Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (3)

3
Портър

Ден първи, 6:45 ч.

Портър се улови, че се е втренчил в трупа, в неравните очертания под черния найлонов покров.

Нямаше думи.

Наш помоли другите полицаи и криминалистите да отстъпят назад и да предоставят пространство на Портър и време да остане насаме с жертвата. Те затътриха крака зад жълтата лента за местопроизшествие, като разговаряха тихо и го гледаха. Той не ги забелязваше. Виждаше само черния чувал с трупа и малкия пакет до него, който беше обозначен от криминалистите с табелка номер едно за веществено доказателство и несъмнено беше сниман десетки пъти от всеки възможен ъгъл. Но не го бяха отворили. Бяха оставили това за Портър.

Колко станаха кутиите като тази?

Дузина? Не. По-скоро две дузини.

Портър ги пресметна точно.

Седем жертви. По три кутии за всяка.

Двайсет и една.

Двайсет и една кутии за близо пет години.

Извършителят си играеше с тях. Не оставяше абсолютно никакви улики. Само кутиите. Призрак.

Портър беше видял много полицаи да идват и да си отиват от работната група. Екипът се разширяваше с всяка нова жертва. Медиите надушваха за всяка нова кутия и връхлитаха като лешояди. Целият град предприемаше масирано издирване. Но после пристигаше третата кутия, откриваха трупа и извършителят отново изчезваше. Изгубваше се в сенките на неизвестността. Минаваха месеци и вестниците го забравяха. Специалната работна група намаляваше, когато екипът се разделяше за по-належащи задачи.

Портър беше единственият, който участваше в разследването от самото начало. Той беше там, когато дойде първата кутия и веднага позна какво означава — началото на маратон от убийства на сериен убиец психопат. Когато пристигна втората кутия и после третата и накрая откриха трупа, другите също го разбраха.

Това беше началото на нещо ужасяващо. Нещо планирано. Нещо зло.

Портър беше там от самото начало. Дали сега ставаше свидетел на края?

— Какво има в кутията?

— Още не сме я отворили — отговори Наш. — Но мисля, че знаеш.

Пакетът беше малък и квадратен, десет на десет сантиметра и висок седем-осем сантиметра.

Като другите.

Опакован в бяла хартия и завързан с черна връв. Адресът беше написан на ръка със старателен почерк. Нямаше отпечатъци. Марките бяха самозалепящи се. Не откриха слюнка, която да изследват за ДНК.

Портър отново погледна чувала с трупа.

— Мислиш ли, че е той? Имаш ли име?

Наш поклати глава.

— В него нямаше портфейл, нито документ за самоличност. Лицето му е размазано върху асфалта и по решетката на автобуса. Пуснахме отпечатъците му за проверка в базата данни, но не открихме съвпадение. Той е никой.

— О, някой е — възрази Портър. — Имаш ли ръкавици?

Наш извади чифт латексови ръкавици от джоба си и ги даде на партньора си. Портър ги надяна на ръцете си и кимна към кутията.

— Имаш ли нещо против?

— Чакахме теб — отвърна Наш. — Този случай е твой, Сам. Винаги е бил твой.

Портър се наведе и посегна към кутията. В същия момент дотича един от криминалистите, който държеше малка видеокамера.

— Съжалявам, детектив, но имам заповед да документирам всичко.

— Добре, синко. Но само ти. Готов ли си?

Отпред на камерата блесна червена светлинка и криминалистът кимна.

— Давайте.

Портър обърна кутията така, че да прочете адреса, като внимателно отбягваше кървавочервените капчици.

— Артър Талбът, Диърборн Паркуей 1547.

Наш подсвирна.

— Богаташки квартал. Наследствени пари. Но името не ми е познато.

— Талбът е инвестиционен банкер — каза криминалистът. — Занимава се и с недвижими имоти. Напоследък превръща складове край езерото в жилища. Прави всичко възможно да гони семейства с ниски доходи и да ги заменя с хора, които могат да си позволят високия наем и богати редовни клиенти на „Старбъкс“.

Портър много добре знаеше кой е Артър Талбът. Той погледна младия криминалист.

— Как се казваш, хлапе?

— Пол Уотсън, детектив.

Портър не можа да сдържи усмивката си.

— Един ден ще станеш отличен детектив, доктор Уотсън.

— Не съм доктор. Работя върху докторската си дисертация, но ми остават най-малко още две години.

Портър се ухили.

— Никой ли не чете книги вече?

— Сам, кутията?

— Да. Кутията.

Портър дръпна връвта и видя как възелът се развърза. Бялата хартия под него беше старателно прегъната в краищата, образувайки идеални триъгълници в ъглите.

Като подарък. Опаковал го е като подарък.

Хартията се отдели лесно и разкри черна кутия. Портър остави настрана хартията и връвта, погледна Наш и Уотсън и после бавно вдигна капака.

Ухото беше измито от кръвта и сложено върху подплата от памук.

Точно като другите.