Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (75)

75
Дневник

— Вземи Лиза и я доведи тук — каза татко на майка ми.

Тя кимна и отиде в кухнята. Чух изскърцването на вратата на мазето и стъпките й, докато слизаше долу. Той се обърна към мен:

— Шампионе, отиди в кухнята и вземи тенджерата за супа на майка ти. Нали знаеш коя имам предвид? Голямата със стъкления капак.

Кимнах.

— Напълни я с два-три сантиметра олио и я сложи на печката, на максималните градуси. Мислиш ли, че ще можеш да го направиш?

Пак кимнах.

— Добре, тогава побързай.

Втурнах се в кухнята, извадих тенджерата за супа от бюфета и я сложих на котлона. Намерих олиото в шкафа до печката, почти пълна бутилка от четири литра. Махнах капачката, излях една четвърт в тенджерата и завъртях копчето на котлона до най-високата температура. Не се случи нищо. Секунда по-късно долових миризма на газ.

— Глупости — рекох, без да се обръщам определено към някого и извадих кутия кибрит от чекмеджето до печката. Майска ми вероятно използваше по една кутия кибрит всяка седмица. Драснах в джинсите си клечка, която пламна, и я поднесох към котлона. Газта изпуфка и се запали. Сини пламъци близнаха дъното на металната тенджера. Пуснах кибрита в джоба си, върнах се в дневната и вдигнах палец на татко.

Той кимна.

На вратата отново се почука.

— Там вътре е ужасно тихо. Наред ли е всичко? Според моя часовник остават четири минути.

— Саймън Картър е мъртъв! — извика баща ми.

От другата страна на вратата настъпи мълчание, а после господин Непознат попита:

— Какво се случи?

— За жалост понякога на хората без късмет се случват разни неща.

— Така е — отвърна господин Непознат — И без това не ми пукаше много за него. Ами госпожата?

Майка ми и госпожа Картър влязоха в дневната. Мама беше преметнала хавлия на раменете й в опит да покрие голите й гърди. Ръцете на госпожа Картър бяха оковани с белезници пред нея. Не можах да не се изчервя, когато я видях. Въпреки че беше живяла няколко дни в мазето в собствената си мръсотия, тя пак беше красива. Върхът на ножа на майка ми беше насочен на два-три сантиметра под гръдния й кош, допрян до голата й плът.

Татко я погледна и после отново насочи вниманието си към мъжа навън.

— Тя ни е гостенка от няколко дни, но се опасявам, че прекали с гостоприемството ни. Абсолютно съм готов да я изпратя навън при вас, при условие че я качите в онази хубава ваша кола и се върнете в града. Моето семейство няма нищо общо с тази история и искаме да ни оставите на мира. Заминете си тихо и спокойно и не виждам причина някой от нас някога да спомене за това пред някого. Вие получавате каквото искате, ние получаваме каквото искаме и всички печелят.

— Факт ли е това?

Госпожа Картър настойчиво поклати глава.

— Ако ме предадете на тези хора, те ще убият всички ни, включително момчето ви. Те не оставят недовършена работа. Не можете да им имате доверие.

— Три минути! — извика господин Непознат.

— Тя не знае нищо за изчезналите документи. Каквото и да е кроил съпругът й, не е споделил подробности с нея — каза баща ми.

— Трябва ли да вярвам на това?

— Това е истината — извика госпожа Картър.

— Там ли си, Лиза? — попита господин Непознат. — Обеща ли част от парите на тези хора, ако те пазят? За това ли става дума? Защо не излезеш да поговорим? Ще прегракна, като викам през вратата:

Татко се обърна към вратата.

— Както казах, нямам нищо против да я предам. Не ми пука какво ще направите с нея, стига да ни оставите на мира. Вашият проблем не е наш проблем.

— О, тук не съм съгласен с вас.

— Кажи на шефа ти, че Саймън е мъртъв! — извика госпожа Картър. — Каквито и тайни да е криел, умрели са с него.

— Боя се, че няма да си върша работата, ако вярвам само на думите ви.

