Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (13)

13
Портър

Ден първи, 10:04 ч.

Наш спря на място за инвалиди пред Флеър Тауър и изключи двигателя на доджа.

— Наистина ли ще паркираш тук? — намръщи се Портър.

Наш повдигна рамене.

— Ние сме ченгета. Правим такива неща.

— Напомни ми да поискам друг партньор, когато свърши всичко това.

— Отличен план. Може би ще ми дадат някоя знойна новобранка, наскоро завършила Полицейската академия — ухили се Наш.

— Може да изискаш някоя, която е имала проблеми с баща си.

— Не си спомням да е имало такъв въпрос във формуляра, но може да съм го пропуснал.

Портиерът им отвори големите остъклени врати. Двамата детективи минаха покрай него и се приближиха до рецепцията. Портър показа значката си.

— Мезонет номер двайсет и седем?

Младата жена с късо подстригана кестенява коса и сини очи им се усмихна.

— Колегите ви дойдоха преди двайсет и пет минути. Качете се с асансьор номер шест до двайсет и седмия етаж. Мезонетът е вдясно, когато слезете. — Тя им даде електронна карта-ключ. — Това ще ви трябва.

Те се качиха в асансьор номер шест и вратата се затвори, като бързо изсвистя. Портър натисна бутона за двайсет и седмия етаж, но не се случи нищо.

— Трябва да прокараш картата през джаджата — каза Наш.

— Джаджата? Как си станал детектив, мамка му?

— Прости ми, сутринта не проверих моя календар „Дума на деня“ — отвърна Наш. — Четецът на карти е ей там. Прилича на автомат за кредитни карти.

— Разбрах, Айнщайн. — Портър прокара пластмасовата карта за достъп през четящото устройство и пак натисна бутона. Този път таблото светна в яркосиньо и асансьорът започна да се издига.

След малко вратата се отвори и те се озоваха в коридор, който се простираше в двете посоки. Големи прозорци с парапети предлагаха гледки към огромен атриум на по-долния етаж. Вратата в дъното на коридора вдясно беше отворена и на прага пазеше униформен полицай.

Детективите се приближиха, показаха значките си и влязоха.

Гледката беше зашеметяваща.

Мезонетът заемаше целия североизточен ъгъл на сградата. Външните стени се състояха от прозорци от пода до тавана, опасани с балкон. Около тях се ширеше градът. В далечината се виждаше езерото Мичиган.

— Когато бях на петнайсет, стаята ми изобщо не беше като тази — подхвърли Портър.

— Моят апартамент може да се побере в тази дневна — рече Наш. — Чудя се дали да не зарежа полицията и да не стана магнат на недвижими имоти.

— Мисля, че не можеш да се впуснеш в такова нещо ей така. Вероятно ще трябва да изкараш някой курс по интернет.

Наш извади от джоба си два чифта латексови ръкавици, даде единия на партньора си и надяна другия на ръцете си.

Вътре вече работеха усилено няколко криминалисти. Пол Уотсън стоеше до библиотека, която заемаше по-голямата част на отсрещната стена. Видя ги и тръгна към тях.

— Ако е имало борба, няма никакви следи. Това е най-чистият апартамент, който съм виждал. Хладилникът е зареден догоре. В боклука намерих касова бележка отпреди два дни. Поискахме разпечатка на телефонните обаждания, но мисля, че и там няма да намерим нищо. Успях да прегледам последните десет входящи обаждания и всичките са от баща й.

— Тя има стационарен телефон? Сериозно?

Уотсън повдигна рамене.

— Може би върви с апартамента.

— Вероятно татко го е прокарал. Със стационарния телефон не можеш да твърдиш, че няма сигнал или че си пропуснал обаждането — подчерта Наш.

— Ами изходящи обаждания? — попита Портър.

— Три номера. В момента ги проверяваме — отговори Уотсън.

Портър започна да обикаля мезонета. Обувките му скърцаха по дъсчения под.

В кухнята имаше вишневочервени шкафове и тъмни гранитни плотове. Всички уреди бяха от неръждаема стомана. Печка „Вайкинг“ и хладилник „Съб-Зироу“. В дневната имаше голям диван от бежова кожа, разделен на секции. Изглеждаше толкова удобен, че той почувства умора само докато гледаше меките възглавници. Телевизорът беше най-малко два метра.

— Това е екран 4К — каза Уотсън.

— 4К?

— Четири пъти повече пиксели от стандартния телевизор 1080р HD.

Портър само кимна. Той имаше тръбен телевизор с екран петдесет сантиметра в дома си. Отказваше да замени допотопния апарат с плоскоекранен, докато работеше, а проклетото нещо не искаше да издъхне.

Имаше кабинет с голямо дъбово бюро. Единият криминалист копираше файловете от „АйМак“ с екран седемдесет сантиметра.

— Нещо полезно? — попита Портър.

Криминалистът поклати глава.

— Не се откроява нищо. Ще анализираме файловете й и активността в социалните мрежи в Управлението.

Портър продължи към голямата спалня. Леглото беше старателно оправено. На стените нямаше плакати, само няколко картини.

