Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (28)

28
Портър

Ден първи, 16:17 ч.

Полицай Томас Мъри посрещна Портър и Наш на входната врата на апартамента на Емъри с чаша кафе в едната ръка и сандвич с шунка в другата. По униформената му риза бавно капеше майонеза. Портър си помисли да му каже, но после реши да си замълчи. Беше любопитен за колко време капката ще се стече по цялата му униформа и ще падне на пода. Наш също забеляза това, но не каза нищо. Двамата си размениха многозначителни погледи.

— Чувстваш се като у дома си, а? — попита Портър, докато влизаше вътре.

Мъри отхапа от сандвича и избърса уста с ръкава си.

— По-добре е, отколкото да си затворен в патрулна кола осем часа — измърмори той, докато дъвчеше, и кимна към дневната. — Онзи диван ей там има вградени „Вълшебни пръсти“ или нещо подобно. Сядаш и възглавниците те масажират. А телевизорът някак разбира кога си тук, защото се включва, когато влезеш в стаята. Не че седя по време на работа, само от една-две минути. А, и долу има ресторант и магазин за деликатеси. От там си купих това. Най-хубавият сандвич, който съм ял. — Мъри отхапа още един залък от хлебчето се отдели парченце шунка и падна върху обувката му.

— Къде е тя, Том? — попита Портър, чието търпение се изчерпваше.

Мъри посочи към коридора, като едва не разля кафето си.

— В стаята си, вратата вляво. Малкото й име е Нанси. Нанси Бъроу. Същински фишек.

Портър мина покрай него и тръгна по коридора. Мъри го последва.

— Искам един от тези — рече Наш.

Мъри се намръщи.

— Сандвича или кафето?

— Диванът — отговори Наш.

— А, да, и аз. — Мъри отхапа още един залък и изруга, когато майонезата измина пътя си и пльокна върху дъсчения под.

Вратата на стаята беше затворена. Портър почука леко.

— Госпожице Бъроу? Аз съм детектив Сам Портър от чикагската полиция. Може ли да вляза?

— Отворено е, детектив — отговори женски глас от другата страна. Имаше лек австралийски акцент, който му напомни за гласа на Никол Кидман.

Портър превъртя валчестата дръжка и отвори вратата.

Е, добре. Огромна Никол Кидман. Най-малко сто килограма, вероятно повече.

Нанси Бъроу седеше пред бюрото в ъгъла с книга на дебелите си бедра. Тя се намръщи, когато Портър влезе.

— Неандерталецът ей там ме заключи в стаята ми, докато плячкосваше кухнята и един Бог знае още какво. Ще се оплача на шефа ви, да не говоря за господин Талбът. Той определено няма да търпи това. Някой дори е имал наглостта да прерови дрехите и личните ми вещи. Какво ви дава правото да направите такова нещо?

Портър й отправи най-добрата си усмивка, означаваща „Идваме с мир“.

— Извинявам се, госпожице Бъроу. Само се опитваме да направим всичко възможно да намерим Емъри. Господин Талбът ни даде разрешение да влезем в жилището ви. Тук нямаше никого и претърсихме стаите за нещо, което да ни помогне да открием момиченцето му. Ако сме ровили в личните ви вещи, направили сме го с най-добри намерения.

Нанси Бъроу присви очи.

— И сте очаквали да намерите някоя улика в чекмеджето с бельото ми?

Портър нямаше отговор на това. Той погледна Наш, който повдигна рамене, и реши да пренебрегне въпроса.

— Ще ни кажете ли къде бяхте?

— Ходих да пазарувам.

— Тя носеше покупки, когато се върна — обади се Мъри от прага на стаята. — Но не знам как е възможно някой да прекара седем часа в супермаркет.

Нанси Бъроу въздъхна дълбоко.

— Ако искате да знаете, днес е личният ми ден. Ходя на фризьор и правя някои други неща за себе си. Откога е престъпление да излезеш от апартамента си?

Портър премести тежестта си на другия крак.

— Кога за последен път видяхте Емъри, госпожице Бъроу?

— Тя излезе да тича в парка снощи около шест, най-много шест и петнайсет. Изглежда, щеше да вали, но въпреки това Емъри искаше да отиде.

— И вие не се разтревожихте, когато тя не се върна?

Бъроу поклати глава.

— Предположих, че е отишла в дома на гаджето си. Двамата прекарват доста време заедно напоследък.

— Кога осъзнахте, че нещо не е наред?

Тя отмести очи към книгата в ръцете си.

— Не съм сигурна дали си помислих такова нещо. Тя понякога идва тук с гаджето си.

— Емъри е на петнайсет — намеси се Наш. — Осем часът? Девет? Десет? В колко е вечерният й час? Имам дъщеря на нейните години. Няма как да я пусна да се разхожда из града, след като се мръкне, особено с момче.

