Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (37)

37
Дневник

— Хей, шампионе. Ще ми помогнеш ли?

Баща ми стоеше до задната веранда. До него беше червената ми количка, натоварена с малки квадратни пакети трийсет на трийсет сантиметра, опаковани в черни найлонови торби и залепени с тиксо.

Трябва да призная, че не бях използвал количката от няколко години. Последния път, когато я видях, тя беше заровена в градинарската ни барака под купчина продукти за грижи за морава и стара скара, която татко беше купил от разпродажба в „Сиърс“ преди много лета. Баща ми харесваше скарата, защото работеше на газ, а майка ми не я харесваше, защото не работеше с въглища. За мен бургерът на скара си беше бургер на скара и нямах предпочитания как е изпечен, стига да се озовеше в моята чиния — може би с малко кетчуп, горчица и майонеза. Не ми се понрави, че татко използва количката ми, без да ме е попитал.

Знаех, че мисълта е глупава. Той беше купил количката, но все пак тя беше моя и беше грубо да вземеш нечия количка, без първо да поискаш разрешение. Аз никога не бих направил такова нещо и макар и на такава млада възраст, се подразних.

— Искам да ми направиш една голяма услуга, приятел. Закарай тези пакети до езерото, залепи за тях тежки камъни и ги хвърли във водата, колкото можеш по-надалеч. Мислиш ли, че ще можеш да го направиш? Мога ли да разчитам на теб? — Той ми даде половин ролка тиксо. — Смятах да го направя, но ме извикаха в офиса. Боя се, че ако оставя тази малка задача за по-късно довечера, в къщата може да се разнесе лека смрад, а ние не искаме това, особено след като имаме гостенка.

Хванах дръжката на количката и я дръпнах експериментално.

— Тежка е.

Баща ми се усмихна.

— Осемдесет килограма развалено говеждо месо. Малките ни приятели рибите ще бъдат доволни, не мислиш ли?

Рибите ядяха ли говеждо? Бях чувал за екзотични риби като пираните, които обичаха да похапват месо, но бях убеден, че в нашето езеро няма пирани. Там имаше пъстърва и костур, въпреки че не знаех какви са хранителните им навици. Все още изпитвах съмнения дали ядат дори червеи.

— В теб ли е ножът ти? Може да пробиеш малка дупка във всеки пакет, преди да го хвърлиш във водата. Нека рибите усетят вкуса на пиршеството, което ще намерят вътре. Би било чудесно.

— Добре, татко.

— О, дребна работа. — Баща ми погледна към къщата на семейство Картър. — Но трябва да напълним още няколко торби и да инсценираме нещата в къщата.

— Аз мога да го направя — казах сериозно.

Той ме погледна и наклони глава настрана.

— Така ли?

Кимнах.

— Абсолютно, татко. Можеш да разчиташ на мен!

Баща ми присви очи и се замисли, а после кимна.

— Добре, шампионе. Ще оставя тази мъжка работа в твоите способни ръце. Натовари някои неща в колата им, а аз ще се отърва от нея довечера.

— Къде ще я оставиш?

Татко повдигна рамене.

— Още не съм решил. Летището е далеч. Мислех си за автобусното депо в Марлоу. Все ще измисля нещо. — Той тръгна към предната страна на къщата, но после спря.

— И още нещо, шампионе. Ще държиш ли под око майка си? Знаеш каква става след…

Кимнах. Знаех каква става.

Баща ми се ухили.

— Моето момченце е почти един малък мъж. Кой би си помислил? Определено не и аз. — Той се обърна и зави зад ъгъла. — Определено не и аз, не — добави татко и се скри от погледа ми.

Майка ми ставаше малко емоционална след убийство. Можеше да бъде непредсказуема. Понякога се затваряше в себе си, изчезваше в стаята си и не излизаше дни наред. Когато най-после се появеше, беше в отлично състояние, но в онези дни беше най-добре да я оставим сама. Друг път преливаше от радост и весело се смееше и шегуваше. Танцуваше в кухнята и излизаше на улицата. Харесвах най-много тази майка — закачливата, въодушевената, усмихнатата. Никога не знаехме коя майка ще се появи след убийство и след няколко дни обичайната майка се връщаше от мисловното си пътешествие.

Помислих си да я проверя, преди да тръгна към езерото, но се отказах. Ако днес беше денят за веселата майка, щом чуеше какво се готвя да направя, тя можеше да изпадне в състояние на някоя от другите, а никой не искаше това. Най-добре беше да я оставя сама, докато изпълня сутрешните си задължения. След това щях да посветя остатъка от деня на нейната компания и да й помогна да се справи със събитията от снощи.

Дръпнах силно количката и тръгнах по пътеката към езерото, като си подсвирквах весела мелодия на „Еди енд дъ Крузърс“. За щастие пътеката се спускаше надолу. Господин Картър беше едър мъж.