Кери Дрюъри
Килия номер 7 (75)

Айзък

— Дами и господа, осъзнавам напълно, че не разполагаме с много време, така че ви моля да ми позволите да се изкажа, без да ме прекъсвате, тъй като бих искал и обвиняемата да успее да чуе всичко, което имам да кажа. Както знаете, името ми е Айзък Пейдж. Аз съм осиновеното дете на Джаксън и Пати Пейдж. Сигурен съм, че всички знаете, че Джаксън ме спаси от Блокови жилища, но съм сигурен още, че не всички знаете, че е имал връзка с майка ми. Бързам да уточня, че той не ми е баща.

Той замълчава, оглежда се и поема дъх.

— Майка ми не скочи сама от балкона на жилището си — той я блъсна. Да, Джаксън Пейдж е… беше… убиец. Не, нямам доказателства за това убийство.

Публиката в студиото, присъстващите в залата за наблюдение и тълпите хора навън, които гледат предаването на живо, мълчат.

— В нощта, когато бе убита Бет Хънидю, майката на Марта, Джаксън се прибра у дома пиян. Аз си бях легнал, свадата с Пати ме събуди. Ако щете вярвайте, но двамата се караха често — и винаги тя излизаше права. Надникнах през прозореца и забелязах, че предницата на колата му е толкова смачкана, че си казах, че надали ще тръгне отново. По нея имаше кръв. Направих снимка.

Той вади снимка във формат А4 от папката и я вдига пред публиката.

— Направих снимка и на мъжете, които дойдоха да поправят колата — той вдига и нея, — както и това…

От колоните се разнася пращящ запис.

— Почистете я бързо. Тъпа кучка… не, онази, Хънидю… Не знам, оправете се някак. Как действате обикновено? Ами, добре, знам ли, просто намерете някоя кола, поочукайте я малко… разберете чия е и се свържете с адвоката… него го бива с гласуването.

Гласът млъква.

Айзък проговаря отново.

— Гласът не може да бъде сгрешен. Както и това.

На екрана прякото предаване угасва и е заменено от неясен черно-бял видеозапис. Датата и часът са изписани отдолу, а в средата камерата е фокусирана на пътя до подлеза. Една кола — номерът й се разчита ясно, — чака малко встрани. Една жена се появява отляво с чанта с покупки в едната ръка. Тя стъпва на пътя и се чува ревът на двигателя. Жената се обръща, когато е по средата на платното, но е твърде късно. Колата се врязва в нея, тя подскача във въздуха и прелита зад колата.

След няколко метра колата набива спирачки, отвътре слиза мъж и камерата се фокусира върху него — вижда се ясно, че е Джаксън Пейдж. Той тръгва към тялото, навежда се до него, после се връща до колата си. Никой от публиката не смее да поеме и дъх.

— Оказва се, че охранителните камери са работели в нощта, в която беше убита майката на Марта — казва Айзък. — Синът на съседката, Оливър Барков, беше екзекутиран тук, в килията зад мен, за фаталния сблъсък с Бет Хънидю. Той неотменно твърдеше, че е невинен.

Той оглежда присъстващите.

— Знаех, че Джаксън е виновен, знаех също, че не за пръв път убива човек. Защо го направи? Бих могъл да допусна, че нещастието с майка ми е вследствие на разгорещил се спор, или че сблъсъкът с колата се дължи на факта, че майката на Марта е възнамерявала да наруши подписания от нея договор и да го изобличи. Бих могъл да предположа още, че е просто психопат, който търси начини да докаже, че е всемогъщ.

— Иска ми се той да беше тук, за да ми отговори. Каква полза щеше да има от това обаче? Той си имаше система, държеше хора в ръцете си. Те си знаят кои са и би трябвало да се засрамят. Заради тях се стигна до смъртта на невинни хора.

— Правосъдната система в страната не работи. Нечестна и корумпирана е. За да осъдиш някого за убийство или за друго престъпление, се нуждаеш от доказателства. От свидетели. Недопустимо е това да се постига чрез гласуване, което е достъпно само за някои. Нуждаем се от промяна. Знаех го, но не направих нищо по въпроса. Вината, която изпитвах заради Бет Хънидю, ме караше непрекъснато да се връщам в Блокови жилища. Всяка вечер се озовавах близо до мястото, на което беше убита.

— По време на тези късни бдения се запознах с едно момиче. Тя ми каза, че съм я спасил, че съм й вдъхнал желание да се събужда сутрин, но всъщност тя спаси мен — даде ми надежда в едно общество, което смятах за обречено.

— Започнахме връзка, но предвид кой бях аз — кой съм — и откъде идваше тя, трябваше да я държим в тайна, поне от хората около мен. Но, както се казва, всичко хубаво си има край. Когато Джаксън научи, опря пистолет в главата ми и ми каза да не дружа с курви.

Той въздиша тежко, обръща се и поглежда Марта и брояча. Остават две минути и трийсет секунди.

— Аз обаче я обичах, още я обичам. Не можех да я оставя, въпреки че той заплаши да ме убие. Тя беше — е — всичко за мен. Джаксън обаче беше мъж, който държеше на думата си, ако не друго. Следеше ме, проследи ме и ме откри с нея. С Марта.