— Аз не съм й майка, детектив.

Портър посочи снимките на нощното й шкафче.

— Вие сте играли голяма роля при отглеждането й. Очевидно ви е грижа за нея.

Бъроу огледа снимките и после отново се обърна към двамата детективи:

— Правя всичко възможно да й помагам и да я подкрепям и признавам, че с течение на годините се сближихме, но баща й ми даде ясно да разбера, че съм само член на обслужващия персонал, нищо повече, и че лесно мога да бъда заменена, ако пристъпя някаква определена граница. Ако оставим настрана чувствата ми към Емъри, работата ми харесва и нямам желание да й слагам край.

— Каква по-точно е работата ви, госпожице Бъроу? — попита Наш.

— Аз съм предимно частна учителка на Емъри, откакто почина майка й. Отговарям за обучението й и за домашния персонал.

— Като „Мисис Даутфайър“^[1]?

Тя се намръщи.

— Коя?

Портър го избута настрана.

— Няма значение. Емъри не ходи ли на училище? — попита той.

Жената отново въздъхна дълбоко.

— Има много да се желае в образователната система на страната ви, детектив. Господин Талбът искаше Емъри да получи възможно най-доброто образование. Такова ниво може да се постигне само в личен контакт между двама души. Завърших първа по успех в групата си в Оксфорд. Имам две докторски степени, една по психология и друга по литература. Освен това прекарах три години в Центъра за изследване на семейството в Кеймбридж. Създадох среда, в която интелектът на Емъри да се развива, вместо да бъде задържан от некомпетентността на вашите учители и връстниците й в някое местно училище. Тя четеше на ниво пети клас, когато беше на шест. Уменията й по математика надхвърляха гимназиалните нива, когато беше на дванайсет. Емъри ще бъде готова за университета догодина. Две години по-рано от повечето ученици във вашата страна.

Нанси изброяваше тези факти, сякаш четеше от препоръката си. По всяка вероятност неведнъж беше защитавала домашното обучение.

— Кой възпитава Емъри? Кой й казва да не пие алкохол? Кой преценява гаджетата й? И защо изобщо тя има гадже, когато е само на петнайсет? — попита Наш.

Госпожица Бъроу завъртя очи.

— Ако внушите правилните ценности на едно дете още в крехка възраст, ще установите, че зрелостта му далеч надминава тази на повечето му връстници. Такова дете заслужава доверие.

— Значи ако Емъри иска да се шляе из града по цяла нощ, няма нищо лошо да си затворите очите? — изръмжа Наш.

— Наш, достатъчно — каза Портър.

— Съжалявам, но ми се струва, че ако това момиче имаше свестни родители, нямаше да тича вечер само в парка. Защо не са упражнявали по-голям контрол?

Нанси се намръщи.

— Емъри не е като другите момичета. Тя е интелигентна и изобретателна. Много повече, отколкото бях аз на нейните години и далеч повече от останалите й връстници. Стига да учи, няма причина да я ядосваме.

Лицето на Наш се зачерви.

— Да я ядосваме? Кой, по дяволите, е шефът тук?

На Бъроу й писна.

— Детектив Наш, в крайна сметка аз работя за господин Талбът. Обхватът на задълженията ми се ограничава с образованието й. Ако той искаше да изпълнявам роля на родител, бях готова да го направя, но господин Талбът не пожела това, когато ме нае на работа, нито, пък сега иска да играя такава роля. Ако имате въпроси или притеснения за възпитанието или околната среда на Емъри, предлагам да изразите безпокойството си пред господин Талбът. Не очаквайте, че ще седя тук и ще търпя да ме мъмрят за обстоятелства извън моя контрол. Говоря с вас доброволно и вие не ми давате много причини да продължа.

Наш отвори уста да отвърне, но Портър стисна рамото му.

— Защо не се поразходиш и не изпуснеш малко пара? Аз ще довърша разговора.

Наш погледна раздразнено двамата и после ядосано излезе от стаята.

— Извинявам се, госпожице Бъроу. Това беше непрофесионално и напълно недопустимо.

Тя потърка брадичката си.

— Разбирам притесненията му, но без да познава господин Талбът или Емъри…

Портър вдигна ръка.

— Не е необходимо да обяснявате.

— Наистина ме е грижа за нея. Боли ме, като си помисля, че може да е в беда.

— Кога научихте, че Емъри е била отвлечена? — попита Портър.

— Господин Талбът ми се обади преди около час — отговори Нанси. — Беше много разстроен, близо до истерия. Каза, че играел голф с адвоката си, когато го открили двама детективи, за да му съобщят новината. — Тя замълча за момент. — Тъй като днес е личният ми ден, телефонът ми беше изключен. Иначе щях да разбера по-скоро. Върнах се веднага щом научих вестта. — Бъроу си пое дълбоко дъх. — Ако бях чула по-рано…

Портър сложи ръка на рамото й.

