Кери Дрюъри
Килия номер 7 (18)

Марта

Целия следобед усещам в устата си вкуса на бисквитите. Отказвам се от храната, която ми носят по-късно, защото на вид — а навярно и на вкус — е отвратителна. Все се надявам да намеря някое парченце бисквита, заседнало между кътниците ми.

Благословена да е Госпожа Б.

И Ив.

Всички знаехме за случилото се с мъжа й, Джим. Официалната версия, която представили пред полицията, беше, че една вечер на път за вкъщи някакъв мъж ги нападнал. Нанесъл на Джим няколко удара по главата, за да го обезвреди, след което се опитал да изнасили Ив. Джим се свестил почти веднага, грабнал някакъв метален прът и фраснал онзи по главата няколко пъти, за да го спре. И го убил. Непрекъснато повтаряше, че не е искал да го направи, че е било при самозащита и за да предпази съпругата си… Хората обаче са сложни същества, нали? Да, да, знам, първо да погледна себе си — хърба, щърба и прочие.

Истината е странно нещо: да я знаеш или да я кажеш невинаги е най-добрият вариант.

Въпреки всичко тя ми допада… Ив. Мила е, но е същата като останалите там, горе.

Не ми позволи да задържа писмото. Обясни, че непременно ще го открият. Няма значение, така или иначе успях да запомня всяка думичка. Ако легна и затворя очи, мога да го чуя как произнася думите.

Боже, колко ми липсва.

Ще ми се да можеше да остана жива, за да видя какво ще стане, когато хората научат истината. Ако има рай — или някакъв друг живот в отвъдното, — може и да успея да наблюдавам. Възможно е да се превърна в дух, да се върна и да проследя развоя на нещата, докато този или онзи научават. Иска ми се тогава да съм с него. О, какъв скандал.

Чудя се дали ще усети присъствието ми.

Дали ще ме види.

Чудя се… о, боже… чудя се дали ще си намери някого.

Разбира се, че да. Защо не?

Чудя се дали ще ме помни до края.

Какво ли е да умреш?

Ще боли ли?

Боже господи, момиче, млъквай.

Мисли за добрите времена, за радостта.

Мисли за онази нощ в дъжда с него…

Онази нощ, докато изкачвах етаж след етаж по стълбите — асансьорът отново не работеше, — си повтарях, че е изключено да ида на срещата с него на другия ден. Да, но имах проблем — не исках да го виждам, но ходех там всяка вечер, така бях свикнала, а щом имах намерението така или иначе да ида, дали пък не беше добра идея да има някого, с когото да поговоря.

Може би.

И така, на следващата вечер застанах в нишата на входа на закования с дъски магазин срещу подлеза — не чаках него, просто чаках, нещо. Носеше се лека миризма на котешка пикня, имаше опаковки от храна и фасове, но поне не бях на дъжда и можех да наблюдавам минувачите незабелязано. Тук стоеше и той, когато го видях за пръв път.

Зададе се по отсрещния тротоар с вдигната качулка и с ръце в джобовете. Носеше тъмни дънки и тъмни маратонки. Не се набиваше на очи. Би могъл да бъде всеки, отвсякъде. Не и за мен.

— Чудех се дали ще се появиш — рече, щом се шмугна в нишата.

— Нямах какво да правя — подметнах. — Така че си казах: защо не.

Той се обърна, светлината от улицата огря лицето му и забелязах, че се усмихва.

Няколко минути просто се гледахме един друг. Пред нишата дъждът плющеше по бетона и по асфалта, над нас бръмчаха коли, но вътре, в нашия заслон, бяхме само ние. За няколко секунди си внуших, че двамата сме единственото нещо на света.

Във внезапен пристъп на смущение отклоних поглед — забих го в краката си, които ровичкаха сред боклуците.

— Искаш ли да идем другаде? — предложих.

— Да — отвърна той. — На някое хубаво място?

— Има само едно такова тук.

Дори не си спомнях последния път, когато бях идвала в гората Бракен.

На десет ли бях при последното си посещение? Или на осем?

На път за там установих, че гората държи частица от детството ми в клоните си. Там отново бях на осем или на десет, търсех кестени с мама, пазех се от копривата, протегнала се към голите ми крака, страхувах се, че някой ме гледа от мрака.

Всичко беше по-дребно, сякаш го гледах от по-високо.

Листата на дърветата бяха доста гъсти и спираха повечето дъждовни капки. Разхождахме се в почти пълен мрак под съпровода на трополенето на капките по листата, сред струйките вода по кората и стъблата.

— Какво е това място? — възкликна той. — Прекрасно е!

Усмихнах му се.

— Насам — казах и го поведох по една неравна пътека покрай най-дебелия дъб.

— Откъде да знам, че мога да ти вярвам? — прошепна той. — Може да ме водиш в капан.

Спрях на място, обърнах се към него и също попитах:

— Откъде да знам, че мога да ти вярвам?

Едва го виждах в мрака. Чух как няколко капки се разбиха в качулката му, после се стекоха по якето, а от време на време по някоя проблясваше на луната, докато се стичаше по лицето му.

— Съжалявам за майка ти — прошепна той.

