Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (68)

68
Клеър

Ден втори, 16:47 ч.

Клеър настъпи педала на газта до пода, докато хондата й летеше с бясна скорост по Уест ван Бюрен. Червената и синята светлина на лампата се отразяваха в боядисаните в бяло бетонни стени на тунела.

— Какъв е шансът той да я е заключил в апартамента си? — попита Наш. Пръстите му се бяха вкопчили в дръжката на вратата толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели.

Клеър изсумтя.

— Не си почитател на шофирането ми, а?

Наш се изчерви, пусна дръжката и раздвижи пръсти.

— Караш със сто и двайсет през центъра на Чикаго в началото на най-натоварения час на вечерта. Изненадан съм, че все още не си се качила на тротоара и не си сгазила няколко пешеходци.

Клеър зави рязко, засичайки мъж на средна възраст с черно беемве. Той натисна клаксона и й показа среден пръст.

— Моторните превозни средства със специален режим на движение имат предимство, задник! — извика Клеър и също му показа среден пръст през стъклото.

— Не отговори на въпроса ми — напомни й Наш.

— Искаш мнението ми? Мисля, че Уотсън или Бишъп, или каквото е там името му, си играе с нас. Ще разбием вратата му и цялото място ще се взриви в лицата ни, ето това мисля. И знаеш ли какво още? Ако има вероятност Емъри да е там, мисля, че рискът си заслужава. Това е игра за него от самото начало. Ние сме като мишки, които търчат в лабиринт. Отиваме в апартамента му, защото той иска така, ясно и просто. Защо иначе е написал адреса? Предполагам, че…

— Мамка му! — извика Наш.

Клеър стисна здраво волана, качи се на бордюра и се размина с боклукчийски камион на по-малко от метър. Докато завърташе волана наляво, колата скочи на платното, отбягвайки сергия за хотдог на толкова малко разстояние, че Наш можеше да протегне ръка през стъклото и да си грабне закуска.

— Мисля, че докато той все още дърпа конците ни, Емъри е жива някъде.

— Нима ще се престориш, че току-що едва не се случи нещо?

Клеър кимна.

— Да.

Наш завъртя очи.

— Изключи сирената и лампата. Вече сме близо. Жилищният блок на Бишъп трябва да е точно отпред.

— Ето го Еспиноза. — Клеър посочи към тъмносиния микробус с надпис „Водопроводни услуги Томлисън“ на две преки пред тях. Паркира успоредно три коли зад него и се обади на сержанта на високоговорител.

— Двуетажната сграда с червената тойота камри отпред — каза той.

Клеър и Наш погледнаха едновременно.

— Виждам я.

— Хората ми са на позиция. Апартаментът на Бишъп е на първия етаж, вторият вдясно към улицата. Наблюдаваме го от двайсетина минути. Щорите са спуснати. Не получаваме топлинни сигнали отвътре, но е трудно да се засекат през тухлените стени. Ще разбием вратата, ще претърсим жилището и после ще ви дадем знак да ни последвате. Ясно ли е?

— Прието — отвърна Клеър. — Готови сме по ваш знак.

Еспиноза започна да крещи заповеди. От микробуса изскочиха трима командоси и побягнаха към жилищния блок. Сержантът и още един мъж се насочиха към предната врата, а трети заобиколи сградата и се отправи към задния вход. Първият командос стигна до вратата, извика: „Полиция!“ и после я разби с малък таран, докато Еспиноза го прикриваше. Двамата хлътнаха вътре и се скриха в сенките.

— Чисто е, детективи — чу се гласът на сержанта по предавателя.

Клеър и Наш слязоха от хондата, извадиха оръжията си и хукнаха по улицата.

Еспиноза излезе навън и ги пресрещна.

— Знаел е, че ще дойдем. Иска ни тук.

— Защо? Какво има вътре?

Той кимна през рамо.

— Елате да видите.

Клеър се намръщи и влезе в апартамента. Не беше голям. Дневна с малка кухня отстрани, баня вдясно и още една врата в дъното. Нямаше мебели и кухнята изглеждаше неизползвана. Стените бяха голи. В средата на стаята имаше бяла кутия за папки, завързана с черна връв.