Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (85)

85
Клеър

Ден втори, 17:31 ч.

— Миранда, той още ли е в къщата? — повтори Наш, този път по-твърдо.

Очите на икономката бяха зачервени. Тя изплака тихо, поклати глава, повдигна рамене и после бързо кимна.

— Не знам — отговори жената. — Не видях къде отиде.

— Колко време мина, откакто го видя за последен път?

Въпросът, изглежда, я озадачи. Очите й леко се разшириха.

— Аз… не знам.

— Упои ли те?

Тя се втренчи в Наш и се замисли.

— Не знам. Така мисля. Не си спомням да ме е завързвал. Всичко е мъгла в главата ми.

— Има ли някой друг в къщата? — попита детективът.

Икономката си пое дълбоко дъх и погледна към стълбите.

— Госпожа Патриша и господин Талбът са в стаята си. — Очите й се разшириха още повече. — Той се качи там. Спомням си, че тръгна към стълбите.

Наш проследи погледа й. Стълбището едва се забелязваше в сумрака.

— Ами Карнеги?

— Не съм сигурна дали си е вкъщи. Не съм я виждала от сутринта. Може би е в стаята си.

Клеър приклекна до жената, все още насочила погледа и оръжието си към коридора.

— Миранда, нали?

Тя кимна.

— Сега ще те развържа. След това искам да излезеш навън. Ще видиш колата ми, зелена „Хонда“. Не е заключена. Качи се и чакай да дойде полицията. Наведи се и се скрий, докато те пристигнат. Мислиш ли, че ще можеш да го направиш?

Миранда кимна.

Клеър бързо развърза кабела около краката й, а Наш освободи ръцете й. Икономката се опита да стане, олюля се и едва не падна. Наш я хвана и й помогна да запази равновесие.

— С каквото и да те е упоил, ще мине известно време, докато организмът ти се изчисти, затова се движи бавно.

— Мисля, че ще повърна — каза Миранда и се подпря на ъгловата масичка. Лицето й беше пепелявосиво.

— Полека — каза й Клеър. — Помощта ще дойде скоро.

Държейки се за стената, жената стигна до входната врата и излезе навън в сгъстяващия се мрак. Когато се скри от погледите им детективите се обърнаха към стълбите и насочиха оръжията си.