Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (2)

2
Портър

Ден първи, 6:45 ч.

Портър подкара по Лейк Парк Авеню и пристигна бързо, в седем без петнайсет. Чикагската полиция беше барикадирала Удлоун при Петдесет и пета улица. Той видя светлините от няколко преки — най-малко десетина патрулни коли, линейка и две пожарни. Двайсет полицая, може би повече. Имаше и репортери.

Портър намали скоростта на колата си, последен модел „Додж Чарджър“, докато се приближаваше към хаоса, смъкна стъклото и показа значката, си. Младо ченге, все още хлапе, се провря под жълтата лента за местопроизшествие и дотича до колата.

— Детектив Портър? Наш ми каза да ви чакам. Паркирайте където и да е. Отцепили сме цялата пресечка.

Портър кимна, спря до една от пожарните коли и слезе.

— Къде е Наш?

Младият полицай му даде чаша кафе.

— Ей там, до линейката.

Портър съзря едрата фигура на Брайън Наш, който говореше с Том Айзли от Института по съдебна медицина. Наш беше висок метър осемдесет и осем и се извисяваше над много по-ниския мъж. Изглеждаше напълнял няколко килограма през седмиците, откакто Портър го видя последния път. Издайническият му корем беше издут и висеше над колана му.

Наш му махна с ръка.

Айзли поздрави Портър с леко кимане и бутна очилата си нагоре на носа си.

— Как си, Сам? — Айзли държеше голяма подложка с щипка, заредена с един топ листове. В днешния свят на таблети и смартфони той вечно носеше тефтер. Пръстите му нервно прелистиха страниците.

— Сигурно му е писнало хората да го питат как е, как я кара, как се чувства и други такива варианти на въпроси за здравословното му състояние — измърмори Наш.

— Добре съм — усмихна се насила Портър. — Благодаря, че попита, Том.

— Ако ти трябва нещо, само кажи. — Айзли стрелна с поглед Наш.

— Признателен съм ти — отговори Портър и се обърна към Наш: — Значи нещастен случай, а?

Наш кимна към градски автобус, спрял до тротоара на петнайсетина метра от тях.

— Човек срещу машина. Ела.

Портър го последва. Айзли тръгна след тях.

Фотограф от екипа криминалисти снимаше предницата на автобуса. Решетката беше огъната. Боята на два-три сантиметра над десния фар беше олющена. Друг криминалист човъркаше нещо, забило се в дясната предна гума.

Когато се приближиха, Портър забеляза черния чувал за трупове сред морето от униформени полицаи, които стояха пред нарастващата тълпа зяпачи.

— Автобусът се е движел доста бързо. Следващата му спирка е след километър и половина — каза Наш.

— Не карах с превишена скорост, по дяволите! Проверете джипиеса. Не ме обвинявайте напразно!

Портър се обърна наляво и видя шофьора на автобуса. Той беше едър човек, най-малко сто и трийсет килограма. Черното му яке с емблемата на „Градски транспорт Чикаго“ се опъваше на корема, който имаше задачата да прикрие. Твърдата му посивяла коса беше сплъстена отляво и стърчеше отдясно. Очите му нервно се стрелкаха между Портър, Наш и Айзли.

— Онзи откачен шибаняк изскочи право пред автобуса. Това не е нещастен случай, а самоубийство.

— Никой не казва, че сте направили нещо лошо — увери го Наш.

Телефонът на Айзли иззвъня. Той погледна екранчето, вдигна пръст и се отдалечи няколко крачки встрани, за да отговори на обаждането.

— Ако започнете да разпространявате, че съм карал с превишена скорост — продължи шофьорът, — ще загубя работата си и пенсията… Мислите ли, че искам да търся нова работа на моите години? В тази лайняна икономика?

Портър погледна табелката с името му.

— Господин Нелсън, поемете си дълбоко дъх и се успокойте.

По зачервеното лице на човека се стичаше пот.

— Ще мия пода някъде само защото дрисльото избра моя автобус. Имам трийсет и една години опит зад гърба си без нито едно произшествие, а сега ми се случи тази тъпотия.

Портър сложи ръка на рамото му.

— Мислите ли, че ще можете да ми разкажете какво се случи?

— Трябва да си затварям устата, докато дойде представител на профсъюза, това трябва да направя.

