Кери Дрюъри
Килия номер 7 (56)

Айзък

Пред подрязаната морава на дома на Пейдж спира дълга, бяла лимузина. Айзък нагласява вратовръзката си, изчетква костюма си и излиза пред къщата.

— Пристигнаха! — виква.

Той отваря вратата на униформени мъж и жена, а майка му се понася надолу по красивото стълбище зад гърба му.

— Заповядайте — казва той, — влезте.

Двамата кимват, прекрачват прага и отиват да се ръкуват с майка му. Айзък се обръща, вижда я и зяпва, закован на място.

— Нали не мислиш да идеш така? — възкликва той.

— Айзък — отвръща тя, — моля те, имаме гости.

— Не е уместно — изпръхтява той.

Гостите отклоняват поглед.

— Тази пола е твърде къса — продължава Айзък, — при това е розова, а блузата… — Той махва към бялата блуза с волани, полупрозрачна и с дълбоко деколте. — Блузата… Майко, сутиенът ти се вижда!

— Е, и? — казва тя.

— Отиваме на екзекуция — просъсква той. — Трябва да покажеш малко уважение.

— Към нея? Към момичето, което уби съпруга ми? И ми отне щастието?

Тя повишава тон все повече.

— Госпожо Пейдж — намесва се мъжът, — нека ви обясня някои детайли. Ние сме охранителите, които ще придружават вас и сина ви в този труден момент днес. Удобно ли е да седнем някъде и да оставите дискусията със сина си за по-късно?

— Да, сър, ще седна да поговорим. Нямам намерението да дискутирам каквото и да било със сина си — тя се обръща към Айзък. — Трябва да гледаш по-бодро на живота, сериозно.

— Майко…

Пати се отдалечава, потраквайки с високите си токчета по мраморния под, и въвежда посетителите им в хола. Айзък ги следва, клатейки глава.

— Госпожо Пейдж — започва жената, — работим за компанията, отговорна за „Смъртта е справедливост“, предаването, което — както добре знаете, убедена съм, — притежава пълните права по отношение на осъдените на смърт, в това число — но не само — поддръжката на системата за гласуване, грижата за затворниците и всички интервюта по темата, както и отговорността както за обвиняемите в периода преди екзекуцията, така и за самата екзекуция, и като естествено следствие от това — за всички въпроси, свързани с роднините на покойните, и управлението на правата, засягащи присъствието на екзекуцията.

— Добре — кимва Пати.

— Целта на посещението ни е да ви обясним какво точно предстои, както и да отговорим на всички ваши въпроси. От първостепенна важност е процедурата тази вечер да протече възможно най-гладко, както и вие със сина ви да не бъдете подложени на ненужен стрес или напрежение. Работили сме с много скърбящи семейства и осъзнаваме, че настоящият момент би могъл да е доста труден за вас.

— Смъртта на това момиче ще бъде един от най-щастливите мигове в живота ми.

Охранителката си поема дъх и се размърдва в стола си.

— Длъжна съм, госпожо Пейдж, да ви припомня, че не е сигурно, че екзекуцията ще се състои. Не забравяйте това. В миналото се е случвало да станем свидетели на доста изненадващи обрати в последните няколко часа, дори минути.

— Мъртва е. Запомнете думите ми.

— Майко, вотът се промени доста днес.

— Така ли?

— Да, госпожо Пейдж — жената набира нещо на портативното си устройство. — Гласувалите с „виновен“ са паднали с 23% за последните осем часа. В текущия вот 74% са за екзекуция.

Пати повдига изписани вежди.

— Виж ти, каква изненада — тя се изсмива нервно. — Бихте ли ме извинили за момент?

Тя се изправя и докато излиза от стаята, вади телефона от джоба си, набира номер и започва да говори, още преди да е излязла.

— Да, обажда се Пати Пейдж, трябва веднага да говоря с адвоката на своя съпруг, Уилям Крофърд. Не, неотложно е.

Айзък наблюдава охранителите. Знае какво става, знае какво ще направи майка му, убеден е, че те също знаят, но не казват нищо.

Отпуснали са глави, сякаш присъстват телом, но не и духом.

— Уилям? Да… Така, чуй ме добре, аз плащам заплатата ти…

За миг гласът на майка му заглъхва и той напряга слух, за да чуе, но въпреки това не различава думите.

— Ще го направиш! — Пати изкрещява трите думи.

Посетителите подскачат и вдигат очи — първо към Айзък, после един към друг.

— Не ме интересува какво е нужно! — крещи майка му. — Нито пък какво трябва да направиш. Двамата със съпруга ми винаги сме се държали добре с теб, устроихме те професионално, така че си ни длъжник. Така ли ни се отплащаш? Нужно ли е да ти припомням информацията, с която разполагам?

— Ясно ви е какво прави, нали? — пита Айзък охранителите.

— Двамата с партньора ми не сме представители на закона, така че каквото и да върши майка ви, то не ни засяга — отговаря жената.

— Подправя вота.

— Не ни засяга.

— Значи справедливостта не ви интересува?

— Правосъдието се раздава от хората. Един милион гласа са наистина демократично решение.

— Пълна подигравка.

— Кое е подигравка? — Пати се връща в хола с по-бодра стъпка, с усмивка на лице.

— Нищо — промърморва той.

Тя сяда до него.

— Та, докъде бяхме стигнали?

— Госпожо Пейдж, имам само няколко въпроса към вас, за да сме сигурни, че довечера процедурата ще мине гладко. Можем да предложим няколко варианта за наблюдение за вас и за сина ви и е най-добре да ги обсъдим още сега.

— Искам да виждам лицето й — казва тя.

Мъжът се взира в нея.

— Добре, вече отговорихте на един от въпросите ни, но ако позволите да прегледаме пълната програма заедно…

— Няма нужда — отговаря тя. — Гледала съм предаването. Има екран, нали така. И някаква стъклена стена? Забелязала съм, че понякога я има, друг път — не.

— Вече не е така — казва той. — Между публиката и обвиняемия има прозорец със защитно стъкло, но установихме, че свалянето му води до проблеми.

— Нямам нищо против проблемите!

— Проблемите са свързани с миризмите, произтичащи от…

— Не ме интересува.

— А се е случвало и обвиняемият да плюе срещу публиката.

— Нека само опита и аз също ще я заплюя в лицето.

— Така или иначе — продължава охранителят, — преградата вече е неподвижна: заключва се от централния компютър.

Айзък извръща очи. На дивана до него лежи папка. Той слага ръка отгоре й.

— Нека все пак ви задам един въпрос, госпожо Пейдж, ако не възразявате? — казва мъжът. — Някой от вас двамата би ли искал да каже няколко думи на гостите и на пресата преди екзекуцията?

— Журналистите в залата ли ще бъдат? — пита Айзък.

Онзи кимва.

— Винаги са там. Присъствието им е жизненоважно за нас както заради процедурния протокол, така и защото отразяват отговорността, която сме поели пред гласуващата аудитория — да се уверим, че желанията им се изпълняват пълноценно.

— Аз бих искал — вмъква ловко Айзък.

— В такъв случай приключихме — обявява жената и поглежда часовника си. — Време е да тръгваме.

— Вече? — удивява се Пати.

— Опасявам се, че да, госпожо Пейдж.

На Айзък му призлява от притеснение, но той взема папката със себе си и напуска къщата след останалите.