Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (51)

51
Дневник

Събуди ме силно тропане на вратата.

Вратът и гърбът ме боляха от спането в седнало положение върху студения дъсчен под. Положих усилия да стана и се протегнах, за да прогоня болката от крайниците си. Пръстите ми все още стискаха касапския нож. Бяха увити толкова плътно около дръжката, че се наложи да разтварям със свободната си ръка.

Оставих ножа на нощното шкафче. Все още бях с дрехите от предишния ден. Слънцето беше изгряло и нямах представа колко е часът.

Почука се още веднъж, този път по-силно. Хлопаше се на външната врата.

Измъкнах стола изпод дръжката на вратата, отместих го встрани и открехнах вратата.

Баща ми и празнота бутилка бърбън бяха изчезнали. Вратата на спалнята на родителите ми в другия край на коридора беше отворена и леглото беше оправено. Ако там беше спал някой, и него го нямаше. В къщата цареше странна тишина.

— Майко? Татко?

Гласът ми прозвуча по-силно, отколкото очаквах.

На работа ли беше баща ми? Бях загубил представа за дните. Предполагах, че днес е понеделник, но не бях сигурен.

Отново се почука.

Отидох до вратата и дръпнах завесата на страничния прозорец.

На верандата стоеше едър, дебел, як мъж на около седемдесет години, с бежов шлифер и измачкан костюм. Той ме видя и показа полицейска значка с лявата си ръка, затова ясно видях лъскавото сребро.

Пуснах завесата, поех си дълбоко дъх и отворих вратата.

— Добро утро, синко. Вкъщи ли са родителите ти?

Поклатих глава.

— Татко е на работа, а майка ми отиде до магазина да купи нещо за вечеря.

— Имаш ли нещо против да я изчакам да се върне?

Нямах представа къде са отишли родителите ми, затова не ми се стори разумно да кажа „да“. Майка ми можеше да е в мазето и да прави нещо на (или с?) госпожа Картър. Как би реагирала, ако се качи горе и завари непознат в дома ни? Непознат със значка?

— Не знам колко ще се забави — отговорих.

Мъжът въздъхна и избърса чело с ръкава на шлифера си. Стори ми се странно, че е облякъл не само сако, но и шлифер, когато очевидно му беше горещо. Вероятно за да скрие пистолета си? Представих си, че под мускулестото му рамо е пъхнат в кобур магнум 44-ти калибър, и той е готов да го извади и да стреля мигновено като Мръсният Хари в старите филми. Нима всички ченгета тайно не искат да са като Мръсният Хари?

Това ченге изобщо не приличаше на Мръсният Хари. Беше много дебел и косата го беше напуснала отдавна, оставяйки му само голяма глава, осеяна с бръчки и старчески петна. Очите му вероятно са били сини на по-млада възраст, но сега имаха цвета на разреден препарат за почистване на прозорци. Имаше няколко двойни брадички. Кожата му беше нагъната като на шарпей или ябълка, забравена на слънце.

— Може би аз ще ви помогна с нещо? — предложих, знаейки много добре, че той ще откаже. Възрастните рядко приемаха помощ от деца. Мнозина възрастни изобщо не забелязваха децата. Ние бяхме изгубени на фона на живота, като домашните любимци и старците. Веднъж татко ми каза, че животът на възраст между петнайсет и шейсет и пет години е уязвим, когато си напълно видим за света. Остарееш ли малко повече, изчезваш от поглед, потъваш в забвение. Ами младите? Младите започват невидими и постепенно придобиват очертания и плътност до средата на тийнейджърските години, когато се присъединяват към останалия свят във видимия спектър. Пуф! Един ден ти си там и хората те виждат и ти търсят отговорност. Знаех, че този ден идва за мен, но още не беше дошъл.

— Ами, може би — отвърна мъжът за мое разочарование, вдигна ръка към главата си и избърса с ръкав потта, която се стичаше към ухото му, а после кимна към къщата на семейство Картър. — Кога за последен път видя съседите ти?

Обърнах се към къщата, колкото можах по-незаинтересовано.

— Преди два дни. Казаха, че заминават някъде и аз обещах да поливам цветята на госпожа Картър.

Историята беше хубава. Правдоподобна. Имаше обаче един недостатък. Веднага щом думите се отрониха от устата ми, се запитах дали госпожа Картър има цветя. Макар че не бях гледал, татко ме беше научил да запомням обстановката, и аз не си спомнях да е имало цветя.