— Всичко е наред, госпожице Бъроу. Сега сте тук.

Тя кимна и се усмихна насила.

— Какви са взаимоотношенията на Емъри с баща й?

Нанси пак въздъхна.

— Знаете ли, до тази сутрин единственото чувство, което той изразяваше, беше гняв. Обикновено е много сдържан и предпазлив, особено с Емъри. Рядко идва да я види. Изисква от мен всяка седмица да пиша доклади за напредъка й в учението. Така я контролира, от разстояние. Разбирам, че е необходима дискретност, но все пак господин Талбът й е баща. Човек би предположил, че трябва да е по-всеотдаен.

— Двамата говорят по телефона, нали?

Тя повдигна рамене.

— Да, но разговорите им не звучат като между баща и дъщеря. Той й е благодетел, нищо повече, и тя много добре знае този факт. Страхува се от него и се старае да му угажда, но между тях има малко обич. Ето защо реакцията му ме изненада. — Нанси се наведе напред и заговори тихо: — Ако ме бяхте попитали преди една седмица, щях да ви кажа, че господин Талбът по-скоро би се усмихнал, отколкото да пролее сълза, ако Емъри бъде отвлечена. Да има извънбрачна дъщеря, която е бреме на плещите му толкова много години, е проблем, който парите не могат непременно да решат, и това го терзае. Той не обича нищо, което не може да контролира. Господин Талбът може да бъде изключително студен човек.

— Мислите ли, че може да е замесен?

Бароу се замисли за момент и после изправи гръб.

— Не. Той е безсърдечен негодник, но не мисля, че е готов да нарани собствената си плът и кръв или някой друг. Ако е искал да я извади от картинката, щеше да направи нещо преди години. На Емъри не й липсва нищо. Той се грижи тя да има най-доброто, което може да предложи този свят.

— В замяна на мълчание? — попита Портър.

— В замяна на съдействие — отговори Нанси. — Никога не съм го чувала да й казва да пази в тайна връзката им. Между двамата има споразумение, това е всичко.

Мъри стоеше на прага и хрускаше чипс. Портър го стрелна с мръсен поглед и полицаят вдигна ръце в знак, че се предава, и се махна от там. Портър отново погледна госпожица Бъроу.

— Забелязахте ли нещо странно в дните или седмиците преди отвличането на Емъри вчера? Тя спомена ли нещо? Някой да я е преследвал или някакви странни обаждания по телефона? Нещо необичайно?

Нанси поклати глава.

— Не си спомням нищо особено.

— Емъри би ли ви казала?

— Противно на онова, което може би си мисли партньорът ви, с Емъри бяхме, искам да кажа сме близки. Тя ми се е доверявала по други въпроси. Ако я безпокоеше нещо, предполагам, че щеше да ми каже.

— Други въпроси?

Лицето й се зачерви.

— Момичешки неща, детектив. Нищо, което си струва да бъде споменато.

— Има голяма вероятност човекът, който е отвлякъл Емъри вчера, да я е наблюдавал известно време. Има ли някой нов в живота й? Виждали ли сте напоследък в сградата някой, когото не познавате? Или някой, когото сте видели тук и отново на някое друго място, например в бакалията днес?

— Смятате, че похитителят я е следил?

Портър повдигна рамене.

— Не знаем. Мога да ви кажа, че той е изключително внимателен. Не поема абсолютно никакъв риск. Мисля, че решението да отвлече Емъри в парка не е било спонтанно. По всяка вероятност извършителят я е следил, научил е ежедневната й практика и е преценил къде най-вероятно ще бъде тя и кога. Сигурно е следил и вас.

Тя сведе поглед към ръцете си.

— Не си спомням такъв човек. Сградата е добре охранявана. Мислите ли, че може да е влязъл вътре?

— Той е влизал в много по-добре охранявани сгради в миналото. Мисля, че ако е имал причина да влезе тук, би намерил начин.

Госпожица Бъроу сви устни.

— Учебникът.

Портър се намръщи.

— Какъв учебник?

Нанси стана и тръгна по коридора, като едва не се сблъска с Мъри. Портър я последва и се удиви на бързината, с която тя се движеше. В края на краищата, беше огромна жена. Госпожица Бъроу стоеше до бюрото в кабинета и държеше учебника по математически анализ, който бяха намерили по-рано.

— Видях това преди три дни и попитах Емъри. Тя приключи с математическия анализ преди две години. Стори ми се странно, че си е купила учебник по този предмет, особено толкова елементарен. Емъри учеше много по-сложни неща, отколкото може да предложи този учебник. Тя ми каза, че не го е купила и че не знае откъде се е появил.

Портър огледа предпазливо учебника.

— Моля, оставете го на бюрото, госпожице Бъроу.