Кери Дрюъри
Килия номер 7 (1)

Пролог

В ума си чувам два звука.

Гърмежът на оръжието в тишината.

И собствения си вик: „Бягай!“.

И двата кънтят силно.

Усещам пристягане в гърдите. И горещина. Напомнят безпокойството по време на разходка в тъмна нощ или при почукване на вратата, когато съм сама. Стомахът ми се присвива по същия начин.

Замаяна съм, но дишам. В съзнание съм. Жива.

Какво направих?

Думите се повтарят отново.

Все същите, същите, същите.

Мракът е смазващ.

Чувам хриптенето на дъха си в него. И тупкането на сърцето ми.

В далечината зазвучава сирена, виждам слаби проблясъци… фарове.

„Можеш да избягаш“, мисля си.

— Няма смисъл — изговарям на глас. — Това е шансът ти да направиш нещо. Шансът за промяна. Трябва да го направиш.

Сирената се засилва, фаровете са по-ярки.

Лъчите им завиват и ме окъпват в бяло. Вдигам ръката с оръжието, засенчвам очи. Мигащата синя лампа хвърля отблясъци по кожата ми.

Светва, гасне, светва, гасне, светва…

Осветява и тялото в краката ми. Както и червеното петно, което тече от него.

Какво направих?

Въпросът все още ехти в главата ми.

— Каквото трябваше — отговарям му. — Нямах друг избор. Беше единствената възможност.

Фаровете отслабват. От колите се изсипват тъмни униформи, говорят, нареждат. Не слушам.

Пускам оръжието, слагам ръце на главата си.

— Аз го направих! — викам. — Застрелях го! Убих Джаксън Пейдж.

Не различавам отговора им.

Очите им върху мен са пълни с отвращение, белезниците на китките ми — студени като сърцата им.

Живеят в балона на Авенютата и Ситито — блясъкът се отразява отвътре и не им се налага да се чудят какво е извън него.

Ще умра след седем дни, защото трябва, но след това балоните им ще се пръснат и всички ще научат истината.