Кери Дрюъри
Килия номер 7 (9)

Ив

Колата на Ив минава покрай купчинката вече леко повехнали цветя и възпоменателни дарове за Джаксън и спира край пътя.

Тя гаси двигателя и започва да гризе нокът, оглеждайки пейзажа около колата. Мърлявите тротоари са начупени тук-там, кьошетата и канавките са пълни с празни пакети от чипс, кесии от пържени картофи и кутии от хамбургери, а зад тях сухата, неподдържана морава преминава в парк с две ръждясали люлки, счупена катерушка и дървена пейка, на чиято седалка са останали само две летви.

Около пейката седи банда хлапета с качулки на главите, сгушени в зимния студ. От другата страна на моравата има магазин, витрините са заковани с дъски, а няколкото здрави крушки на табелата все още не са се предали и тя примигва в тъмното. Пред магазина разговаря групичка млади мъже и жени — пъхнали ръце в джобовете, с яки, вдигнати срещу вятъра.

Над всичко и всички тъмнее мрачната сянка на Блокови жилища. Високи, монотонни, сиви бетонни апартаменти, които почти се сливат с облачното небе. Бетонните дървета в бетонната джунгла.

Ив слиза от колата и закопчава палтото си, увива шал около шията си и нахлузва вълнена шапка. В джоба й прошумолява бележката от Марта.

Тя прекосява улицата и се насочва през тревата към Блокови жилища, усещайки погледите на хлапетата върху себе си.

— Ей, госпожо! — виква едно от тях. — Да не си се загубила? Май си хванала грешната отбивка!

Тя заравя лице в шала си.

— Ти и таки’а като теб нямате работа тука. Освен ако не искаш да свършиш като Джаксън Пейдж!

Кикотът му еква в ледения въздух.

Ив продължава напред, приковала очи в приближаващите се Блокови жилища, но чува нечии стъпки да се приближават тичешком, все по-ясно, докато накрая забавят и тя усеща някого до себе си.

— От пресата ли си? — пита той. — Или туристка? Мога да ти покажа къде го гръмнаха. Кръвта още личи по земята. Може да я снимаш.

Тя не му обръща внимание.

— Мога да ти разкажа доста. Ако платиш. Знам всичко, което става наоколо, сещаш ли се? Ще ти дам някоя сензация за вестника.

Тя поглежда косо към него, без да спира, и казва:

— Не съм от пресата.

— Значи от телевизията. Сигурно ще успея да навия някоя от жените да ти даде интервю срещу съответната сума. Само че не трябва да намесваш името ми.

Ив спира.

— Какви жени? — пита. — За Джаксън Пейдж ли говориш? Да не намекваш, че е имал връзка?

Онзи изсумтява.

— Затваряте се в кулите си от слонова кост и нямате ник’ва идея какво става навън. Тука всички знаем, че имаше връзки! Знаем и истината за случилото се оная вечер.

— Ти си Гус. Гледах те в „Смъртта е справедливост“.

Онзи свежда очи, поклаща глава и пристъпя смутено.

— Не, бъркаш се, не съм бил аз.

Ив пристъпва колебливо напред и се взира в лицето му. Щом вдига брадичка над шала, той леко отстъпва.

— Ти беше — произнася тя тихо, докато той чеше лице с мръсните си нокти. — Защо излъга? — пита го. — Защо наговори тези измислици за килиите? Там не е така.

— Е, да, това го знам, много ясно.

— И за това, че си бил в сектора, ли излъга?

Той се замисля за миг.

— Ти кажи.

— Не. Кажи какво знаеш за Пейдж.

— Знам, че информацията е важна. Знам, че не трябва да издавам нищо, за което такива кат’ тебе биха платили.

Ив отново тръгва напред и проронва:

— Няма да платя.

Той подтичва след нея.

— Обаче искаш да разбереш, а?

— Според мен не знаеш нищо — виква тя през рамо.

— Напротив. Аз съм местен, сещаш ли се? Гледам к’во става, кой къде ходи. Не съм тъп, мога да събера две и две. Сещаш ли се?

— И все пак не ти вярвам.

— Ами, знам, че е имал връзки с разни жени от тука.

— Това вече го каза.

— Знам, че мога да накарам една от тях да приказва с тебе, ако си платиш. Схващаш ли, той затова висеше все тука. Затова, и ’щото продаваше дрога.

Той спира, бърка дълбоко в джобовете си и подритва прахоляка в краката си. Студът го хапе и очите му се насълзяват, докато я гледа.

— Не те виня, че не ме помниш! — надвиква той вятъра. — Така де, говорихме си само… колко да беше, седем часа общо?

Тя застива.

— Недей да се самообвиняваш. Ясно ми е, че в живота ти има по-важни неща от смъртта на типове като мен. Или живота им, в моя случай.

Тя се връща до него и започва да крещи посред парка.

— Ти да не си патологичен лъжец? Това някаква нелепа игричка ли е? Какво искаш? Пари? За това ли е всичко?

