Кери Дрюъри
Килия номер 7 (54)

Марта

— Часът е: шестнадесет часът. Остават ви: пет часа до вероятната екзекуция. Текущият вот е: 76.4% „за“, 23.6% „против“. Следващо включване след: един час.

Мамка му, явно съм заспала.

Боже, колко тъмно е навън. Проспах последния си ден. Четири часът, така ли казаха? По дяволите.

Ох, вие ми се свят. И ми се гади.

Остават ми пет часа. Тоест 300 минути. Тоест… 18 000 секунди? Нали толкова? Вече са по-малко. Слава богу, че тук няма часовник.

Боже, колко студен е подът. По-добре да се изправя. Ще настина. Хм, това има ли някакво значение сега? Вече може да правя всичко, което не е разрешено. Може да изляза навън без чорапи или без шапка — разбира се, от главата се изстива най-лесно, нали така ни обясняваха като малки? Може да стоя на дъжда — ще умреш от студ, казваше мама. Е, знаеш ли какво, мамо? Ще умра, вярно, но няма да е от студ!

Може да пуша, да вземам наркотици, да пресичам, без да се оглеждам, да прескачам железопътната бариера, да правя каквото си искам!

Чакай, какво казаха? Седемдесет и шест процента „за“? Преди не беше толкова. Беше повече. Когато влязох тук, беше деветдесет и нещо процента. Какво става? Защо спада?

Защото си невинна.

Млъквай.

Не си го извършила ти. Знаеш кой го направи.

Млъквай, мамка ти.

Разтърквам очи, а вратата зад мен се тряска. Завъртам се на мига.

— Реших, че ще предпочетеш да вечеряш по-раничко, госпожице — казва пазачът. — Предвид че… така де, сещаш се…

Изправям се и отивам до него. Чувствам се замаяна. Вие ми се свят.

— Благодаря — проронвам.

Не съм виждала този пазач досега. По принцип не влизат в килиите, но явно днес е специален ден.

— Ухае прекрасно — казвам му.

— Тика масала с пиле, пилаф, пешвари наан^[1], за десерт реване с фурми и яйчен крем.

— Любимите ми неща — казвам.

Той се ухилва.

— Хубаво е, а? Същото, което ти е готвела и майка ти, когато е била жива.

Усещам как разцъфвам в усмивка. Поглеждам храната, над която се издига пара, после пазача, но него го няма. Вместо него пред мен стои мама.

Призлява ми сериозно.

— Мамо? — казвам. — Боже, мамо, колко ми липсваше.

Тя ми се усмихва и очите ми се пълнят със сълзи. Избърсвам ги грубо с ръка и всичко се размазва. Примигвам, бърша ги пак и пак, докато зрението ми не се избистря и не осъзнавам, че пред мен няма никого. Няма мама, няма храна, няма нищо.

Умът ми се избистря. Залитам през килията и сядам на електрическия стол.

Прибирам колене до гърдите си и оглеждам празното помещение.

— Страх ме е — казвам, — но това е нормално.