Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (41)

41
Дневник

Колата на господин Картър все още беше паркирана на алеята пред къщата им. Не съм сигурен къде другаде очаквах да бъде, тъй като времето зад волана на господин Картър беше свършило, а госпожа Картър нямаше да кара в близко бъдеще, но като видях колата, изпитах чувството, че в къщата им има някого, макар да знаех, че е безлюдна.

Оставих количката на нашата алея и се приближих.

Бутнах мрежата против насекоми, без да мога да се отърся от усещането, че вътре има някого. Вратата не беше заключена, затова предположих, че някой е влязъл, но нямах основателна причина да смятам така.

Кварталът ни беше безопасен. Хората не заключваха вратите си и приятели и членове на семейството влизаха и излизаха от къщите, без да им попречи някой. Всъщност подозирах, че господин Картър е оставил ключовете си в колата вчера. Родителите ми обикновено го правеха.

Почувствах обаче, че нещо не е наред.

Вратата с мрежата леко изскърца, когато я отворих и влязох вътре, достатъчно силно, за да предупреди някой неканен гост за пристигането ми. Кухнята беше тиха и изглеждаше недокосната от снощи. Стъклата от строшената бутилка все още бяха разпръснати на пода в изпаряваща се локва от бърбън, в която пълзяха мравки. Напиваха ли се мравките? Сигурно. Гледах ги как припкат в лепкавата каша и целеустремено се движат на зигзаг. Не ми се видяха различни от всяка друга група мравки, която можеш да намериш навън на тротоара или да се спотайва под камък, но бяха мокри от алкохола. Две-три чашки бяха замаяли главата ми. Плуването в бърбъна може би ги беше изпратило на еднопосочно пътуване в Алкохоландия. Мравките обаче изглеждаха нормално, неповлияни.

Изпитах желание да им драсна клечката, да ги запаля и да гледам как горят. Телцата им щяха да пукат и да пращят с наситен от алкохол бяс. В един момент живи, а в следващия — овъглени на прах. Щеше ми се да си поиграя на Господ.

Помъчих се да не забравя да извърша експеримента по-късно. Бях дошъл тук с цел и баща ми щеше да бъде разочарован, ако позволях на рояк мравки да ме отклонят.

Погледнах към масичката, където беше заспала госпожа Картър. Представих си я как седи там с изцъклени очи и фъфлейки ми говори как нарочно е искала да я видя гола в онзи ден край езерото. „Жената иска да бъде желана, това е всичко“ — каза тя.

Кръвта ми закипя от тази мисъл.

Съсредоточи се. Трябва да се съсредоточа.

Звукът се чу някъде навътре в къщата.

Тракане или може би трополене.

Не беше шум, който издава самата къща, не скърцане или пукане на къща, която сляга или се намества, както е известно, че правят къщите. Това беше нещо различно.

Чух го отново, този път по-силно. Разнесе се от другата страна на къщата, зад кухнята и от коридора, където несъмнено се намираха спалните и банята. Не бях влизал толкова навътре в дома на семейство Картър и не знаех какво има след кухнята. Можех само да предполагам въз основа на разположението на нашата къща, която беше с подобни размери и стил.

Бръкнах в джоба си и извадих ножа. Не посмях да отворя острието, защото щеше да изщрака и да издаде местоположението ми на онзи (или онова), който беше там. Хванах ножа с едната си ръка и натиснах бутона, бавно освобождавайки острието, като притиснах пружината, докато острието се вдигна напълно и се заключи неподвижно. Наскоро почистеният и наточен метал заблестя на слабата светлина, която проникваше през завесите и озаряваше интериора на дома на семейство Картър.

Още едно изтракване.

Онзи (или онова), който беше там, не знаеше, че съм тук. Бях шумен и небрежен, когато влязох в къщата, но сигурно не ме беше чул. Ако беше крадец, със сигурност щеше да дотича да види какво става.

Татко ме беше научил да ловувам. Научи ме да пристъпвам на пръсти, за да не издавам звук, и да се движа с грациозността на елен, който се промъква в гората. И сега използвах това умение, безшумно прекосих кухнята и се облегнах на рамката на вратата, за да огледам коридора.

Дневната беше вдясно, а вляво имаше малка баня. В дъното на коридора имаше още две врати — несъмнено на двете спални.

Затворих очи и се заслушах.

Шумолене.

Прелистване на листове.

Издърпване на чекмедже.

Пак шумолене.

