Кери Дрюъри
Килия номер 7 (6)

Ив

— Какво гледаш, мамо?

Ив сваля очилата и разтърква очи. С мимолетна усмивка проследява сина си Макс, който влита в трапезарията, пуска лаптопа си на масата, отваря хладилника и наднича вътре.

Тя инстинктивно събира листовете хартия, пръснати на масата пред нея, като обръща някои, а други прибира в папки, за да скрие снимките и имената от очите му. После отронва:

— Нищо особено. Просто пуснах телевизора.

Макс поглежда към уреда в дъното на стаята.

— „Смъртта е справедливост“? — той сваля слушалките си и от тях гръмват тежки китари. — Та ти никога не го гледаш!

Той взема бутилка сок, тръшва се на стола срещу нея и развива капачката, докато следи как тя събира документите.

— Ти ли си й терапевт? На онова момиче? Което убило Джаксън Пейдж?

— Което твърди, че е убило…

— Уха, ти си, нали?

— Освен това откъде си сигурен, че…

Тя затваря очи, обляга лакти на масата и отпуска глава в шепите си.

Макс за миг се зазяпва в телевизора, после взема дистанционното и го изключва.

— Не гледай — прошепва й.

После се изправя, сипва й кафе от кафе машината и го слага пред нея.

— Абсолютни глупости. При това манипулативни.

— Макс…

— Всички го знаят, но никой не го казва. Пълни говна, това не е правосъдие.

Тя потръпва.

Той отпива от сока и пита:

— Яде ли?

— Още не — отвръща тя. — По-рано… закуска… сандвич за обяд.

Той поклаща глава.

— Хайде!

Хваща я за лакътя и я отвежда през стаята до дивана.

— Няма нужда да се грижиш за мен — продумва тя.

— А кой, ако не аз? Сядай.

Тя се стоварва върху възглавниците, а той вдига краката й на дивана.

— Не мърдай. Ще ти приготвя нещо за хапване.

Когато се връща с купа спагети, тя спи непробудно.

Той я завива с одеяло, намалява осветлението и се връща в кухнята. Сяда на масата, пълни уста с храната и се заглежда в папките и листовете пред себе си.

Докато дъвче първата хапка, отново поглежда майка си — отпуснала е лице в мекия диван и диша дълбоко. Той оставя вилицата и взема най-горния лист.