Поклатих глава и мигнах, за да отърся водата от клепачите си.

— Не си го направил ти — казах едва чуто.

— Нито пък Оливър Б. Знаеш кой е истинският извършител, нали? — попита.

Останах втренчена в него. Усещах как всичко се насъбира в гърдите ми — безсилието, гнева, всичко… а точно в онзи момент не ги исках.

— Не — успях да прошепна. — Защо? Ти знаеш ли?

Тъмният му силует изпъкваше на бледата светлина. Той свали качулката си. Долових тъгата, която струеше от тялото му. Той задържа погледа си върху мен цяла вечност, без да казва нищо.

— Ти ли беше? — попитах. — Затова ли ходиш в подлеза? От гузна съвест? Искаш да направиш нещо, за да поправиш нещата?

— Не — отвърна той. — Не, Марта, не бях аз, аз…

— Лъжеш, нали? — троснах се аз. — Ти си бил. Разбира се, сега всичко се връзва.

— Не, не бях аз, кълна се.

— Тогава…

— Беше баща ми. Ясно? Джаксън. Видях колата, когато се прибра онази вечер — един бог знае как изобщо вървеше. Знам какво е станало, Марта, и искрено съжалявам. Трябваше да…

Гласът му заглъхна. Нямах представа какво приказва. Имах чувството, че някой ме е цапардосал в лицето или ме е блъснал надолу по стълбите. Бях изтръпнала. Опразнена. Но ранена. Объркана, невярваща.

— Какво? — казах и се хванах за главата. — Какво? Какво, по дя… Как може да си знаел и да не си направил нищо? Как можа да позволиш друг да загине заради това? Оли… О, боже, шибана гадост… Оли е мъртъв. Убиха го. Ти си позволил да го убият. Боже господи…

Мисля, че бях закрачила нагоре-надолу между дърветата, мисля, че ударих едно от тях, защото по-късно кокалчетата ми бяха разкървавени и имаха зелено-кафеникави петна.

— Как можа? Как…

— Марта…

Той тръгна към мен, обърнал длани пред себе си помирително, но аз го блъснах в гърдите, шамаросах го през лицето и той вдигна ръце, за да се предпази, но без да се опитва да ми попречи.

— Махай се от мен! — крещях. — Та той уби собствената ми майка! Оли ми беше съсед, двамата с Госпожа Б. ми бяха като семейство. Как можа? КАК МОЖА?

— Марта… — поде той със спокоен, сдържан глас. — Съжалявам. Наистина много съжалявам, не можех да направя нищо…

— Можеше да кажеш на някого! Можеше да ги спреш!

Взех един клон от земята, чворест и заострен, и го вдигнах, готова да го ударя.

— Ще го направя — рекох му.

— Какво? Ще ме убиеш? И какво ще промениш с това?

— Око за око — изсъсках му.

— Наистина ли вярваш в това? Око за око? Както безумната ни правосъдна система, която погуби Оли? Която не потърси улики, не му осигури защита? Която не потърси истинско, справедливо възмездие за майка ти?

— Ти си можел да го спасиш!

— Наистина ли смяташ така?

— Можеше да идеш в полицията.

— Където никой нямаше да ме изслуша.

— Или в пресата… или… или да излезеш в „Смъртта е справедливост“… да се свържеш по телефона… или… или…

— О, стига! Не може да не ти е ясно как стоят нещата! Знаеш за корупцията и сделките, които се въртят. Ясно ти е, че Джаксън можеше просто да нагласи обажданията. Това не е истинско правосъдие, а само манипулации и лъжи.

Впих очи в него. Знаех как се случват нещата. Всички знаехме. Но… Той затвори очи и сведе глава.

Исках ли отмъщение? Това отмъщение ли беше — да заплашвам него? Опитах се да помисля… да се успокоя… да дишам…

Беше прав и дълбоко в себе си го осъзнавах.

Думите му не ми даваха мира.

Седях в апартамента, наблюдавах дъжда по прозореца, а слънцето залязваше и изгряваше.

Недоумявах как някой е знаел, а не е направил нищо — бездействие, довело до смъртта на Оли. На кое ме беше яд повече — на това или на факта, че Джаксън не си беше получил заслуженото за убийството на мама? Не можех да преценя.

С часове си представях как му крещя, как го удрям, ритам, крещя му, но всъщност единствено плачех.

„Как щеше да постъпиш ти на негово място? — питах се непрекъснато. — Как би могла да постъпиш?“

Когато отново взе да се смрачава, осъзнах, че никога нямаше да намеря отговор на този въпрос. Все още валеше, но осъзнах, че трябва да изляза. Достатъчно дълго се бях цупила.

Той отново ме чакаше там, но този път носеше бутилка горещ шоколад, одеяло и чадър.

— Съжалявам — каза. — Ще ми се да бях направил нещо, но по онова време…

Пресегнах се и — удивена от собствените си действия и чувства — взех мокрите му от дъжда ръце в своите.

— Не носиш отговорност за него — прошепнах. — Не ти си виновен.

