Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (17)

17
Емъри

Ден първи, 9:31 ч.

Емъри щеше да повърне.

Повръщането се промъкна нагоре към гърлото й, гъсто и гадно. Тя го преглътна, задавяйки се от противния вкус.

Пое си дълбоко дъх между риданията.

Той беше отрязал ухото й! За какво, по дяволите? Защо…

Отговорът дойде миг по-късно и Емъри отново си пое дъх толкова силно и рязко, че гърдите й изсвириха и се закашля, докато хлипаше. Сълзите в очите й преляха и покапаха по коленете й. Тя се опита да ги избърше от лицето си, но потекоха още, солени и парливи. Емъри хълцаше, докато си поемаше дъх на пресекулки.

Тялото й се разтърси от силни спазми. От носа й потекоха сополи и се смесиха със сълзите. Точно когато си помисли, че е престанала да плаче, умът й се изпълни със смесица от страх, болка и гняв, и цикълът се повтори отново и отново, стихвайки само малко всеки път.

Когато най-после спря и беше в състояние да си поеме дъх и да го задържи, тя откри, че седи в пълна тишина. Съзнанието й беше празно и тихо, тялото и мускулите я боляха и лицето й беше подпухнало и зачервено. Пръстите й докоснаха белезниците, търсейки отключващо устройство и надявайки се, че те не са истински, а такива, каквито може да си купиш от секс магазин или магазин за играчки. Приятелката й Лори й беше казала за тях и че гаджето й искало да ги използва, но тя отказала.

Нямаше копче за отключване и халката около китката й беше стегната. Нямаше да ги отключи без ключ. Можеше да се опита да ги разбие, но това означаваше да намери някакъв инструмент, а това на свой ред означаваше, че трябва да търси.

Кого заблуждаваше? Емъри нямаше представа как се разбива ключалка. Пък и белезниците имаха необикновено дълга верига, най-малко шейсет сантиметра, каквато беше виждала във филми за затвори, с която ръцете на лошия тип са оковани за глезените и той е принуден да тътри крака по някакъв тъмен коридор. Белезниците бяха предназначени да позволяват известно движение, но не много.

Емъри знаеше за Убиеца „Четирите маймуни“. Всеки в Чикаго знаеше, може би дори целият свят. Той не само че беше сериен убиец, но и първо изтезаваше жертвите си и изпращаше по пощата части от телата им на семействата им. Първо ухо, после… Емъри вдигна свободната си ръка към очите си. В стаята беше тъмно, но тя успя да долови неясни очертания. Той още не беше докоснал очите й. Още не. Може би ще има време, когато се върне.

Сърцето й заблъска силно в гърдите.

Колко време щеше да мине, преди…

Не смееше да си помисли за това. Мисълта някой да избоде очите й, да ги извади, докато тя е жива.

И езикът ти също, скъпа. Не забравяй езика. Той обича да го отрязва и да изпраща по пощата малкото парче плът на мама и татко. Знаеш, точно преди…

Гласът в главата й беше странно познат.

Не ме ли помниш, скъпа?

И тогава Емъри се сети и се ядоса.

— Ти не си моята майка — каза тя, кипейки от гняв. — Майка ми е мъртва.

Господи. Емъри полудяваше. Говореше си сама. Дали беше от инжекцията? Какво й беше инжектирал? Халюцинираше ли? Може би всичко това беше някакъв ужасяващ кошмар, шизофреничен пристъп. Може би беше дрогирана…

После се опитай да разбереш тъмните страни, скъпа. Когато имаш повече време. В момента трябва да се съсредоточиш да измислиш как да се измъкнеш от това място. Преди той да се върне. Не си ли съгласна?

Емъри се улови, че кима.

Искам само най-доброто за теб.

— Престани.

Когато си в безопасност. А дотогава… Положението е трудно, Ем. Този път не мога да ти напиша бележка и да те измъкна. Сега е много по-лошо, отколкото с директора.

— Млъкни!

Тишина.

Единственият звук беше на собственото й дишане и на кръвта, която пулсираше в ухото й, топла и тупкаща под превръзката.

Там, където по-рано беше ухото ти, скъпа.

— Моля те, престани. Моля те, млъкни.

По-добре го приеми и продължи по-нататък.

Емъри спусна крака отстрани на импровизираното легло. Колелата изскърцаха, когато количката измина няколко сантиметра, а после остърга стена и спря. Когато краката й докоснаха студения бетон, тя едва не ги вдигна обратно на носилката. Не знаеше какво има под нея и това я плашеше, но да остане на мястото си и да чака похитителят да се върне, не беше възможност за избор, за която беше готова да се замисли. Трябваше да се измъкне от тук.

Очите й се бореха с мрака, опитвайки да се приспособят и да намерят поне малко светлина, но нямаше достатъчно. Тя вдигна ръка към лицето си и я видя едва когато докосна носа си.

Емъри положи усилия да стане, без да обръща внимание на замайването в главата си и болката в ухото. Пое си дълбоко дъх, хвана се за ръба на носилката точно под мястото, където бяха закачени белезниците, и застана неподвижно, докато престана да й се гади. Беше много тъмно. Твърде тъмно.

Ами ако паднеш, скъпа? Ами ако се опиташ да вървиш, спънеш се в нещо и паднеш? Сигурна ли си, че това е разумно? Защо не седнеш и не помислиш? Какво ще кажеш?

