Кери Дрюъри
Килия номер 7 (72)

Марта

— Моля ви — казва Марта. — Говоря истината!

— Времето ти изтече, кучко! — крещи женски глас.

Марта спира поглед на лицето на Айзък — той се е втренчил в нея. По лицето й покапват сълзи. За миг тя свежда глава и раменете й потреперват от учестеното й дишане.

— Обещавам ви, че всичко ще стане още по-ясно — продължава тя и отново вдига очи, — когато чуете останалото. Ще си спомните това, което ви казах току-що, и ще бъдете удивени. Навремето някой ми беше казал, че идва моментът, в който човек избира дали да действа, или да замълчи завинаги. Едва на шестнайсет съм, но дори аз забелязвам апатията у хората, които биха могли да направят нещо, както и безсилието на онези, които не могат. Това е единственото, което мога да направя, за да променя — може би, — може би да променя нещата. От деня, в който пистолетът гръмна и Джаксън загина, знам, че моята роля е да се принеса в жертва. Някой друг, някой, който е по-силен от мен, трябва да продължи.

Пазачът я завлича до стола и я тръшва на него.

— Моля ви, спрете — казва тя. — Оставете ме да продължа, моля ви!

Ремъците се стягат около китките й и около краката й.

— Спрете! — крещи тя. — Моля ви!

Прокарват през устата й парче плат и тя ококорва очи ужасено. Започва да се гърчи, дърпа и блъска, но не може да се освободи.