Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (7)

7
Портър

Ден първи, 7:48 ч.

Беше започнало да ръми. Каменните стъпала бяха мокри и хлъзгави, докато двамата детективи забързано вървяха от дома на семейство Талбът към колата на Портър, паркирана до тротоара. Те се качиха, затвориха вратите и погледнаха мрачното небе.

— Това не ни трябваше точно днес — измърмори Портър. — Започне ли да вали по-силно, Артър Талбът може да се откаже да играе и ще го изпуснем.

— Имаме по-голям проблем. — Наш почука с пръст по айфона си.

— Пак ли капитан Долтън?

— Не, по-лошо. Някой е туитнал.

— Някой какво?

— Туитнал е.

— Какво, по дяволите, е туитнал?

Наш му даде телефона си.

Портър прочете дребния шрифт.

@У4МЗАВИНАГИ ТОВА ЛИ Е УБИЕЦЪТ „ЧЕТИРИТЕ МАЙМУНИ“?

Въпросът беше последван от снимка на жертвата на автобуса от сутринта, просната по лице на асфалта. В ъгъла бегло се виждаше краят на градския автобус.

Портър се намръщи.

— Кой е дал снимката на медиите?

— По дяволите, Сам. Наистина трябва да влезеш в крак с времето. Никой не е давал нищо. Някой е щракнал снимка с телефона си и я е качил тук, за да я видят всички — обясни Наш. — Така работи туитър.

— Всички? Колко хора означава всички?

Наш отново почука с пръст по телефона.

— Качено е преди двайсетина минути, лайкнато е 3212 пъти и е претуитнато повече от петстотин пъти.

— Лайкнато? Претуитнато? Говори на нормален човешки език.

— Това означава, че новината се е разчула, Портър. Плъзнала е като вирус в мрежата. Светът знае, че той е мъртъв.

Телефонът на Наш иззвъня.

— Капитанът. Какво да му кажа?

Портър запали двигателя, включи на скорост и бързо потегли по Северозападна улица към номер 294.

— Кажи му, че следваме улика.

— Каква улика?

— Семейство Талбът.

Наш изглеждаше озадачен.

— Не е семейство Талбът. Те са си вкъщи.

— Не онези Талбът. Ще побъбрим с Артър. Готов съм да се обзаложа, че съпругата и дъщерята не са единствените жени в живота му — каза Портър.

Наш кимна и отговори на обаждането. Портър чу, че капитанът крещи от мъничкия високоговорител. След като близо една минута повтаря: „Да, капитане“, Наш закри с ръка телефона.

— Той иска да говори с теб.

— Кажи му, че карам. Не е безопасно да говориш по телефона, докато шофираш.

Портър рязко завъртя волана наляво и изпревари миниван, който се движеше много по-бавно от тяхната скорост от сто и четирийсет километра в час.

— Да, капитане — рече Наш. — Включвам те на високоговорител. Един момент…

Гласът на Долтън стана силен и гърмящ, когато айфонът се включи чрез „Блутут“ в аудиосистема на колата.

— … в Управлението до десет минути, за да сформираме екип и да изпреварим събитията. Всеки телевизионен и вестникарски репортер драпа към мен.

— Капитане, говори Портър. И ти знаеш графика му добре като мен. Той е щял да изпрати по пощата ухото тази сутрин. Това означава, че е отвлякъл жертвата преди един-два дни. Добрата новина е, че никога не ги убива веднага, затова можем да сме сигурни, че тя все още е жива… някъде. Не знаем колко време й остава. Ако е смятал само да изтича и да изпрати по пощата пакета, вероятно не й е оставил храна и вода. Хората обикновено живеят три дни без вода и три седмици без храна. Времето й изтича, капитане. Мисля, че в най-добрия случай имаме три дни да я намерим, може би по-малко.

— Затова ми трябвате тук.

— Първо трябва да проверим тази улика. Докато не разберем кого е отвлякъл, само си губим времето и тъпчем на едно място. Ти искаш нещо. Дай ми един час и да се надяваме, че ще ти кажа име, което да съобщиш на медиите. Ще им дадеш снимка на изчезналото момиче и те ще се укротят — каза Портър.

Капитанът замълча за момент.

— Един час. Не повече.

— Толкова ни трябва.

— Внимавайте с Талбът. Той е гъст с кмета — предупреди ги Долтън.

— Пипаме с кадифени ръкавици, ясно.

— Обадете ми се, след като говорите с него — добави капитанът и затвори.

Колата се стрелна нагоре по рампата към номер 294. Наш въведе Уийтън в джипиеса.

Доджът набра скорост, когато Портър настъпи още малко педала на газта.

Наш включи радиото.

… Въпреки че чикагската полиция още не е направила изявление, говори се, че пешеходецът, убит рано тази сутрин от градски автобус в Хайд Парк, е Убиецът „Четирите маймуни.“ Кутията, заснета на местопроизшествието, е същата като онези, които изпращаше убиецът преди няколко години. Той получи прякора си от Самюъл Портър, детектив от чикагската полиция, и първият, който разпозна поведението и метода на убиеца.

— Не е вярно. Не съм измислил…

— Тихо! — прекъсна го Наш.

Изразът произлиза от скулптурата на три маймуни над вратата на конюшнята на прочутия шинтоистки храм Тошогу в град Никко, Япония. Първата е запушила ушите си, втората е закрила очите си, а третата е сложила ръка на устата си и заедно изобразяват пословицата „Не виждай зло, не чувай зло, не говори зло“. Има и четвърта маймуна, която изразява „Не прави зло“. Схемата на действие на убиеца остана неизменна от първата му жертва, Кали Тремъл, преди пет години и половина. Два дни след отвличането й семейство Тремъл получиха ухото й по пощата. Два дни след това получиха очите и, а два дни по-късно пристигна езикът й. Трупът й беше намерен в Бедфорд Парк два дни след датата на клеймото на последната пратка, а на бележка в ръката й беше написано „Не прави зло“. По-късно беше установено, че Майкъл Тремъл, бащата на жертвата, е бил замесен в нелегална схема за залагания, която е насочила милиони долари в офшорни сметки…

Наш изключи радиото.

— Той винаги отвлича дъщеря или сестра, за да накаже бащата за някакво престъпление. Защо не този път? Защо не е взел Карнеги?

— Не знам.

— Трябва да проверим финансовото положение на Артър Талбът — предложи Наш.

— Добра идея. С кого разполагаме?

— Мат Хозман.

Портър кимна.

— Обади му се. — Той бръкна във вътрешния си джоб, извади дневника и го подхвърли в скута на колегата си.

— А после прочети това на глас.