Зад нас се разби стъкло и всички се обърнахме към кухнята. Една ръка се провря през тясното прозорче до задната врата и затърси пипнешком ключалката. Баща ми хукна натам. Вдигна ножа и заби острието в пръстите на натрапника с едно-единствено плавно движение, разрязвайки един-два. От раната бликна кръв, преди човекът от другата страна да изкрещи от болка. Ръката изчезна. Татко грабна тенджерата с врящото олио от печката, докато се връщаше към предната врата.

Господин Непознат се засмя.

— Добре закова господин Смит! Казах му, че така няма да влезе достатъчно бързо, но той не ме послуша. Искаше да направи нещата по свой начин. Това е младото поколение. Вече не слушат по-възрастните. Не е така, както когато ти и аз бяхме млади, нали, брато? Те нямат уважението, на което учеха нас и което ни насаждаха от малки. Твоето момче може би проявява уважение. Възпитано е, има добри обноски. Обзалагам се, че когато порасне, ще стане стълб на обществото, ако му се предостави възможност. Разбира се, дали това ще се случи или не, е в твоите ръце в момента.

— Ще убия шибаното копеле! — извика господин Смит някъде зад господин Непознат.

Допълзях до прозореца, който гледаше към предния двор, и видях, че мъжът с дългата руса коса и очилата стои в края на верандата. В краката му се образуваше локва кръв. Той откъсна ивица плат от края на тениската си и я уви около ранената си ръка. Платът веднага почервеня.

Господин Непознат ме забеляза и ми намигна.

— В цялото това вълнение съвсем загубих представа за времето — каза той. — Предполагам, че ви останаха трийсетина секунди. Нали така?

Наведох се и бързо се отдалечих от прозореца.

— Те са само двама, татко. Ако някои от нас излязат отзад, а останалите — отпред, те няма да могат да спрат всички.

— И къде ще отидем? Те разбиха и двете коли.

— Ще вземем неговата.

Баща ми поклати глава.

— Това трябва да свърши тук и сега, иначе вечно ще бягаме и ще се крием.

— Те имат пушки и пистолети.

— Ние сме по-умни от тях. Трябва да измислим изход, да разгадаем ребуса.

Майка ми беше странно мълчалива и спокойна.

— Ще убием Лиза и ще им хвърлим трупа й.

Госпожа Картър започна да се съпротивлява, но мама вдигна ножа към очите й. Тя млъкна и се втренчи в сребристото острие.

— Съпругът ми прехвърли близо четиринайсет милиона долара в офшорни сметки. Знам номерата и паролите. Половината от тези пари са ваши, ако ме измъкнете жива от тук.

Татко се приближи до нея.

— Ами документите? Те искат тях.

Госпожа Картър въздъхна дълбоко.

— Депозитни кутии в „Мидълтън“ в центъра на града. Достатъчно информация, за да получите лесно достъп до още сто милиона.

— Къде са ключовете?

Госпожа Картър не отговори.

Баща ми я сграбчи за косата, издърпа я от ръцете на майка ми, повлече я към тенджерата с врящото олио и наведе главата й към нея. Госпожа Картър се бореше. Извиваше гръб и се опитваше да го ритне, но татко беше силен. Той задържа лицето й на няколко сантиметра от кипящата течност.

— Ще те попитам още веднъж и после ще те потопя. Къде са ключовете?

Госпожа Картър се извъртя назад и поклати глава, но баща ми я държеше здраво, невъзмутим към ритането й. Ръцете й бяха оковани пред тялото и не можеха да й послужат много.

— Не… — успя да каже тя.

Татко повдигна рамене и бутна главата й по-близо до тенджерата.

Олиото цвърчеше и пукаше и ситни капчици изпръскаха кожата й, оставяйки мънички червени изгаряния.

Госпожа Картър изпищя и се дръпна назад с всичка сила. Косата й се осея с капки олио.

— Под котката! Боже, престани! Под котката са!

— Какво? — Баща ми разхлаби хватката си и увеличи разстоянието между лицето на госпожа Картър и тенджерата.

Аз обаче я разбрах. Знаех точно какво има предвид госпожа Картър.

— До езерото? Моята котка?

Тя кимна бързо.

— Знаеш ли за какво говори?

— Да, татко.

Баща ми се обърна към нея и присви очи.

— Ще правиш точно каквото ти казвам. Разбираш ли?

На вратата отново се потропа силно.

— Времето ви изтече!