Шумът идваше от стаята вдясно. Не знаех дали това е спалнята на господин и госпожа Картър или стаята им за гости, не и от това разстояние. Дланта ми се изпоти от стискането на ножа.

Знаех, че изпотеният нож се контролира трудно. Можеше да се плъзне и да не улучи мишената.

Избърсах ръката си в джинсите и си поех дълбоко дъх. Със силата на волята си наложих на пулса си да забави ритъма си и успокоих тялото си. Предадох се на инстинктите си. Предадох се на лова.

Тръгнах по коридора, притиснал ножа до гърдите си, с острието напред. Татко ме беше научил на тази специфична хватка. Ако се наложеше, щях да забия ножа с пълната сила на мускулите на ръката си и точността на зареден пистолет. За разлика от замахването отгоре, наръгването отвесно се блокира трудно. Освен това този захват ми позволяваше да се прицеля право в сърцето или корема с движение нагоре или надолу. Когато държиш ножа горе, можеш да нанесеш удар само надолу, и с такава атака по-скоро само ще одраскаш жертвата, вместо да проникнеш дълбоко.

Баща ми беше много сръчен с ножа.

Долепих се до стената, сливайки се с мазилката, докато се промъквах към отворената врата.

Пак се чу шумолене и после тиха ругатня.

Видях сянка, която се движеше в стаята, мимолетен поглед на ранната светлина, докато натрапникът тътреше крака насам-натам.

Стигнах до ръба на рамката на вратата.

Веднъж татко ми каза, че ако се промъкваш крадешком към някого, имаш една-две секунди да атакуваш, преди човекът да успее да реагира. Човешкият мозък обработва бавно тази дейност. Жертвата се вцепенява за момент, докато се опитва да проумее факта, че стоиш там, особено в стая, където мисли, че е сама. Той ми обясни, че някои жертви продължават да стоят вцепенени и само те гледат, сякаш си телевизионно предаване. Стоят и чакат да видят какво ще се случи. Понякога е по-добре да не знаеш какво ще се случи.

Разнесе се звукът от затварянето на едно чекмедже и издърпването на друго.

Поех си дълбоко дъх, стиснах ножа, нахлух през отворената врата и се втурнах към неканения гост.

Майка ми отстъпи встрани. Дясната й ръка удари рамото ми, а лявата грабна ножа от пръстите ми. Опитах се да спра, но инерцията ми беше твърде силна. Блъснах се в леглото, претърколих се настрана и най-после се спрях в отсрещната стена.

— Винаги е най-добре да се промъкваш бавно и равномерно — каза майка ми. — Особено когато изненадата е на твоя страна. Бавно и равномерно, и можеше да ме хванеш. Аз обаче те чух да пухтиш и да пръхтиш много преди ти да хукнеш в галоп към мен. Вярно, някои може би нямаше да имат време да реагират, но всеки с малко по-добър рефлекс не би се затруднил.

Бях ударил главата си в пода и предишното ми главоболие се завърна с пълна сила. Съвзех се и се изправих, бършейки ръце в джинсите си.

— Не знаех, че си ти. Не очаквах, че тук ще има някого.

Тя наклони глава настрана.

— А какво по-точно очакваше да намериш? Празна къща за ограбване?

— Татко ми каза да събера багаж в някоя чанта, за да изглежда така, сякаш семейство Картър са заминали някъде. Трябваше да я оставя в колата им. Той ще я премести някъде, когато се прибере у дома довечера.

Майка ми присви очи.

— Това ли е всичко?

— Честна дума.

— Е, тогава започвай. Не ми позволявай да ти попреча.

Потърках главата си, където се беше появила доста голяма буца.

— Може ли да ми върнеш ножа?

— Трябва да си го заслужиш обратно. Може би следващия път няма да се разделиш толкова лесно с нещо ценно.

— Да, майко.

Вляво от мен имаше двукрилен дрешник. Отворих вратата и видях очукан куфар, пъхнат в ъгъла.

— Идеално! — извадих го и го сложих на леглото.

Майка ми отново се беше заловила с чекмеджетата и внимателно преравяше съдържанието на три от пет в голям шкаф от тъмен дъб, където имаше пуловери.

— Какво търсиш? — попитах.

Тя затвори чекмеджето и издърпа четвъртото.

— Не е твоя работа. — Майка ми погледна куфара на леглото. — Не забравяй да сложиш обувки. Жените винаги пътуват най-малко с два чифта обувки, понякога повече. За разлика от мъжете, които се чувстват удобно само с тези на краката им, независимо къде отиват. Може би и някое яке.