Момичето пренебрегна гласа и предпазливо протегна лявата си ръка в мрака. Пръстите й търсеха пипнешком. Когато не намериха нищо, тя отстъпи назад към количката и стената, до която беше спряла. Подпря се с дясната ръка на количката и протегна лявата. Една стъпка, после още една…

Пръстите й докоснаха стената и Емъри едва не отскочи назад. Неравната повърхност беше влажна и мръсна. Тя бавно прокара ръка по стената, намери бразда и проследи хоризонтално ръба с връхчето на пръста си, докато намери друга бразда, този път отвесна. Схемата се повтори трийсетина сантиметра по-надолу. Правоъгълници. Блокове сгуробетон.

Знаеш ли, там, където има една стена, обикновено има и друга. Понякога има и врата и един-два прозореца. Може би трябва да се движиш по периметъра? Разбери в каква каша си се забъркала. Но си окована за онази досадна количка, която не е много подходяща за пътуване.

Емъри задърпа веригата, докато количката измина два-три сантиметра на скърцащите си колела, и се хвана за рамката. Чувстваше се малко по-безопасно, докато се държеше за металната тръба. Знаеше, че е глупаво, но…

— Майната ти — измърмори тя.

Подпирайки се с лявата ръка на стената и дърпайки количката с дясната, Емъри бавно тътреше крака. Броеше, докато вървеше, опитвайки се да добие представа какво е разположението в пространството. Направи дванайсет крачки и намери първия ъгъл. Пресметна, че първата стена е дълга около три метра.

Продължи покрай втората стена. Пак блокове сгуробетон. Емъри плъзна пръсти нагоре и надолу по стената, търсейки електрически ключ за осветление, врата или прозорец, но не откри нищо, само още блокове сгуробетон.

Тя спря за секунда, вдигна глава и се зачуди колко високо е помещението. Имаше ли изобщо таван?

Разбира се, че има таван, скъпа. Серийните убийци са умни. Ти не си първото момиче, участвало в това родео. Колко момичета е убил? Пет? Шест? Вероятно вече е издигнал рутината до наука. Сигурна съм, че стаята е затворена отвсякъде, но ти трябва да продължиш да изследваш. Това ми харесва. Много по-добре е, отколкото да седиш със скръстени ръце и да го чакаш да се върне. Би било глупаво и безсмислено. Покажи целеустременост и инициативност.

Емъри продължи да обикаля стаята. Количката оказа съпротива на ъгъла и тя гневно я блъсна.

Хей, току-що се сетих нещо. Ами ако той те наблюдава? Ако е поставил камери?

— Твърде тъмно е.

Инфрачервените камери виждат в тъмното ясно като в ден. Той вероятно е вдигнал крака на бюро някъде и с широка мазна усмивка на лицето следи Емъри. Голо момиче в кутия. Голо момиче, което се опитва да се измъкне от кутия. На последното момиче му бяха нужни трийсетина минути, докато се осмели да стигне толкова далеч в стаята. Ти постигна по-голям успех. Стигна дотук за двайсет минути. Колко вълнуващо. Колко забавно.

Емъри спря да се движи и се втренчи в мрака.

— Там ли си? Наблюдаваш ли ме?

Тишина.

— Ехо?

Може би е срамежлив.

— Млъкни.

Обзалагам се, че той е сложил табелка „Не ме безпокойте“ на вратата, смъкнал е гащите си на глезените и е извадил оная си работа. Дават филма на ужасите „Емъри по здрач“ и купонът току-що е започнал. Това момиче не пада духом. Видя ли я колко високо подскочи?

— Сега вече съм сигурна, че ти не си майка ми. Тя никога не би казала такова нещо — рече Емъри.

Е, мисля, че той те наблюдава. Защо иначе ще съблича дрехите ти? Мъжете са перверзници, скъпа. Всичките до един. Колкото по-рано го осъзнаеш, толкова по-добре.

Емъри вдигна глава и бавно се завъртя в кръг, взирайки се в мрака.

— Тук няма камера. Иначе щях да видя червена светлинка.

Правилно. Защото всички камери имат червени светлинки. Проблясването им се вижда от един километър. Ако бях производител на камери, и през ум нямаше да ми мине да направя някоя без проблясваща червена светлинка. Сигурна съм, че има контролна комисия, която ги проверява една по една, за да са сигурни…

— Защо не млъкнеш и не си го начукаш? — извика Емъри и после се изчерви. Спореше със себе си.

Искам да кажа, че не всички камери имат червени светлинки, това е всичко. Не е необходимо да се дразниш.

Емъри въздъхна отчаяно и протегна ръка към стената. Представи си стаята като огромен квадрат. Беше проверила две стени, без да намери врата. Оставаха още две. Тя започна да се промъква бавно покрай третата стена, дърпайки количката след себе си. Пръстите й проследиха вече познатата схема с блокове сгуробетон, оставяйки диря в гъстия прах. Нямаше врата.

Остана една стена.

Емъри дръпна количката, повече ядосана, отколкото уплашена, и започна да брои крачките си. Когато стигна до дванайсет и пръстите й намериха ъгъла, тя спря. Къде беше вратата? Пропуснала ли я беше? Четири ъгъла, четири завоя наляво. Знаеше, че е извървяла пълен кръг. Нали?

Как беше възможно една стая да няма врата?

Какъв лош строителен проект. Кой прави стая без врата? Обзалагам се, че си пропуснала отвора.

— Не съм го пропуснала. Няма врата.

По стените високо над нея отекна изщракване. Разнесе се толкова силна музика, че в ушите й сякаш се забиха ками. Емъри притисна ръце до главата си. Прониза я остра болка, когато лявата й ръка докосна чувствителната плът, където по-рано беше ухото й. Белезниците се врязаха в другата й китка. Тя се наведе напред и извика от болка, но не можа да заглуши музиката — песен, която беше чувала. Мик Джагър ревеше нещо за дявола.