Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (11)

11
Дневник

Летата на нашата мъничка Земя може да са доста горещи. През юни аз прекарвах повечето си време навън. Зад къщата ни имаше гора, а навътре в гората — малко езеро. Зимно време замръзваше, но през лятото водата беше бистра и синя и с изключително приятна температура.

Обичах да ходя на езерото.

Казвах на мама, че отивам да ловя риба, но истината беше, че изобщо не си падах по риболова. Мисълта да пробия червей с кукичка и да хвърля съществото във водата само за да чакам да се появи нещо и да захапе гърчещата се гадинка, не ме привличаше. Рибите ядяха ли червеи в дивата природа? Съмнявах се. Не бях виждал червей доброволно да влиза в езерото. Доколкото знаех, рибите ядяха по-малки риби, не червеи. Може би ако се опиташ да използваш по-малка рибка с надеждата да уловиш по-голяма, ще имаш по-голям успех? Така или иначе, нямах търпението за такава глупост.

Езерото обаче ми доставяше удоволствие.

Както и на госпожа Картър.

Спомням си първия път, когато я видях там.

Беше на двайсети юни. Училището беше свършило от седем прекрасни, славни дни и слънцето грееше високо в небето, усмихвайки се с яркожълта обич на нашата малка Земя. Тръгнах към езерото с въдица в ръка, като си подсвирквах ритмична мелодия. Бях щастливо дете. Чувствах се идеално.

Седнах под любимото си дърво, голям дъб, който се извисяваше с размери, които идват само с годините. Представих си, че ако срежа ствола и преброя пръстените, те ще бъдат много, вероятно сто и повече. Годините са. Идвали и заминавали, докато дъбът стоял непоклатимо и гледал отвисоко останалата гора. Наистина беше хубаво дърво. Докато лятото напредваше, аз си направих хубаво местенце в основата на дъба. Винаги слагах въдицата си отляво, а чантата с обяда ми, която съдържаше сандвич с фъстъчено масло и конфитюр от грозде, разбира се, отдясно. След това изваждах книга от джоба си и се вглъбявах в нея.

В онзи ден изследвах една теория. Предишния месец по природознание учихме, че Земята е на четири и половина милиарда години, а преди това учихме, че човешката раса е само на двеста хиляди години. След като чух тези непотвърдени факти, в главата ми вдигна ръка една мисъл. И затова предишния ден взех от библиотеката точно тази книга — за вкаменелости.

Предметите, запазени в скалите, са „вкаменелости“ и остават така в продължение на… не знам колко, но много дълго време, милиони години, в случая с динозаврите. А повечето животни изобщо не стават вкаменелости. В края на краищата, животното трябва първо да попадне в скала, за да стане вкаменелост Ако природните стихии го унищожат преди да се случи това, доказателството ще изчезне безследно.

Предишния месец убих котка и сложих вкочанения й труп на брега на езерото, за да видя какво ще стане.

Не се тревожи, не беше на никого, само улична котка. Малка тигрова котка, която живееше в гората. Поне там я намерих. Дори да е била на някого, не носеше табелка с името и адреса си. Ако е била домашен любимец и са я пуснали да се разхожда свободно без табелка, вината за кончината на животното е на нехайните му стопани.

Котката не изглеждаше добре. От известно време.

Останките воняха ужасно първите няколко дни, но това бързо премина. Първо дойдоха мухите, а после — ларвите. Някакво по-голямо животно я беше глозгало през нощта в онези първи дни. След един месец останаха само костите. Вятърът и дъждът сигурно щяха да ги унищожат. И после котката щеше да изчезне.

Представих си как човек може да изчезне толкова бързо.

Отначало шумът ме стресна. През цялото време, докато бях на езерото, не бях забелязал друг човек. Нищо обаче не продължава вечно и на трийсетина метра от езерото стоеше някой и гледаше водата.

Скрих се зад дъба, за да не ме види.

Въпреки че не виждах лицето й, веднага познах косата — онези дълги тъмнокестеняви къдрици на гърба й.

Госпожа Картър погледна към мен и аз се дръпнах назад. След това тя се обърна надясно и се огледа наоколо. Най-после доволна, че е сама, госпожа Картър бръкна в голяма чанта, извади хавлия и я постла на брега.

Огледа се още веднъж във всички посоки, вдигна ръка към гърба си и развърза презрамките на роклята на врата си. Бялата рокля на цветя се свлече от тялото й и падна в краката й.

Отдолу нямаше нищо.

Дотогава не бях виждал гола жена.

Тя затвори очи, обърна лице към слънцето и се усмихна.

Краката й бяха толкова дълги.

А гърдите!

О, Боже! Почувствах, че се изчервявам. И до ден днешен се изчервявам.

Видях туфичката косъмчета на онова място, онова специално място.

Госпожа Картър се приближи до водата и нагази, отначало колебливо. Водата несъмнено беше студена.

Тя влезе по-навътре и постепенно се скри в дълбокото.

Когато водата стигна до коленете й, госпожа Картър се наведе, гребна шепа и наплиска гърдите си. Миг по-късно тя се гмурна и заплува към средата на езерото.

Наблюдавах я от безопасно разстояние, скрит зад моя дъб.

 

 

Нощта дойде и отмина и се оказа доста неспокойна.

С лятото дойде и жегата и в стаята ми стана горещо, след като пролетта свали одеждите си.

