Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (1)

1
Портър

Ден първи, 6:14 ч.

Неспирното пиукане се разнесе отново.

Изключих звука на телефона. Защо чувам сигнали за текстови съобщения? Защо изобщо чувам нещо?

„Епъл“ отиде по дяволите без Стив Джобс.

Сам Портър се претърколи на дясната си страна и потърси пипнешком телефона на нощното шкафче.

Будилникът падна с трясък на пода, издавайки глух звук, характерен за евтината китайска електроника.

— Да ме вземат дяволите.

Пръстите му най-после намериха телефона. Портър измъкна кабела за зареждане, доближи телефона до лицето си и присви очи, взирайки се в светлото екранче.

ОБАДИ МИ СЕ — 911.

Съобщение от Наш.

Портър погледна към другата страна на леглото, където спеше съпругата му. Сега обаче тя не беше там. Имаше бележка:

Отивам да купя мляко. Връщам се веднага.

Хохо:

Хедър

Той изсумтя и отново погледна телефона си.

6:15.

Дотук със спокойното утро.

Портър стана и набра номера на партньора си, който отговори на второто позвъняване.

— Сам?

— Здравей, Наш.

Мъжът от другия край на линията замълча за момент.

— Съжалявам, Портър. Колебаех се дали да ти се обадя или не. Сигурно съм набирал номера ти десетина пъти, но все затварях. Накрая реших, че е най-добре да ти изпратя съобщение. Да ти дам възможност да ме пренебрегнеш.

— Всичко е наред, Наш. Какво имаш да ми казваш?

Отново последва кратко мълчание.

— Ще искаш да го видиш с очите си.

— Какво?

— Станал е нещастен случай.

Портър потърка слепоочието си.

— Нещастен случай? Ние работим в отдел „Убийства“. Защо да реагираме на нещастен случай?

— Повярвай ми. Ще искаш да го видиш — настоя Наш. В гласа му прозвуча раздразнение.

Портър въздъхна.

— Къде?

— Близо до Хайд Парк, на Петдесет и пета улица. Току-що ти изпратих съобщение с адреса.

Телефонът на Портър изпиука силно в ухото му и той рязко го отдръпна от главата си.

Шибан айфон.

Погледна екранчето, запомни адреса и след това продължи разговора:

— Мога да стигна дотам за трийсетина минути. Добре ли е?

— Да — отвърна Наш. — Скоро няма да ходим никъде.

Портър затвори и провеси крака от леглото. Петдесет и две годишното му тяло възрази с пукане и скърцане.

Слънцето беше започнало да изгрява и между спуснатите щори на прозореца в спалнята проникваше светлина. Беше странно колко тих и мрачен е апартаментът без Хедър.

Отивам да купя мляко.

Електронният будилник примигваше от дъските на пода. Напуканият му циферблат показваше символи, които вече не приличаха на цифри.

Днес щеше да бъде един от онези дни.

Напоследък бяха станали много.

Портър излезе от апартамента десетина минути по-късно, облечен с най-хубавите си дрехи — измачкан морскосин костюм, който си беше купил от „Мене Уеърхаус“ преди близо едно десетилетие — и слезе четирите етажа стълби до тясното преддверие на жилищния блок. Спря до пощенските кутии, извади мобилния си телефон и набра номера на съпругата си.

Свързахте се с телефона на Хедър Портър. Тъй като това е гласова поща, по всяка вероятност съм видяла името ви изписано на екрана и съм решила, че не желая да говоря с вас. Ако сте готови да поднесете почитанията си във формата на шоколадова торта или други подбрани дарения на кулинарна наслада, изпратете ми подробностите в текстово съобщение и аз ще преосмисля позицията в списъка си със светските си ангажименти и може би по-късно ще се свържа с вас. Ако сте рекламен агент и се опитвате да ме накарате да сменя професията си, по-добре веднага да затворите. Телекомуникационната компания „АТ&Т“ ме притежава най-малко още една година. Всички други, моля, оставете съобщение. Имайте предвид, че обичният ми съпруг е ченге с проблеми с овладяването на гнева и носи голям патлак.

Портър се усмихна. Гласът й винаги го караше да се усмихва. „Здравей, бонбонче. Аз съм. Наш се обади. Близо до Хайд Парк става нещо. Ще се срещна там с него. Ще ти се обадя по-късно, когато разбера кога ще се прибера у дома. А, мисля, че нещо не е наред с будилника ни.“

Той пусна телефона в джоба си и излезе на улицата. Хладният чикагски въздух му напомни, че есента се готви да отстъпи пред зимата.