Кери Дрюъри
Килия номер 7 (38)

Айзък

— Какво правиш? — изсъсква Айзък.

Той проследява как пазачът отвежда Марта на огромния телевизионен екран, окачен на стената пред него. На мястото на бялата стая за терапия изниква синьото студио. Кристина е зяпнала с червени устни в престорен ужас, а тежко гримираните й очи гледат нагоре. До нея надписът около логото с окото се върти бавно.

— Спри тази глупост.

Майката на Айзък влиза в стаята в розови велурени панталони и бял суитшърт. Лицето й блести и тя го попива с хавлия, косата й е леко влажна.

— Не ми стига, че загубих съпруга си, а сега се сблъсквам с мутрата на това момиче накъдето и да се обърна.

— И аз загубих баща си.

— Да кажем. Но напоследък не ми се виждаш особено съкрушен от това, а?

— Стига, Пати. Знаеш какъв беше. Знаеш какво правеше в Блокови жилища.

— Щом ще го наричаш свой баща, може да наричаш мен „мамо“.

— Помня майка си — беше по-добър човек, отколкото ти ще станеш някога.

— Ако наистина я помнеше, щеше да знаеш, че беше проститутка!

— Спеше с мъже за пари, за да може да купи храна за себе си и за мен — само така можехме да оцелеем. А твоето оправдание какво е?

Шамарът й го ужилва по лицето и той зяпва стреснато.

— Каквото и да е правил — просъсква тя, — то не значи, че е заслужавал да умре.

— Око за око? — подхвърля той и измерва Пати с презрение. Червеният отпечатък на ръката й грее на бузата му.

— Да, око за око. Тя го уби, така че сега заслужава да умре.

— Едни правила за тях, други за нас, значи? Така или иначе, наистина ли го е убила тя?

— Боже мили на небесата, Айзък! Наистина ли си толкова наивен? Знаеш коя е, има пълното основание да иска да навреди на баща ти. Но не очаквах всъщност да предприеме нещо.

— За какво говориш?

— Трябва да тръгвам.

— Не, майко.

Той я стисва за китката и тя застива на място.

— Наричаш ме „майко“, когато искаш нещо — тя навежда очи към хватката му на ръката си. — Айзък, скъпи, не се увличай с това. Знам, че си разстроен. Така де, и аз съм шокирана, а баща ти… той беше глупак. Някой може да каже, че сам си го е изпросил. Просто мислех, че ще бъде майката, не дъщерята…

Той вдига китката й и навира лицето си в нейното.

— Той сгази майка й — прошепва, — но ти не говориш за това, нали? Какво знаеш?

— Знам доста, но нищо, което да е твоя работа.

— Нещо за Марта? — той пуска китката й. — Мисля, че трябва да поговорим.

— А аз — не — тросва се тя и приглажда дрехите и косата си. — Трябва да тръгвам.

— Майко, важно е.

— И обядът с приятелките ми е важен.

— По-важен от един разговор със сина ти?

— Аз нямам син — казва тя. — И ако мислиш за собственото си благо, по-добре реши на чия страна си.