— Не мога да ви помогна, ако не искате да говорите с мен.

Шофьорът се намръщи.

— Какво ще ми направите?

— Като начало мога да кажа някоя добра дума за вас пред Мани Полански от „Градски транспорт Чикаго“. Ако не сте направили нещо погрешно и ако ни съдействате, няма причина да бъдете отстранен от работа.

— По дяволите! Мислите ли, че ще ме отстранят заради това? — Нелсън избърса потта от челото си. — Господи, не мога да си го позволя.

— Няма да го направят, ако разберат, че сте работили с нас и че сте се опитали да ни помогнете. Може дори да не се стигне до изслушване в съда — увери го Портър.

— Изслушване в съда?

— Защо не ми разкажете какво се случи? След това ще говоря с Мани за вас и може би ще ви спестя неприятностите.

— Познавате Мани?

— Първите две години работих като униформен полицай в „Градски транспорт Чикаго“. Той ще ме послуша. Помогнете ни и ще кажа някоя добра дума за вас, обещавам.

Шофьорът се замисли. Накрая въздъхна дълбоко и кимна.

— Стана точно така, както казах на приятеля ви. Стигнах навреме до спирката при Елис. Качиха се двама, слезе един. Подкарах на изток по Петдесет и пета улица и минах завоя. Светофарът при Удлоун светеше зелено, затова не се наложи да намаля — не че карах с превишена скорост. Проверете джипиеса.

— Сигурен съм, че е било така.

— Движех се заедно с потока на уличното движение. Може и да съм карал няколко километра повече от разрешеното, но не превишавах.

Портър махна пренебрежително с ръка.

— Движели сте се на изток по Петдесет и пета…

Нелсън кимна.

— Да. Видях няколко души на ъгъла, не много. Трима-четирима. И после, когато се приближих, този човек изскочи пред автобуса. Неочаквано, без предупреждение. В един момент стоеше там, а в следващия беше на улицата. Ударих спирачки, но автобусът не се заковава на място веднага. Блъснах човека и го хвърлих на десетина метра.

— В какъв цвят светеше светофарът? — попита Портър.

— Зелено.

— Може би жълто?

Шофьорът поклати глава.

— Не. Зелено. Видях как светлините се смениха. Стана жълто след двайсетина секунди. Вече бях слязъл от автобуса, когато ги видях, че се смениха. — Той посочи нагоре към светофара. — Проверете камерата.

Портър вдигна глава. През последното десетилетие на всяко кръстовище в града бяха монтирани камери за наблюдение. Щеше да напомни на Наш да изискат видеозаписа, когато отидеха в Управлението. По всяка вероятност партньорът му вече го беше поискал.

— Човекът не пресичаше улицата. Той изскочи. Ще видите, когато гледате записа.

Портър му даде визитната си картичка.

— Бихте ли останали още малко в случай, че имам още въпроси?

Нелсън повдигна рамене.

— Ще говорите с Мани, нали?

Портър кимна.

— Ще ни извините ли за секунда? — Той дръпна настрана Наш и тихо каза: — Той не го е убил умишлено. Дори да е било самоубийство, нямаме работа тук. Защо ме повика?

Наш сложи ръка на рамото на партньора си.

— Сигурен ли си, че ще издържиш? Ако се нуждаеш от повече време, ще те разбера…

— Добре съм — отговори Портър. — Кажи ми какво става.

— Ако искаш да поговорим…

— Не съм проклето дете, Наш. Не се дръж така.

— Добре — отстъпи той. — Но ако ти дойде твърде много твърде скоро, обещай ми, че ще се оттеглиш, чу ли? Никой няма да си помисли нищо лошо, ако се наложи да го направиш.

— Мисля, че работата ще ми се отрази добре. Полудявам, когато стоя в апартамента — призна Портър.

— Случаят е голям, Портър — тихо каза Наш. — Ти заслужаваш да участваш в разследването.

— Господи, Наш. Ще изплюеш ли камъчето?

— Има голяма вероятност жертвата да се е отправила към пощенската кутия ей там.

Портър погледна към синята пощенска кутия пред тухлена жилищна сграда.

— Откъде знаеш?

Лицето на Наш се разтегли в усмивка.

— Носел е малка бяла кутия, завързана с черна връв.

Портър отвори широко очи.

— Не.

— Да.