— Да не би да си начинаещ ботаник?

— Какво?

— Ботаник. Човек, който изучава растенията — отговори мъжът. Отстрани на главата му покапа още пот и аз се опитах да не зяпам. Помъчих се изобщо да не го гледам.

— Не, не изучавам растенията, само ги поливам. В това няма много наука.

— Не, няма. — Очите му се стрелнаха покрай мен и се насочиха към малката ни дневна.

Беше ли там майка ми? Била ли е в мазето и се е качила?

— Може ли да те притесня за чаша вода?

Потта покапа от челюстта му, стече се по всичките му двойни брадички и падна върху ризата му. Изпитах импулсивно желание да протегна ръка и да избърша гнусната солена диря от главата му, преди да потече отново, но не го направих.

— Добре, но трябва да стоите навън — отвърнах. — Не ми разрешават да пускам непознати вкъщи.

— Много умно от твоя страна. Родителите ти са те научили добре.

Оставих го да стои пред вратата и отидох в кухнята да взема чаша вода. Преди да стигна до умивалника, осъзнах, че не съм затворил вратата. Трябваше да я затворя и да я заключа. Човекът можеше да влезе, ако иска. След такова нечувано нахлуване в чужд имот той можеше и да слезе в мазето, където госпожа Картър нетърпеливо чакаше да му разкаже всичко, което се беше случило през последните няколко дни. Ами ако тя се разпищеше?

Дано не се разпищи, не и точно сега. Той със сигурност щеше да я чуе през вратата.

Не исках да го наранявам, но бих го направил. Наложеше ли се, знаех, че ще мога да го сторя.

Преборих се с подтика си да се обърна и да погледна назад. Направех ли го, мъжът щеше да види тревогата в очите ми. Татко ме научи да крия такива неща, но не бях сигурен дали мога. Не и достатъчно добре, за да заблудя полицай, нито дори този с мъничките светещи очички и дебел корем.

Взех чаша от сушилника, напълних я с вода от чешмата и тръгнах обратно към външната врата, правейки всичко възможно да прикрия облекчението, което изпитах, когато видях, че той все още стои на верандата и пише нещо в малко тефтерче.

— Заповядайте, господине — рекох и му дадох чашата.

— Колко си възпитан — отговори мъжът, допря чашата до челото си и леко я плъзна по набръчканата си кожа, а след това я спусна към устата си, отпи съвсем малка глътка и млясна с устни. — Ах, точно от това се нуждаех — каза той и ми върна чашата.

Наистина ли се нуждаеше от вода или се беше възползвал от възможността, за да огледа по-добре вътрешността на къщата ни?

— Казаха ли къде отиват? — попита непознатият.

Намръщих се.

— Казах ви, татко е на работа, а майка ми отиде до магазина.

— Не, съседите ви. Ти каза, че са заминали на почивка. Споменаха ли къде отиват?

— Казах, че заминаха някъде. Не знам дали са отишли на почивка. Предполагам, че може да са на почивка.

Той кимна бавно.

— Да, прав си. Не трябваше да прибързвам със заключението.

Точно така. Четях много комикси с Дик Трейси и знаех, че добрият детектив никога не прави прибързани заключения, а следва уликите. Уликите водят до факти, а фактите водят до истината.

— Виж, обади ми се работодателят на господин Картър. Той не е отишъл на работа, не се е обадил и не отговаря на телефона си… Тревожат се за него, затова им казах, че ще дойда тук да проверя как стоят нещата и дали всичко е наред. Но у тях, изглежда, няма никого. Надникнах през няколко прозореца и не видях нищо обезпокоително, нищо необикновено.

— Те заминаха.

Мъжът кимна.

— Заминали са. Да, ти го каза. — Той съблече шлифера си и го преметна на ръката си. Под мишниците му имаше големи петна от пот, но нямаше пистолет. — Въпросът е там, че ми се струва малко странно, че са те помолили да поливаш цветята, но не и да прибираш пощата и вестниците им. Забелязах, че пощенската им кутия е препълнена и има два вестника на алеята за коли пред къщата им. Когато хората заминават някъде, обикновено едно от първите неща, за които се погрижват, е да намерят някой да прибира пощата и вестниците им. Купищата кореспонденция привличат крадците.

