Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (22)

22
Портър

Ден първи, 13:38 ч.

Гимназия „Уотни Вейл“ беше ниска триетажна сграда от стомана и стъкло и се намираше на север от Университета на Илинойс в Чикаго. Неизменно класирана сред петте най-добри гимназии в щата, „Уотни“ беше едно от най-желаните училища в града. Пазачът поведе Портър и Наш по коридорите, покани ги в главната канцелария и им каза да почакат, докато намери директора. След по-малко от минута вътре влезе нисък, плешив мъж, който нервно въртеше в ръцете си айпад.

— Добро утро, господа. Аз съм Колби, директорът на гимназията. Какво мога да направя за вас?

Портър се ръкува с него и му показа полицейската си значка.

— Искаме да говорим с един от вашите ученици, Тайлър Мейдърс. Той на училище ли е днес?

Колби погледна нервно двете жени, които стояха зад рецепцията и съсредоточено наблюдаваха мъжете. На столовете покрай стената седяха трима ученици, които гледаха кръвнишки.

— Защо не влезем в кабинета ми? — усмихна се той и посочи малка стая вляво. Тримата влязоха вътре и след като седна зад бюрото си, Колби попита: — Тайлър? Загазил ли е?

Портър и Наш се настаниха на двата стола срещу директора, които бяха малки, ниски и неудобни. Портър мигновено изпита чувството, че се е пренесъл назад в младежките си години и че има неприятности. Дланите му се изпотиха. Въпреки че беше по-нисък най-малко десетина сантиметра, директорът Колби го гледаше отвисоко от голямото си кожено кресло. Погледът му беше авторитетен и накара Портър да се почувства така, сякаш му оставаха пет минути до изключване от училище. Той се отърси от мислите си и се наведе напред.

— Съвсем не. Искаме само да говорим с него за гаджето му.

Колби се намръщи.

— Гадже? Не знаех, че той има гадже.

Наш зареди снимка на мобилния си телефон и го плъзна по бюрото.

— Името й е Емъри Конърс. Тя ученичка ли е тук?

Директорът взе телефона и се вгледа в снимката, а после написа името на компютъра си и погледна резултатите.

— Не, тя не учи тук. — Той върна телефона на Наш и след това натисна бутон на бюрото си. — Госпожице Колдуел? Моля, намерете Тайлър Мейдърс и му кажете да дойде в кабинета ми.

— Да, господине — отговори безплътен глас.

Портър погледна Наш, който беше необичайно тих.

Ръцете му бяха сложени на коленете и очите му не поглеждаха Колби. Портър можеше само да предполага какви бели е правил партньорът му като ученик. Сигурно непрекъснато го бяха викали при директора. Колби също забеляза това, но предпочете да не казва нищо, само се усмихна самодоволно и написа нещо на айфона си.

— Тайлър, изглежда, е в час по математика, на третия етаж. Да ви предложа ли нещо за пиене, господа? — попита той.

Портър поклати глава.

— Не — отговори Наш. — Благодаря.

Пет минути по-късно на вратата се почука и в кабинета влезе момче на около шестнайсет години. Погледна двамата детективи и после кимна на Колби.

— Викали сте ме, господине.

Директорът стана.

— Влез, Тайлър, и затвори вратата. Тези двама господа са от чикагската полиция и искат да говорят с теб.

Тайлър отвори широко очи. Мозъкът му несъмнено преговори набързо всичко, което беше правил напоследък, опитвайки се да открие нещо, което би довело полицията при него.

Портър му отправи най-окуражителната си усмивка.

— Успокой се, синко. Не си направил нищо лошо. Искаме да поговорим за Емъри.

Тайлър придоби озадачен вид.

— Ем? Добре ли е тя?

Портър се обърна към Колби:

— Ще бъдете ли така любезен да ни дадете няколко минути да поговорим с господин Мейдърс?

Директорът на гимназията поклати глава.

— Съжалявам, но той е непълнолетен. Опасявам се, че без да присъства родител, трябва да остана в стаята.

— Добре — отвърна Портър, стана от малкия стол и седна на ръба на бюрото, попречвайки на Колби да вижда ученика. Наш направи същото. Директорът се прокашля зад тях, но не каза нищо.

— Кога за последен път видя Емъри?

Тайлър пристъпи от крак на крак.

— Мисля, че в събота. Ходихме на кино и вечеряхме в центъра на града. Добре ли е тя? Изнервяте ме.

Портър погледна Наш.

— Смятаме, че е отвлечена.

Лицето на момчето пребледня.

— Но кой би… Защо?

— Предполагаме, че е била отвлечена от парк „А. Монтгомъри Уорд“, докато е тичала за здраве вчера. Паркът е на около километър и половина от…

Тайлър кимна.

— Знам къде е. Ем непрекъснато тича там. Боже, казах й да не ходи сама, но тя никога не ме слуша. — Очите му се напълниха със сълзи и той ги избърса с ръкава си. — Ем е много хубаво момиче и носи тесен, прилепнал за тялото й екип за джогинг. Все й казвам, че това не е безопасно. Градът е пълен с откачалки. О, Боже. Изпратих й куп съобщения, но тя не ми отговори. Това не й е присъщо. Обикновено ми се обажда след една-две минути. Но от вчера не съм я чувал. Смятах да отида в дома й веднага щом свършат часовете.

— В кое училище учи Емъри?

— Не учи. Искам да кажа, че учи, но вкъщи. С частни учители — отговори Тайлър.

— Частна учителка ли живее с нея?

Момчето кимна.

— Госпожица Бъроу.

— Как е малкото й име?

— Не знам, съжалявам. Тя предимно стои в стаята си, когато отида при Ем. Не говоря много с нея.

— Имаш ли представа къде можем да я намерим?

Тайлър поклати глава и попита:

— Мислите ли, че Емъри е добре? Не мога да повярвам, че някой би я отвлякъл.

Колби се размърда зад тях. Портър беше забравил, че директорът е в стаята.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Тайлър.

Портър извади визитна картичка от задния си джоб и му я даде.

— Ако чуеш нещо, обади ми се.

— Проследихте ли телефона й? Можете да го направите, нали?

— Телефонът й не работи от вчера — отговори Наш. — По всяка вероятност е изключен.

— И двата ли?