— Пари, пари, пари, за тия кат’ тебе всичко е пари.

— Ти искаше да ти платя за информацията.

— Трябва да се яде.

Тя му обръща гръб.

— Ама че врели-некипели!

— Преди пет години. Лятото. От двайсети до двайсет и седми юли. Най-горещото лято от бог знае колко години. В кабинета ти нямаше климатик. Ония, полицията, казаха, че съм удушил някакъв, задето ми свил наркотиците. Намерили бяха трупа и не знам какво си. Събудих се и го заварих у нас, в апартамента. Изкара ми акъла. И изведнъж тия ми разбиват вратата.

Тя се е втренчила в него.

— Викам им, не съм друсал през живота си, обаче те намериха няколко дози у нас, представи си. Някой ме е накиснал, викам. И с трупа също. Накарах ги да вземат кръвни проби, за да го докажат, обаче не се навиха.

Вятърът брули и двама им, гони боклуците през краката им по опърпаната трева, вие във веригите на люлките недалеч, сякаш около тях свирят призраци.

Гус рита пред себе си.

— Трябваше да направя нещо. Не можеше просто да се предам, нали? Не исках хората да ме запомнят като някаква кръвожадна дрога. Не беше вярно. Така че направих единственото смислено нещо. Спрях…

— Спря да ядеш — прекъсва го Ив притихнало, в хватката на завърналите се спомени.

— Аха — казва той.

— После отказа и да пиеш вода.

За миг цялото й внимание е съсредоточено върху изражението на лицето му.

— Доста си се променил оттогава — казва. — Не те познах.

Гус повдига рамене.

— Съжалявам — продължава тя, — тогава трябваше да ти помогна повече, но…

— Опита — прекъсва я той. — Вкара шоколад за мене, нали? Опита се да ме изкушиш, ама не стана. Сега обаче това няма значение.

— Има, но… — Тя потърква чело с ръка. — Поне се измъкна.

Той избухва в смях.

— Да, бе.

— Какво? Не разбирам.

— Стига де! Беше нагласено! Всичко. Постановка, за да си осигурят някого. Помниш ли лекаря, който ме посещаваше в килията? Изобщо не беше ник’ъв лекар. Даде ми избор, вярно. Мога да те изкарам оттука, вика, обаче трябва да ни се отплатиш. Как, питам, а той се смее, ама не казва нищо. Падна ми, мисли си. И знаеш ли какво постигнаха в крайна сметка? Доказаха на всички тук, че ни притежават. Могат да си правят каквото си поискат. Да ни обвиняват, да ни топят, да лъжат. Сега знаеш ли къде съм?

Той хваща ръката й и внимателно разтваря пръстите й.

— Ей тук — казва и докосва дланта й. — Точно тук, където искат да съм, без да мога да направя нищо. Не мога да го променя, не мога да изляза, напълно безпомощен съм. Щом поискат да научат нещо, длъжен съм да им го намеря. Искат да следя някого? Значи ще го следя. Като марионетка съм. И имам ли неблагоразумието да направя нещо, което не им е по вкуса… — Той стисва ръката й в юмрук. — Съм свършен…

— Тогава откъде да знам мога ли да ти се доверя? — прекъсва го тя. — Откъде да бъда сигурна, че няма да им съобщиш, че съм идвала? На които и да са тези „те“.

Той повдига рамене.

— Ако мислех да изпортя, че си идвала, за какво да ти разправям всичко това? Аз съм нормален човек в кофти положение. Някои неща им казвам, други — не.

— Подобни игрички не са ли рисковани?

— Е, някои хора не са заслужили да ги портиш.

— Например Марта?

Той внимателно спуска ръцете й до тялото.

— Онова е различно, не мислиш ли?

За миг двамата се умълчават. Облаците над тях стават все по-тъмни и слизат все по-ниско — задава се буря. Въздухът тегне от предстоящия дъжд, нагнетен със заряда на задаващите се светкавици. Ив придърпва палтото около тялото си и сгушва брадичка под яката.

— Е, кажи накъде си тръгнала и ще се погрижа да стигнеш без проблеми.

— После да не поискаш заплащане? — пита тя със следа от шеговитост.

— Нее — отговаря той. — Безплатна услуга, просто съм добър човек.

Тя го стрелва с крайчеца на окото.

— Дафодил хаус — казва. — Осемнайсети етаж. Апартамент единайсет.

Той повдига вежди.

— Това не е апартаментът на Марта, този е до нейния, на Госпожа Б. За какво ти е да ходиш там?

Ив не отговаря.

— Добре, де, хубаво, не ми казвай.

— Познавал си се с Марта, нали?

— Не казвам нищо по въпроса. Дори и да ми платиш.

— Опитвам се да й помогна — проронва Ив.

— Да — кимва мъжът. — Май е така. Хайде, да вървим.

Той тръгва.

— Блокът в средата е. Не прилича много на нарцис^[1], а?

— Благодаря — казва тя.

— За какво?

— Че ми каза това-онова безплатно — отговаря тя с бегла усмивка.