Но не жегата ме държеше буден, а мислите за госпожа Картър. Смея да кажа, че те бяха доста нечестиви и напълно нови за мен. Затворех ли очи, виждах я как стои в езерото и върху мократа й кожа блестят капчици вода на ярката светлина. Краката й… толкова дълги и изящни. Образът й накара кръвта ми да нахлуе стремително към място, където никога преди това не е била. Караше ме да се чувствам…

Да речем, че за малко момче аз бях влюбен до уши в нея.

Сутринта ме събуди гласът й.

Отначало помислих, че пак сънувам, и ми стана приятно. Исках да я гледам как съблича роклята си и влиза в езерото отново и отново в театъра на мислите ми. Гласът й се разнесе като шепот във въздуха, последван от смеха на майка ми. Рязко отворих очи.

— Беше откачено — каза тя. — Никога преди това не са ме връзвали.

— Никога? — попита майка ми.

Госпожа Картър се изкикоти.

— Това целомъдрена ли ме прави?

— Само неопитна. С течение на времето ще се изненадаш какво може да измисли съпругът ти, за да го вдигне.

— Наистина ли?

— О, да. Миналата седмица например… — Мама заговори шепнешком.

Седнах в леглото. Гласовете отслабнаха. Двете сигурно бяха отишли на друго място в къщата.

Облякох се бързо и долепих ухо до вратата, но пак не можах да чуя думите им.

Леко превъртях валчестата дръжка на вратата и слязох долу в коридора. Обутите ми с чорапи крака стъпваха безшумно по дъсчения под.

Коридорът свършваше пред дневната, която на свой ред водеше в кухнята. Долових мирис на нещо, което се печеше във фурната. Възвишеното ухание на ябълки и тесто. Може би пай? Обичах хубав пай.

Майка ми и госпожа Картър избухнаха в смях едновременно.

Приклекнах до стената в дъното на коридора. Пак не чувах много добре, но не смеех да вляза в дневната. Тази позиция трябваше да свърши работа.

— Моят Саймън не е толкова склонен към приключения — каза госпожа Картър. — Опасявам се, че торбата му с номера е твърде лека. По-скоро е сак, отколкото торба. Или може би една от онези хартиени торбички за сандвичи.

Вратата на хладилника се отвори с издрънчаване на бутилки.

— Не и моят съпруг — каза мама. — Понякога се преструвам в играта само за да отвлека вниманието му от спалнята. Или мокрото помещение. Или масата в кухнята.

— Не! — засмя се госпожа Картър.

— О, да — рече майка ми. — Той е като разгонен звяр. Понякога не мога да го спра.

— Но вие имате дете.

— Момчето винаги е навън и прави нещо. Или пък спи в леглото си като мечок посред зима. Земята може да се отвори под него, а той ще проспи катаклизма.

Безшумно подадох глава зад ъгъла и после веднага се дръпнах, за да не ме видят.

Мама разбиваше нещо с миксера на плота. Госпожа Картър седеше до масата в кухнята и държеше чаша кафе.

— Може би трябва да се опиташ да направиш по-пикантни нещата — продължи майка ми. — Винаги съм казвала, че мисионерството е за мисионерите. Вземи някоя играчка или занеси храна в спалнята. Всички мъже обичат сметана.

Не ми разрешаваха да внасям храна в стаята си, не и откакто майка ми намери изядена до половината тенекиена кутия курабии под леглото ми.

Госпожа Картър отново се изкикоти.

— Никога не бих го направила.

— А трябва.

— Ами ако не му хареса или си помисли, че съм извратена? Как ще преживея това неловко положение?

— О, ще му хареса. Винаги им харесва.

— Мислиш ли?

— Знам го.

Жените се умълчаха за момент и после госпожа Картър попита:

— Случвало ли се е някога на съпруга ти да не му… Ами, сещаш се.

— На моя съпруг? — развеселено изписка мама. — Боже мой, не. Водопроводът му действа безотказно.

— Дори когато пие?

— Особено когато пие.

Единият от дървените ни столове изскърца на пода.

Надникнах за секунда зад ъгъла. Майка ми беше седнала до госпожа Картър и бе сложила ръка на рамото й.

— Често ли се случва?

— Само когато пие.

— Много ли пие?

Госпожа Картър не отговори веднага. Търсеше подходящи думи.

— Не всяка вечер.

Мама стисна рамото й.

— Ами, мъже, какво да кажа. Той все още не е пораснал.

— Мислиш ли?

— Разбира се. Когато започваш в живота, много неща оказват напрежение върху мъжа, върху двама ви, но особено върху него. Купил ти е прекрасен дом. Сигурно говорите за деца.

Госпожа Картър кимна.

— Всичките тези неща се натрупват и тежат като огромен товар върху плещите му. Всяко добавя по още един-два килограма, докато накрая той едва върви, едва стои. Пие, за да му помогне да се справи, това е всичко. Не намирам нищо лошо в това да си пийнеш, за да успокоиш опънатите си нерви. Не се притеснявай. Когато нещата се оправят, когато напрежението се вдигне, всичко ще бъде наред. Само почакай и ще видиш.

— Не смяташ ли, че причината съм аз? — попита с тънко детско гласче госпожа Картър.

— Хубавица като теб? Не, разбира се.

— Мислиш ли, че съм хубава?

Майка ми изсумтя.

— Не мога да повярвам, че питаш. Ти си прелестна. Една от най-красивите жени, които съм виждала.

— Много мило от твоя страна, че го казваш — рече госпожа Картър.

— Вярно е. Всеки мъж ще бъде щастлив да те има. Жените отново млъкнаха и аз пак надникнах крадешком, пълзейки зад ъгъла тихо като мишка.

Майка ми и госпожа Картър се целуваха.