Наш посочи някъде вдясно. — Носел е и мека шапка.

— Мека шапка? Пак ли излизат на мода?

— Само във филмите.

— В джоба му има нещо. — Уотсън посочи десния горен джоб на сакото на мъжа. — Четвъртито е. Още една кутия?

— Не, твърде е тънко. — Портър внимателно разкопча сакото, бръкна във вътрешния джоб и извади малко тефтерче за упражнения с твърди корици като онези, които носеха учениците преди появата на таблетите и смартфоните — десет на осем сантиметра, с черно-бяла корица и страници с редове. Беше изписано почти до края с толкова ситен и равен почерк, че на един начертан ред се побираха два реда от текста.

— Тук може да има нещо важно. Прилича на дневник. Добър улов, докторе.

— Не съм…

Портър махна с ръка.

— Да, да. — Той се обърна към Наш: — Не каза ли, че сте проверили джобовете?

— Претърсихме само панталона за портфейл. Исках да те изчакам ти да обработиш трупа.

— Тогава трябва да проверим и останалите.

Портър започна с десния преден джоб на панталона и провери отново всичките, в случай че са пропуснали нещо. Откриваше разни неща и внимателно ги оставяше настрана. Наш им слагаше табелки с номера, а Уотсън ги снимаше.

— Това е всичко. Не е много.

Портър разгледа предметите.

Касова бележка от химическо чистене.

Джобен часовник.

Седемдесет и пет цента в различни дребни монети.

Касовата бележка можеше да е откъде ли не и с изключение на номера 54873 не съдържаше никаква информация за самоличността на мъжа, нито дори името и адреса на химическото чистене.

— Проверете всичко за отпечатъци — нареди Портър.

Наш се намръщи.

— Защо? Имаме него, а неговите отпечатъци не са в базата данни.

— Предполагам, че се надявам на неочакван късмет. Може да намерим съвпадение, което да ни доведе до някой друг, който може да го разпознае. Какво мислиш за часовника?

Наш вдигна джобния часовник към светлината.

— Не познавам човек, който носи джобен часовник. Може би този тип е по-възрастен, отколкото смяташ?

— И меката шапка предполага това.

— Освен ако не си пада по ретростила — подчерта Уотсън. — Познавам много такива хора.

Наш натисна коронката и капакът на часовника се вдигна, разкривайки циферблата.

— Хм.

— Какво?

— Спрял е на три часа и четиринайсет минути. Човекът не е блъснат тогава.

— Може би ударът е разместил стрелките — разсъждаваше на глас Портър.

— Но по него няма драскотина, нито някаква следа от удар.

— Вероятно е нещо вътре в механизма или не е бил навит. Може ли да погледна?

Наш даде джобния часовник на Портър, който завъртя коронката.

— Движи се свободно. Пружината не закача. Но изработката е изумителна. Мисля, че е направен ръчно. Със сигурност има колекционерска стойност.

— Имам чичо — обяви Уотсън.

— Поздравления, хлапе — рече Портър.

— Той има антикварен магазин в центъра на града. Обзалагам се, че ще хвърли светлина по въпроса.

— Ти наистина се опитваш да спечелиш златна звезда днес, а? Добре, провери. Щом предметите бъдат описани, занеси го на чичо си и виж какво ще можеш да научиш.

Уотсън кимна. Лицето му сияеше.

— Някой забелязва ли нещо странно в дрехите му?

Наш огледа трупа още веднъж и сетне поклати глава.

— Обувките са хубави — отбеляза Айзли.

Портър се усмихна.

— Нали? „Джон Лобс“. Струват хиляда и петстотин долара чифта. Костюмът обаче е евтин, вероятно конфекция от универсален магазин или от мол. Не е повече от неколкостотин долара в най-добрия случай.

— Е, какво мислиш? — попита Наш. — Човекът е работел в обувния бранш?

— Не съм сигурен. Не искам да избързвам със заключенията. Само ми се струва странно, че някой би дал толкова много пари за обувки, без да съответстват на цената на костюма.

— Освен ако не е работил в продажбата на обувки и не ги е взел с отстъпка. В това има логика — каза Уотсън.

— Радвам се, че съдействаш, но ще ти отнема златната звезда за глупави забележки.

— Съжалявам.

— Не се тревожи, докторе. Само се шегувах. Бих се заяждал с Наш, но той вече е свикнал със закачките ми. Вече не е забавно. — Портър отново насочи вниманието си към тефтерчето. — Би ли ми го дал?

Уотсън му го даде и Портър отгърна на първата страница. Присви очи и започна да чете текста.

Здравей, приятелю.

Аз съм крадец, убиец и похитител. Убивам за развлечение. Убивам по необходимост. Убивам от омраза. Убивам само за да задоволя потребността, която се засилва в мен с течение на времето. Потребност като глад, който може да бъде заситен само с пускане на кръв или песента на изтерзан писък.

Казвам ти го не за да те плаша или да те смая, а само за да подчертая фактите, да сложа картите си на масата.

Коефициентът ми на интелигентност е 156, общопризнато ниво на гений.

Един мъдрец някога е казал: „Да измериш собствения си коефициент на интелигентност, да се опиташ да определиш интелигентността си, е знак за невежеството ти.“ Не съм искал да си правя тест за интелигентност, направиха ми го. Разбирай го както искаш. Нищо от това не определя кой съм, само какъв съм. Затова предпочетох да пиша, за да споделя онова, което ще споделя. Не може да има растеж, без да споделиш знанията. Вие като общество не се учите от множеството си грешки. А имате толкова много да научите. Кой съм аз?

Ако споделя името си, няма да бъде забавно, не мислиш ли?

По всяка вероятност ме познаваш като Убиеца „Четирите маймуни“. Нека оставим нещата дотук. Може би У4М за онези от вас, които обичат съкращенията. По-простите от мнозинството. Не трябва да изключваме никого.

Много ще се забавляваме, ти и аз.

— Мамка му — измърмори Портър.