Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (62)

62
Дневник

Оставихме госпожа Картър в мазето.

Тя каза, че ще дойдат пак, и те дойдоха. След по-малко от час чухме бученето на плимута, който идваше по улицата.

Господин Непознат форсира двигателя три-четири пъти, преди да го остави да бръмчи на място. Искаше да знаем, че са тук.

Тримата се събрахме пред прозореца и гледахме зелената кола пет минути, а после баща ми изсумтя, отвори вратата на кухнята и тръгна към улицата.

С майка ми застанахме на прага. Татко закрачи по моравата, отправяйки се към плимута, който беше спрял на улицата между нашата алея и тази на семейство Картър. Той беше на десетина крачки от колата, когато господин Непознат включи на скорост и бързо потегли, разпръсквайки прахоляк и чакъл.

Баща ми спря и се втренчи в пространството, където беше стоял автомобилът. Дълго го гледа, а след това се върна в къщата. Затвори вратата и я залости. Рядко затваряхме дървената врата през летните месеци. В къщата ни нямаше климатик и ставаше горещо и задушно, затова течението от отворените врати и прозорци беше един от начините да се борим с жегата.

Той забеляза, че двамата с майка ми го гледаме.

— Тази история ще завърши зле.

— Те не знаят, че тя е тук — отговори майка ми.

— Знаят — възрази татко. — Не знам как са разбрали, но знаят.

— Тогава защо не им я дадем и не ги оставим да правят каквото искат?

Баща ми се замисли за момент и сетне поклати глава.

— Мисля, че тя знае къде са скрити работните документи на съпруга й.

Майка ми прекоси стаята, отиде до кафемашината и я включи. Извади кафява торбичка от „ПТ Роустинг Къмпани“ сипа две лъжици кафе във филтъра и натисна копчето. Минута по-късно уханието на прекрасно изпечено блаженство изпълни стаята и макар татко да казваше, че съм твърде малък да пия кафе (кофеинът щял да забави растежа ми и да увеличи опасността ми за безсъние, когато порасна), аз се наслаждавах на мириса. Намирах го за отпускащ, внасящ спокойствие в стаята. Майка ми взе две големи чаши, напълни ги и ги занесе на масата в кухнята. Двамата с баща ми седнаха.

— Може би трябва да я заведем на езерото, да я удавим и да направим така, че да изглежда като нещастен случай — предложи майка ми.

— Това може да отвори по-голяма кутия с червеи. Господин Картър храни рибите на дъното на езерото. Не мисля, че трябва да привличаме внимание към този воден басейн — отговори баща ми.

— Тогава във ваната в дома й?

Татко отпи глътка кафе, сложи чашата на масата и започна да я върти.

— Онези мъже вече претърсиха къщата им и знаят, че тя не е там. Тъй като изглежда така, сякаш семейство Картър са бързали да заминат, съмнявам се, че госпожата би се върнала да се изкъпе.

Изведнъж ми хрумна идея. Не знам откъде се появи, но си заслужаваше, затова я представих.

— Може да я удушите и да сложите трупа й в багажника на колата им. Ако инсценирате правилно нещата, ще изглежда така, сякаш господин Картър я е убил и е избягал някъде.

Родителите ми се обърнаха и се втренчиха в мен с озадачени погледи. Щях да имам неприятности. Не трябваше да си отварям устата. Трябваше да отида в стаята си и…

— Отлична идея, шампионе! — възкликна баща ми. — Оставихме колата на гарата. Това може да е идеалната постановка за съпруг, който бяга.

Майка ми кимна в знак на съгласие.

— Но първо трябва да разберем къде са скрили документите.

Татко впери поглед в кафето си.

— Застраховка?

Майка ми кимна.

— Застраховка. Ако онези мъже не повярват на този малък номер, няма да е лошо да имаме нещо ценно с цел пазарлък. Ами ако той е откраднал и парите? Ще ни дойдат добре.

— Ние не сме крадци — заяви баща ми.

— Трябва да се махнем от тук. Ще се нуждаем от парите. Кой знае как ще се развие това фиаско? Семейство Картър са виновни, че ние се забъркахме в тази каша. Длъжници са ни.

Като имах предвид, че майка ми уби господин Картър и сега госпожа Картър беше окована в мазето ни, не виждах как може те да са виновни, но татко сигурно беше съгласен до известна степен, защото повече не възрази.

Майка ми изпи кафето си, стана и занесе празната си чаша в умивалника.

— Довечера ли ще го направим или утре?

— По-добре да отидем през деня. На гарата става тихо през нощта и мисля, че е по-вероятно да ни види някой — отговори баща ми.

— Как смяташ да я накараш да ни каже къде са документите? — попита майка ми.

Татко също изпи кафето си и остави чашата си в умивалника.

— Ще бъде трудно. Тя е корава. Може би ти би искала да опиташ?

Майка ми се усмихна широко.

— О, да!