— Тук нещо не се връзва.

Наш издърпа няколко чекмеджета. Всичките бяха пълни с идеално сгънати дрехи.

— Да. Прилича на образцов дом, почти инсцениран. Ако тук живее петнайсетгодишно момиче, тя е най-прибраната тийнейджърка, която съм виждал — отбеляза Наш.

На нощното шкафче имаше една-единствена снимка на жена на двайсет и пет-трийсет години. Развяна кестенява коса и най-зелените очи, които беше виждал Портър.

— Майка й? — попита той, без да се обръща определено към някого.

— Предполагам — отвърна Уотсън.

— Талбът каза, че тя починала от рак, когато Емъри била едва на три — рече Портър, докато разглеждаше снимката. — Тумор в мозъка.

— Мога да проуча този въпрос, ако искаш — услужливо предложи Уотсън.

Портър кимна и остави снимката на мястото й.

— Това би помогнало.

— Леглото е идеално опънато — каза Наш. — Не вярвам, че го е оправяло дете.

— Все още не съм убеден, че тук живее дете.

Банята беше изумителна — гранит и порцеланови плочки. Два умивалника. На пространството под душа можеше да вдигнеш купон. Портър преброи не по-малко от шест разпръсквателя на душове плюс допълнителни струйници, вградени в стените. Той се приближи до единия умивалник и докосна върха на четката за зъби.

— Още е влажна.

— Ще кажа на някого да я вземе за анализ — рече Уотсън. — В случай че се нуждаем от ДНК. Дай ми и четката за коса.

До спалнята имаше зона за отдих. На стените бяха наредени лавици, отрупани с книги, неколкостотин, може би повече, всичко от Чарлз Дикенс до Дж. К. Роулинг. На голямо, регулиращо се, пухкаво кресло в средата на стаята лежеше разтворен роман от Тад Макалистър.

— Може би, в края на краищата, Емъри живее тук — каза Портър и взе книгата. — Този роман излезе преди няколко седмици.

— Откъде знаеш? — попита Наш.

— Хедър си го купи. Тя е голяма почитателка на този автор.

— Аха.

— Вижте това — рече Уотсън, който държеше учебник по английска литература. — Спомням си, че забелязах и учебник по математически анализ на бюрото в кабинета. Това издание на „Уъртингтън Стъдис“ е популярно сред онези, които учат вкъщи. Господин Талбът каза ли в кое училище учи Емъри?

Детективите се спогледаха.

— Не го попитахме.

Уотсън прелисти страниците.

— Ако учи някъде, може да намерим някои от приятелите й. — Лицето му се зачерви.

— Съжалявам. Искам да кажа, че ти може да намериш някои от приятелите й. Ако мислиш, че това ще е от полза.

Талбът беше дал на Портър визитна картичка с номера на мобилния си телефон. Той потупа джоба си, за да потвърди, че все още е там.

— Ще питам баща й, след като приключим тук.

Те продължиха по-нататък по коридора.

— Колко стаи има тук?

— Три. Вижте тази — отговори Уотсън и посочи стая вдясно.

Портър влезе вътре. На голямото легло беше сложен кош с пране. На стената над него беше закачен голям католически кръст. На нощното шкафче имаше два реда снимки в рамки.

Наш взе едната.

— Това Емъри ли е?

— Сигурно.

Снимките я показваха от прощъпалник до поразително красива девойка с тъмносиня рокля, застанала до момче на около шестнайсет години с дълга, чуплива черна коса. В единия ъгъл беше написано: „Завръщане у дома в гимназия «Уотни Вейл» 2014 г.“

— Там ли учи? — попита Портър.

— Ще разбера — отговори Уотсън и посочи младежа, който стоеше до Емъри. — Мислиш ли, че това е гаджето й?

— Може би.

— Може ли да видя снимката? — попита Уотсън.

Портър му я даде.

Уотсън я обърна и внимателно я извади от рамката.

— „Ем и Тай“. — Той посочи гърба на снимката. Имената бяха написани с дребни печатни букви в долния десен ъгъл.

— Елементарно, драги ми Уотсън — рече Портър.

— Не, „Уотни Вейл“ е гимназия, не елементарно училище.

— Обичам този човек — засмя се Наш. — Може ли да го задържим в екипа?

— Капитанът ще ме убие, ако доведа още един случаен човек — отвърна Портър.

— Говоря сериозно, Сам. Ще ни трябват хора. Имаме два, вероятно най-много три дни да намерим момичето. Уотсън носи умна глава на раменете си — каза Наш.

— Ако ти не попълниш екипа, капитанът ще го направи. По-добре да си ти, защото иначе ще ни натресат някой като Мъри. — Той кимна към детектив, който стоеше в коридора и се беше втренчил в писеца на химикалката си. — Мисля да включим Уотсън като връзка с криминалистите.

Портър се замисли за момент и после се обърна към Уотсън:

— Проявяваш ли интерес да работиш по случая?

— Имам частен договор с отдела по криминалистика. Може ли да работя и в силите на реда?

— Стига да не застреляш някого — рече Наш.

