Кери Дрюъри
Килия номер 7 (13)

Ив

Ив изключва телевизора.

Във всекидневната е тъмно, а къщата е притихнала. Дъждът трополи по черния прозорец зад нея, пред нея е масата, отрупана с папки и листа. Трепкащите оранжеви пламъци на огъня в камината хвърлят непрекъснато движещи се сенки, а малката настолна лампа осветява съвсем тесен кръг под себе си. В средата на масата стои забравена чаша студено кафе, а върху един учебник има нахапан сандвич.

— Само наля масло в огъня, Сайсеро — промърморва си тя.

Отпуска се назад в стола и очите й се спират на една снимка на камината — Джим, Макс и тя самата.

Разтрива лице с ръце, поглежда снимката отново и прошепва:

— Досущ както се случи с теб.

Огънят пука и бумти, сякаш й говори.

— Защо настоява, че тя го е извършила? На същата възраст като Макс е… канят се да я убият, а ми се струва, че не мога да ги спра — тя поклаща глава и по бузите й се стичат сълзи. — Както не можах и преди. Направих това заради теб, защото ти си нямаше никого. Борих се за терапията. Борих се за това те… ти… да имате някого, с когото да поговорите, но… — говори на пресекулки, а гърдите й се разтрисат. — Боли ме всеки път, а сега… е по-лошо… знаеш, че е по-лошо… защото… защото… и не мога… повече… не издържам. Трябва да спра след нея.

Тя накланя глава напред и цялото й тяло се разтърсва от хлипове.

— Липсваш ми. Липсваш ми, липсваш ми, липсваш ми, а вината е моя. Без теб сякаш… ако не беше Макс…

На вратата се звъни.

Тя не обръща внимание, отпуска лице в дланите си.

Звъни се отново. За миг тя се заслушва в дъжда навън, после се надига от дивана и минава тихо през къщата до входната врата, бършейки лице и нос в ръкава на пуловера си.

— Момент! — обажда се с дрезгав, неравен глас, щом стига в антрето.

Отключва и отваря.

— Макс, забравил си… — млъква. — Вие не сте Макс.

Не може да различи лицето на човека в мрака отвън. Главата му е скрита под качулка, дрехите са тъмни и мокри. Всичко в него е безименно.

— Не.

Тя бута вратата, но той плъзва стъпалото си в пролуката и се излага на светлината от антрето. По-висок е от нея, заплашителен.

— Ив Стантън? — произнася с плътен глас.

— Махайте се — предупреждава тя. — Ще извикам полиция.

— Недейте — отвръща той. — Не искам неприятности. Знам, че сина ви го няма. Знам, че сте сама, но недейте да викате. Няма да ви сторя нищо.

— Какво искате? Пари?

— Не — изсмива се той. — Услуга… Обещание.

— Не мога…

— Днес занесохте на Госпожа Б. бележка от Марта.

— Откъде зн…

— Прочетохте ли я?

— Следите ли ме?

— Прочетохте ли я? — пита той по-настоятелно.

— Не — отговаря тя. — Не.

Той я измерва с очи.

— Проверих ви. Знам какво се е случило със съпруга ви. Знам, че синът ви учи в гимназията „Фокстън“. И че е в дванайсети клас.

— Заплашвате близките ми?

— Не. Трябва да бъда сигурен, че мога да ви се доверя.

— Ами, няма да стане, така че си вървете.

Тя отново натиска вратата, но той я е подпрял с ръце. Лицето му вече е по-близо до светлината. Тя различава тъмна коса под качулката, както и очертанията на слабо лице.

— Не мога — отвръща той. — Искам услуга и обещание.

— Какво? — пита тя.

Той пуска вратата, бърка в джоба си и вади бял плик.

— Писмото, което дадохте на Госпожа Б., беше за мен. Това е моят отговор. Моля ви да го дадете на Марта.

— Не може да си пишете със затворник. Контактът с външния свят е забранен.

— Но не и с вас — засича я той. — Но трябва да обещаете да не го четете.

— Не бива да правя такива неща. Ако научат, ще ме изгонят.

— Няма да научат.

— А ако ви откажа?

— Не мисля, че ще го направите — усещам ви различна. Мисля, че всъщност ви пука.

Тя се взира в тъмното под качулката му, опитвайки се да различи по-ясно лицето му, но той се отдръпва в сенките.

Тя взема писмото.

— Кой сте вие? — пита.

Той се отдалечава от вратата.

— Още не сте се досетили? Срамота.

И с още няколко крачки изчезва.