Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (53)

53
Дневник

— Подай ми картофите, моля — казах, без да се обръщам определено към някого.

Майка ми се беше върнала вкъщи преди два часа и веднага се залови да приготвя вечерята. Баща ми дойде и седна до масата, без да я поздрави. Потърка главата ми и попита: „Какво прави моят малък мъж?“, но въпросът прозвуча някак насила.

Във въздуха се носеше напрежение и беше силно.

Когато картофите не дойдоха в чинията ми, аз протегнах ръка, взех купата и си сипах щедра порция. Родителите ми не казаха нищо, когато пренебрегнах зеленчуците, оставяйки броколите за възрастните, и си взех допълнително парче руло „Стефани“.

Неравномерното потракване на вилиците ни върху порцелана беше толкова шумно, че бях сигурен, че съседите ни щяха да го чуят, ако единият не беше мъртъв, а другият — окован с белезници в мазето.

Взех чашата с млякото си, изпих го и избърсах брадичка с опакото на ръката си.

— Един човек дойде днес. Търсеше семейство Картър. Отначало помислих, че е ченге, но сега не съм съвсем сигурен.

Баща ми вдигна глава и погледна майка ми. Очите им се срещнаха и той се обърна към мен. Ядеше броколи и между предните му зъби се беше заклещило парченце.

— Не трябва да го наричаш ченге, а полицай. Да му викаш ченге е проява на неуважение.

— Да, татко.

— Той каза ли, че е полицай?

По-рано бях разсъждавал дълго и усилено по този въпрос.

— Имаше значка, но не каза, че е полицай. Обаче се държеше като полицай. Поне отначало, после не толкова.

— Какво искаш да кажеш?

Преразказах разговора ни, доколкото си го спомнях.

— Плимут „Дъстър“? — попита майка ми, когато приключих. — Сигурен ли си?

— Да, майко. Бащата на моя приятел Бо Ридли има същата кола, само че жълта. Бих я познал навсякъде.

Татко се обърна към майка ми:

— Говори ли ти нещо това? Познаваш ли го?

Майка ми се поколеба за секунда и след това поклати глава.

— Не. — Тя стана и започна да събира чиниите.

С баща ми се спогледахме. И той го беше разбрал.

Тя не казваше истината.