— Не нося оръжие — отговори Уотсън. — Никога не съм смятал за необходимо да се явя на изпита. По-скоро съм книжен червей.

— Чикагската полиция има споразумение с лабораторията по криминалистика. Официално ти ще бъдеш консултант назаем — обясни Портър. — Мислиш ли, че ще можеш да оправиш нещата с шефа си?

Уотсън остави снимката на нощното шкафче и извади мобилния си телефон.

— Дайте ми минута. Ще му се обадя. — Той се отдалечи в отсрещния ъгъл на стаята и набра номера.

— Умно хлапе — отбеляза Наш.

— Ще бъде хубаво да имаме свеж поглед върху случая — съгласи се Портър. — Ти не помагаш много.

— Да ти го начукам, приятелю. — Наш пусна снимката в пликче за веществени доказателства. — Ще я занеса в командния център.

Портър прокара пръсти през косата си и огледа стаята.

— Знаеш ли какво не съм видял още?

— Какво?

— Нито една снимка на бащата. Тук няма нищо, което да показва, че те са баща и дъщеря. Обзалагам се, че ако проверим официалните документи, няма да намерим нищо, което да ги свързва. Мезонетът вероятно е собственост на фирма, която е собственост на друга фирма, която е собственост на фиктивна фирма на някой толкова далечен остров, че може и да го няма на картата.

Наш повдигна рамене.

— Изненадва ли те това? Талбът има семейство, собствен живот. Мисли за кариера в политиката. Извънбрачните деца не се вписват в една кампания, освен ако не са на опонента. Същото е и с любовниците. Нека приемем истината. Макар Талбът да каза, че е обичал онази жена, тя все пак му е била само любовница и той никога не би зарязал съпругата си и не би се оженил за нея. Само я е криел в тази кула, далеч от любопитни погледи. С дете или без дете.

Уотсън се върна и прибра в джоба си мобилния си телефон.

— Шефът каза, че няма нищо против, стига да изпълнявам текущите си задължения.

— Ще имаш ли някакъв проблем?

Уотсън поклати глава.

— Мога да се справя. Честно казано, промяната ще ми хареса. Ще бъде хубаво да се измъкна за малко от лабораторията.

— Чудесно. Добре дошъл в специалната работната група за разследване на Убиеца „Четирите маймуни“. Ние ще се погрижим за оформянето на документите, когато отидем в Управлението.

— Хубаво е да има церемония, Сам. Ще трябва да поработиш върху това — каза Наш.

Уотсън посочи снимката.

— Искате ли да се опитам да открия Тай?

— Да — отвърна Портър. — Виж какво ще успееш да изровиш.

Наш издърпа най-горното чекмедже вляво на шкафчето. Женско бельо. Той разпъна бикини между ръцете си и подсвирна.

— Еха, какъв задник.

— Мисля, че в тази стая живее гледачка или икономка — каза Портър. — Емъри е само на петнайсет. Няма начин да живее тук сама.

— Добре, но къде е гледачката? Защо не е съобщила, че момичето е изчезнало? — попита Наш. — Изминал е най-малко един ден, вероятно повече.

— Не е съобщила на полицията. Може би се е обадила на някой друг? — предположи Портър.

— Имаш предвид Талбът ли? — Наш поклати глава.

— Не мисля. Той изглеждаше искрено изненадан и разстроен, когато ти му каза какво се е случило.

— Ако е незаконно пребиваваща в страната, тя няма да се обади на полицията — рече Уотсън. — Логично е да се обърне към него.

— Или към някого, който работи за него.

— Добре, да допуснем, че случаят е такъв. Тогава защо Талбът ще се преструва, че не знае нищо? Не иска ли да я намери?

Портър повдигна рамене.

— Адвокатът му беше много настоятелен всичко да се пази в тайна. Може би това е мнението на Талбът. Те са пазили в тайна момичето петнайсет години. Защо да спират сега? Той има ресурси и вероятно е изпратил свои хора да я търсят. Няма нужда от нас.

— Тогава защо изобщо ни разказа за нея? Ако главната му грижа е да я скрие от света, не би ли ни насочил в друга посока? — Портър се приближи до коша с прането и докосна хавлията в средата. — Все още е топла.

Наш кимна.

— Някой й се е обадил, казал й е, че идваме…

— И аз мисля така. Тя вероятно е офейкала веднага след обаждането.

— Това не означава, че има някаква голяма конспирация. Тя може да е само нелегална емигрантка, както предположи доктор Уотсън, и Талбът не иска да я депортират — каза Наш.

— Не съм…

Наш го прекъсна, като махна с ръка.

— Тогава се обзалагам, че тя все още е някъде наблизо. Трябва да оставим някой да наблюдава мезонета.

Телефонът на Наш иззвъня и той погледна екранчето.

— Айзли е. — Наш натисна бутона, за да приеме обаждането. — Да?

Портър се възползва от възможността, за да позвъни на съпругата си. Свърза се с гласовата поща и прекъсна линията, без да остави съобщение.

Наш затвори и пусна телефона в предния джоб на панталона си.

— Айзли иска да отидем в моргата.

— Какво е открил?

— Каза, че трябва да го видим с очите си.