Без да пускам ръката му, го поведох покрай Блоковете отново към гората Бракен. Пак тръгнахме по пътеката, само че този път навлязохме по-навътре между дърветата, не спряхме, докато не стигнахме до една поляна, която си спомнях отпреди години.

Обикалях по нея, сякаш бях на гости в дома на някоя стара моя роднина. Беше като в спомените ми от детството, но все пак имаше и промени: някои клони на колибата бяха счупени, други бяха подменени с нови. Дървената пейка беше по-изтъркана, с повече издълбани инициали, а дъските бяха по-напукани. Наполовина скрит под един храст стърчеше дюшек с лекета от един бог знае какво, вероятно бъкан с бълхи, а до него се мъдреха няколко празни бутилки и кутийки от бира. От другата страна пък, точно където грееше луната, имаше малък кръг от откъснати цветя.

Седнахме в колибата и стъкнахме огън на сушината откъм входа. Направихме го достатъчно голям, че да сгрее телата ни поне отпред, ако не и мокреещите ни гърбове.

Отначало разговорът потръгна с мъка, не знаех какво да му кажа. Беше странно и неловко — и двамата опипвахме почвата със забележки за листата, дърветата или цветята.

Мама не ми излизаше от ума. Част от мен копнееше да научи всичко за онази нощ от неговата гледна точка — в какво състояние е била колата на прибиране, как го е обяснил Джаксън, как е изглеждал самият той. Бил ли е разстроен. Друга част пък не искаше да подхваща темата. Давах си сметка, че е безсмислено.

Той отново опита да се извини и колкото и да ми се щеше да ме е яд на него, да го накарам да си плати, по някаква причина не можех. Звучеше искрено.

Постепенно се доближихме един до друг. После, когато дъждът взе да намалява, той се обърна към мен и рече:

— Искам да те опозная.

— Защо? — попитах. — Защото чувстваш, че си длъжен да се погрижиш за дъщерята на жената, която баща ти е убил?

Той се сепна и извърна очи.

— Не, изобщо не е това.

— Тогава заради гузната си съвест?

Той отново ме погледна.

— Защото те харесвам — отвърна.

Думите му ме накараха да онемея, успях единствено да вдигна очи към звездите в нощното небе. Наум си казах, че това е безсмислено, че нямам нужда от никого. По-просто беше да бъда сама. По-лесно. Но това, че си го помислих, не значеше, че беше вярно.

— Без условия — добави той. — Никакви. Никога. Може просто да опитаме да бъдем приятели.

— Айзък Пейдж — казах и се обърнах към него. — Син на известния милионер Джаксън Пейдж, приятел на Марта Хънидю, сирачето от Блоковете. Достойно за заглавие във вестника.

— Ако държим на точността, аз съм осиновен.

— Или ето така: „Айзък Пейдж, «Самотен тийнейджър на годината» в класацията на «Звездни клюки» и Посланик на малолетните престъпници става бездомник“.

Изсмях се.

— Недей да ми слагаш етикети — каза той. — А и тази простотия — „Самотен тийнейджър“, „Посланик“ — е пълна безсмислица.

Отдръпна се от мен. Бях го засегнала.

— И все пак — продължих по-тихо, — в действителността това не може да се случи. Невъзможно е. Твърде различни сме. Какво би казал баща ти?

— Не ме интересува какво би казал баща ми.

Изсумтях.

— А ако те изключи от завещанието и спре издръжката ти?

— Не съм такъв.

— Айзък — прошепнах, — единственото, което можем да споделим двамата с теб някога, са небето и звездите над нас. Не семейството, не приятелите…

Той отново ме погледна.

— Тогава да споделим небето и звездите и да им се порадваме, докато можем. Докато имаме това, докато е чисто.

Взрях се в очите му с ясното съзнание, че нямаше да „имаме това“ дълго, нито щеше да остане чисто, след което усетих необяснимо раздвижване във въздуха, сякаш по врата ми пробягаха иглички или като затишие пред буря. Усещането ме накара да се замисля и да се поколебая, но не и да попреча сама на себе си да се наведа напред, да докосна лицето му с ръка и да кимна в знак на съгласие.

* * *

Надигам се и гледам през прозореца — небето вече е потъмняло, а звездите са изгрели.

— Нашето небе, Айзък — прошепвам в нищото. — Споделихме небето и звездите в него за година.

Цяла година.

Осем месеца, преди нещата да започнат да се объркват.

Десет, преди той да започне да ни следи, единайсет, преди да постави ултиматума си.

Беше неизбежно, рано или късно.

Ако държахме да останем в безопасност, да се бяхме придържали към небето.

Работата обаче е, че излязох права. Още в онази вечер, първата с него, още щом го погледнах на лунната светлина, осъзнах, че е намислил нещо. Просто тогава още не бях прозряла какво точно.

Ето, това е.

Негово дело е, не мое.

Той е по-силен. По-умен. Има повече пари. Повече влияние и власт.

В крайна сметка кой би послушал мен, осиротялото момиче от Блоковете?

Ще изиграя своята роля. Ще се постарая хората да научат истината и ще разчистя своите сметки, но останалото? То не е моята битка.

Тази битка е за него.

Той може да промени нещата.