Кери Дрюъри
Килия номер 7 (22)

Ив

Жената на бюрото премята химикалка между пръстите си, вторачена в екрана на компютъра.

Ив стои пред нея.

— Как казахте, че е името Ви? — пита онази, без да помръдва очи.

— Ив Стантън.

— По принцип не пускаме кого да е, нали разбирате, госпожо Стантън — подхваща жената. — Новинарският ни бюлетин е важно, уважавано предаване. От ключово значение за принципите ни е да поддържаме изключително строга политика. Гостите ни обикновено идват само по покана, при това каним само най-изтъкнатите светила в дадена сфера, за да споделят мнението си, тъй като то може да тласне гласовете на публиката в една или друга посока и по този начин да промени хода на правосъдието.

— Четете ли отнякъде? — пита Ив.

Жената вдига очи.

— Не.

Ив се обръща. На отсрещната стена има панел от седем телевизионни екрана. Над тях са номерата на всяка от килиите.

Тя се обръща.

— Те са… те…?

— В момента изпитваме идеята в собствените си офиси, но се надяваме да я предложим на пазара — достъпна за всяко домакинство, всяко предприятие или кабинет, на премиална тарифа за двадесет и четири часово непрекъснато покритие.

— На килиите?

— Да, госпожо. На килиите. Имаме възможност да приближаваме образа, нощно виждане, възпроизвеждане на звука…

— Гледате ги?

— Да, а скоро и вие ще можете по специално разработения от нас канал с абонамент, посветен на раздаването на първокачествено правосъдие.

— Та това е нарушение на личното пространство.

— Престъпвайки нашите закони — онази отново свежда очи, — затворниците са загубили претенциите за подобно лично пространство.

— Това е в разрез с правата на човека.

— Според условията на договора, който подписват при влизането си в сектора за осъдени на смърт, те се отказват от човешките си права.

— Знаят ли, че ги наблюдавате?

— Цялата информация, засягаща използването на всякакви данни, е посочена с дребен шрифт в договора и е на разположение на затворниците — в случай че решат да я прегледат, преди да подпишат.

Ив повдига вежди и връща очи на екраните. Пристъпва по-близо и насочва вниманието си към Килия 4 — Марта е легнала на леглото, скрила глава под чаршафа.

Тя вдига пръст, докосва екрана и пита:

— Кога са направили прозорците по-малки?

— Не ни е разрешено да обсъждаме устройството на килиите, но непрекъснато водим разговори за това как да подобрим качеството на визуалния продукт, който Ви предлагаме.

Ив оглежда стената.

— Тук има още един контакт — установява тя. — Седем екрана за седем килии, но и един свободен контакт. За какво е?

На лицето на жената изгрява усмивка и тя вдига очи към Ив.

— За последното ни нововъведение — обявява. — За осмото ни изображение. Тук предстои монтажът на компютърен екран, който ще осигурява връзка в реално време с нашия нов, изключително модерен ВС.

Ив се връща до бюрото.

— ВС? Видеосигнал?

— Виртуален съветник — поправя я онази със задоволство.

— Моля?

— Проучването на мнението на зрителите установи, че огромното мнозинство са останали с впечатление, че като зрители са ощетени от факта, че нямат достъп до обвиняемите, особено до мислите, които навярно са ги довели до извършването на престъплението. Убедена съм, че вие като зрител, си давате ясна сметка, че това може да насочи вота в неправилната посока и по този начин…

— Да промени процеса на правосъдието.

Рецепционистката повдига глава с широка усмивка.

— Всъщност — добавя Ив — аз не съм зрител.

Усмивката на жената угасва и тя зяпва с уста.

— О…

— Не гледам. Моето мнение е, че процесът на правосъдието вече е тръгнал в погрешната посока с въвеждането на система, която се основава на парите.

— О, все пак…

Ив вдига ръка.

— Не. Дори — тя млъква и се оглежда — понякога, госпожице… Съжалявам, не зная името ви… понякога не ви ли се е случвало да се окажете в неудобно положение и да се запитате как, по дяволите, сте се озовали в него?

Тя отново обръща очи към екраните.

— Неизбежно се питам дали в някакъв момент от развитието си не сме поели в погрешната посока. В някакъв момент все някой е трябвало да има властта да се изправи и да каже „не“, но по една или друга причина не го е направил. Все едно е бутнал топката по склона, за да види какво ще стане, а сега вече не може да я възпре.

— Каква топка? — пита жената.

— А сега… — Ив повишава глас — … сега топката е толкова голяма и могъща, че… че… А всички тези хора, които може би са невинни… са… а ние сме в този адски капан.

— Как казахте, че е името Ви? — пита жената, взела в ръка телефона си.

— Охраната ли ще повикате? — пита Ив. — Ще ви спестя усилията.

Обръща се и се отдалечава.

— Ив Стантън! — вика през рамо. — Служебен терапевт за обвиняемите!

Тя минава гневно през стъклените врати и излиза на улицата.