— Колата им я няма — изтърсих, без да знам защо. — Те заминаха с колата си.

Мъжът отново погледна към празната алея пред къщата на семейство Картър.

— Така ли?

Нещата не се развиваха добре. Изобщо не вървяха добре. Плъзнах ръка в джоба на джинсите си, търсейки познатата дръжка на сгъваемия ми нож, но той не беше там. Ако беше в мен, можех да прережа гърлото на този човек. Щях да срежа всичките му двойни брадички и кръвта му щеше да рукне като от кранче. Бях бърз. Знаех, че съм бърз. Но бях ли достатъчно бърз? Със сигурност можех да убия, преди този дебел нещастник да успее да реагира, нали? Татко би искал да го убия. Майка ми също. Знаех, че те биха искали. Но ножът ми не беше в мен.

Мъжът се наведе към мен.

— Имаш ли ключ?

— За какво?

— За къщата на семейство Картър. Трябва да влизаш вътре, нали? Да поливаш цветята?

Почувствах, че стомахът ми се свива.

— Да, господине.

— Може ли да ми отключиш да вляза? Само ще надникна за минутка.

Предположих, че мога. Нали така би искал баща ми? Нали това беше причината да инсценираме нещата в дома им? Имаше само един проблем — казах на непознатия, че имам ключ, а нямах. Сложих каруцата пред коня, както би се изразил татко. Да говориш, без да мислиш, беше сигурен начин да се закопаеш в дупка, дълбока до кръста.

— Хората се тревожат, за семейство Картър. Ами ако се е случило нещо?

— Те заминаха някъде.

Той кимна.

— Както ти каза.

— Вие сте ченге. Защо не разбиете вратата и не влезете? — попитах.

Мъжът наклони глава настрана.

— Казах ли, че съм ченге?

Беше ли казал? След като се замислих, той не беше споменал такова нещо.

— Приличате на ченге.

Мъжът вдигна ръка и потърка брадичката си.

— Така ли?

— И казахте, че някой ви се е обадил, защото господин Картър не отишъл на работа. На кого ще се обади, ако не на полицията?

— Ти, изглежда, си начинаещ ботаник и детектив.

— Тогава защо не разбиете вратата?

Той повдигна рамене.

— Ние, ченгетата се нуждаем от вероятна причина. Не можем да влезем без вероятна причина. Разбира се, ако ти не ми отключиш да вляза. Ако ме пуснеш по твоя воля, тогава всичко е наред и никой няма да има неприятности. Ще надникна набързо и после си тръгвам.

— Само това?

— Само това. — Той ми намигна. Беше престанал да се поти, въпреки че лицето му все още беше на червени петна.

Замислих се за секунда. Предложението беше логично. Разумно. Но ако мъжът беше ченге, защо не носеше оръжие?

— Може ли пак да ми покажете значката си?

Като се замислих, онова, което той ми беше показал, приличаше на значка, със съответния цвят и форма, но как можех да знам дали е истинска?

Не бях виждал истинска полицейска значка, само онези, които използваха по телевизията. Обикновено те са в готини портфейли заедно с карта за самоличност. Значката му не беше в портфейл. Можеше да е истинска, а можеше и да е една от онези фалшиви играчки, които можеш да си купиш в магазин за евтини дрънкулки.

Мъжът наклони глава настрана и устните му се извиха в единия ъгъл. Посегна към задния си джоб, поколеба се и спусна ръка до тялото си.

— Знаеш ли какво, ще дойда пак малко по-късно, когато родителите ти са вкъщи, и ще поговоря с тях. Ще разбера къде… са отишли семейство Картър.

Нещо в изражението му се промени. Чертите на лицето му се втвърдиха и очите му потъмняха. Преборих се с подтика да отстъпя назад.

— Така може би ще е най-добре.

Той кимна бързо и тръгна към колата си, стар „Плимут Дъстър“ смарагдовозелена. Помислих си, че това не е типичният автомобил за ченге. Но определено беше класическа кола, една от най-хубавите, произведени в Детройт.

На половината път по моравата на семейство Картър мъжът спря и извика през рамо:

— Прибери вестниците и провери пощенската им кутия. Не искам някой лош тип да попадне случайно на къщата им и да разбере, че те не са в дома си. И още по-лошо, може да разбере, че ти си сам в съседната къща. Навсякъде се навъртат гадни хора, мой малък приятелю.

Затворих вратата и я заключих.