— Яке? Но сега е лято. Твърде горещо е за яке.

Майка ми се ухили.

— Това му е хубавото да сложиш някое яке. Ако намериш куфар с яке вътре посред лято, ще се зачудиш къде е отишъл собственикът, не мислиш ли? Слагай произволни неща и карай хората да гадаят Ако аз намеря такъв куфар, ще си помисля, че те са отишли на някое екзотично място, например Гренландия.

— Или Антарктида.

Тя кимна.

— Или Антарктида.

— Може да хвърля и някой бански костюм. Това наистина ще бъде озадачаващо.

— Не, ще бъде глупаво. Никой не ходи на място, където ще се нуждае и от яке, и от бански костюм.

— Ами ако хотелът в Антарктида има басейн? — възразих.

Майка ми се замисли за момент — не мисля, че ще намериш такъв хотел в Антарктида. Но може би в Гренландия има.

Започнах да изваждам произволни неща от дрешника и да ги слагам в куфара — ризи на господин Картър, рокли на госпожа Картър, няколко панталона, вратовръзка.

— Не забравяй бельо. И чорапи, много чорапи. Хората винаги си взимат купища чорапи.

— В кое чекмедже са?

Тя кимна към малко шкафче до дрешника.

— Второто и третото там.

Приближих се и издърпах чекмеджетата. И двете бяха претъпкани — едното негово, а другото нейно. Грабнах по две шепи и от двете и ги хвърлих в куфара. Вече беше почти пълен.

— Остави няколко чекмеджета издърпани. Безпорядъкът ще създаде представата, че те са бързали да заминат — предложи майка ми.

— Неща от банята?

Тя кимна и издърпа още едно чекмедже.

— Четки за зъби, самобръсначки, дезодорант…

Намерих малка пътническа чанта в дрешника и отидох в банята. Госпожа Картър поддържаше къщата чиста и подредена. В умивалника нямаше нито едно петънце паста за зъби и огледалото беше излъскано. Всичко в шкафчето беше спретнато подредено.

Взех двете четки за зъби и тубичка паста от зелена керамична чаша и ги пуснах в чантата. След това добавих електрическа самобръсначка, флакон дезодорант „Райт Гард“ розов ролков дезодорант, който леко миришеше на люляк, бурканче почистващ крем за лице „Ноксзема“, конец за зъби и дамска самобръсначка, която видях на ръба на ваната. От шкафчето с лекарствата взех аспирин, две шишенца мултивитамини и три шишенца лекарства с рецепти — лизиноприл, имитрекс и блистер с хапчета против забременяване.

Оставих отворено шкафчето с лекарствата, занесох чантата в спалнята и я пуснах до куфара.

— Мога да ти помогна да търсиш, майко. Само трябва да ми кажеш какво се опитваш да намериш.

Тя махна нетърпеливо с ръка, без да ме поглежда, и продължи да рови в дрехите, наредени спретнато върху лавици от кедрово дърво.

На нощното шкафче имаше екземпляр от „Играта на обаждащия се“ от Тад Макалиапър. Хората четяха по време на почивка, нали? Бях сигурен в това.

Хвърлих книгата в куфара и забелязах, че между страниците се подава ъгълчето на снимка.

Снимката беше на госпожа Картър и майка ми. Двете бяха голи, с преплетени крайници и прегърнати в страстна целувка. Беше направена в леглото на семейство Картър. Майка ми и госпожа Картър лежаха върху същата покривка, с която сега беше застлано леглото.

Втренчих се стъписано в снимката и си припомних онова, което бях видял вчера. Мислех, че тогава за пръв път между тях се беше случило нещо. Очевидно грешах.

Кога беше правена тази снимка? Нищо в изображението не предлагаше улики. Но сигурно беше направена наскоро. И после в съзнанието ми изплува въпрос.

Не беше важно кога е направена. Бях по-любопитен да разбера кой я е направил.

Не чух кога майка ми се е приближила зад мен. Докато тя не грабна снимката от пръстите ми, не знаех, че е там.

— Мисля, че това не е твое — каза майка ми и пъхна снимката в джоба си, а след това посочи куфара и чантата на леглото. — Занеси ги в колата им.

Отворих широко уста от изумление. Какво щеше да си помисли татко?

— И през ум да не ти минава да кажеш на баща си — прошепна тя.