Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (26)

26
Енъри

Ден първи, 15:34 ч.

Емъри се сви в ъгъла под количката с носилката, притиснала едната си ръка до ухото, а другата до стената, но не можа да заглуши музиката, която беше силна, по-силна от всяко стерео, което беше чувала. През пролетта тя ходи на концерт на „Имаджин Драгънс“ на „Олстейт Арена“ с Кирсти Доналдсън и двете стояха на десетина метра от сцената и точно пред най-голямата купчина усилватели, която беше виждала. Бяха толкова мощни, че звукът отвяваше назад косите им, и си направиха страхотни селфита. Сега обаче звукът беше още по-силен. И не само адски силен, но и отекваше в стените. Ехтеше. Ритъмът я разтърсваше.

Когато музиката започна — стори й се, че това беше преди часове, — Емъри се разкрещя с пълно гърло, но звуците я заглушиха. Гласът й се изгуби в песните на „Пинк Флойд“, Джанис Джоплин и десетина други групи, които Емъри позна, но не знаеше имената им. Въпреки това тя крещеше. Гневът, омразата и страхът я изгаряха отвътре и търсеха отдушник. Пищя, докато я заболя гърлото и беше сигурна, че е прегракнала, но не можеше да разбере, защото и без това не чуваше гласа си. Пищя, докато езикът й стана като шкурка и болка прониза главата й.

Опита се да зарови глава между коленете си и това помогна известно време, но дясното рамо я заболя от неудобната поза. Емъри отчаяно дръпна белезниците, но те само се врязаха още по-дълбоко в китките й. Искаше да заплаче, но беше изплакала сълзите си преди часове.

Беше й много студено.

Допирът на тялото й до всяка повърхност беше влажен и смразяващ.

— Мамо? — Въпреки че изрече на глас думата, Емъри не я чу, защото я заглуши тематичната песен на „От местопрестъплението“ на „Дъ Ху“. — Тук ли си още, мамо?

Тя вдигна глава и погледна нагоре. Музиката се разнасяше отнякъде високо над нея. С течение на часовете очите на Емъри малко бяха привикнали с мрака. Въпреки че тъмнината все още беше абсолютна, тя различи леки очертания. Виждаше краката на количката, поне онези до нея. Виждаше ръката си, окована за тръбата на носилката, и дори част от тръбата. Опита се да плъзне белезниците от единия край до другия, надявайки се, че ще се изхлузят в края, но халката мина през заоблен ъгъл и издрънча в друга тръба, която я пресичаше и й пречеше да се придвижи по-нататък. И после…

Нещо изприпка върху крака й и Емъри изпищя и сви крака до себе си.

Какво беше? Хлебарка?

Не. Беше твърде голямо за хлебарка. Може би мишка или… Моля те, Господи, не позволявай да е плъх!

Емъри мразеше плъховете. Понякога ги виждаше да надничат от каналите. Мънички като мъниста очички и остри жълти зъбки, които тракат от глада, докато гризачите изскачат от контейнери за боклук в задни улички, търсейки храна. Ядяха всичко. Емъри беше чувала, че понякога нападат бездомници на орди или глутници. Само че не се наричаха така. Тя знаеше думата. Имаше я в теста по биология преди няколко години. Колония. Да, точно така. Група плъхове се нарича колония. Името й се беше сторило странно, тъй като го свързваше с експлоатирана страна или територия, лишена от държавна самостоятелност, но така беше. Единственото по-лошо нещо от един плъх беше повече от един плъх. Колония.

— Мамо?

Нещо докосна леко бедрото й и Емъри подскочи и удари главата си в носилката. Моля те, Господи, без плъхове. Те виждаха в мрака, вероятно много добре. Тя си представи малкото космато същество, което стои в ъгъла на стаята и я гледа гневно, а малката му уста е пълна със слюнка и зарази.

Не искам да развалям купона, но трябва да попитам. Какво може да изяде един плъх, затворен в бетонна кутия с голо момиче?

Емъри изпъшка и за секунда чу гласа си. После засвири соло на китара и заглуши всякакви следи от други звуци. Тя се покатери върху носилката на количката.

Знам, че плъховете не са придирчиви към храната си. Благодарни са за всяка храна, която им предложат, но предполагам, че едно хубаво, крехко, младо момиче би било върхът в менюто им за вечеря, не си ли съгласна? Ще бъдеш като японско говеждо месо от областта Кобе в сравнение с един съсухрен бездомен старец.

Емъри се взря в мрака около нея. Чувстваше, че плъхът я гледа, но не го виждаше.

Зачуди се дали плъховете могат да се катерят.

Количката изскърца, когато Емъри се размърда, за да се намести в средата й.

Обзалагам се, че ако са много, ще направят малка пирамида от плъхове и ще се покатерят. Те са изобретателни малки същества. Казвали са ми, че понякога ухапват жертвата си по бузата, за да я накарат да отвори очи и да ги отскубнат направо от очната ябълка. Малка стръв и отмъкване. Много са пакостливи.

— Това не е плъх — каза Емъри. — Как може да влезе тук плъх?

А, това е проблемът. Въпреки че той те вкара тук. Може да е пуснал два-три плъха. В края на краищата този човек реже части от тялото и ги изпраща по пощата на семействата на жертвите. Изборът му на развлечения е съмнителен в най-добрия случай. Той може да играе с цялото тесте карти.

Сърцето на Емъри заблъска ритмично в отрязаното й ухо.

Този път, когато плъхът изтърча покрай нея, тя го видя ясно, макар и само за секунда, преди охраненият гризач да изчезне в мрака.